— Тц, скъпа моя. Няма да позволя на съпругата си да използва такъв език. Не го смятам за особено привлекателно.

Джилиън го погледна вбесено. Той се наведе напред и лицето му, което винаги бе смятала за отвратително нахално като на остронос пристанищен плъх, бе напълно осветено. Един кичур от червеникавокафявата му коса бе паднал над дясното му око. Той я погледна втренчено и през нея премина хлад.

— Уверявам те, Джилиън, ти ще бъдеш моя жена. Със или без съгласието ти.

Абсолютната увереност в гласа му накара Джилиън да се замисли. Гарик говореше сериозно. Адски сериозно. Беше я отвлякъл от спалнята й посред нощ, от самото лоно на семейството й, за да я отведе и се ожени за нея. Нямаше да има откуп, нито изоставена крепост. И определено нямаше да бъде приключение.

— Може би ще ми кажете как смятате да се ожените за мен без…

Шотландия. Джилиън загуби дар слово, когато си спомни какво беше казал сър Озуел за маршрута на бягството им. Всъщност Гарик въобще не възнамеряваше да иска откуп за нея, а да я отвлече извън страната, в Гретна Грийн, където можеше да се извърши бракосъчетание толкова лесно и евтино, колкото да се купят ръкавици от ярешка кожа. Без публикуване имената на младоженците. Без да се чака за необходимото разрешително. Само една проста церемония и двамата щяха да бъдат мъж и жена. От тази мисъл й се повдигна.

— Скъпа Джилиън, виждам от красивото ти, макар и пребледняло лице, че вече си отговорила на въпроса си. И — продължи Гарик, като измъкна малко тъмно шишенце от вътрешния джоб на палтото си — посетих един аптекар, който се оказа много подкупен. Ако трябва, ще те упоя, за да не ти позволя да направиш сцена като в някоя романтична драма.

Сър Озуел се намеси:

— Не си ми казвал, че ще упояваш момичето, Гарик.

— Наистина ли смяташ, че тя ще се съгласи доброволно да повтори брачните клетви само от страх, задето сме я отвлекли? Всяка друга овчица от двореца може би, но не и Джилиън. Тя е твърде упорита. И при това положение какво очакваш да направя? Да те пристегна в корсета на сестра ти и да ти намажа лицето с руж, за да можеш да застанеш на нейното място?

Джилиън се намръщи.

— Не съм и предполагала, че си толкова противен. Майка ти щеше да се срамува, ако беше тук да види какъв си станал.

Гарик се отпусна назад и се усмихна зловещо.

— Е, майка ми умря, докато раждаше десетия от неблагодарните си синове. Уби и бебето със себе си; нещо, за което баща ми никога не можа да й прости. Синовете никога не са достатъчно; искам добре да запомниш това, защото очаквам да ми родиш поне пет или шест сина през първото десетилетие на брака ни. Може би трябва да се сърдиш на майка ми за затрудненото си положение. Ако беше раждала в правилен ред, сега аз щях да бъда първороден, а не пети по ред. Щях да имам титлата на баща ми; същата титла, която брат ми, недостойният Алистър, ще получи. Заедно с нея върви и всяко предимство, с което мога да си осигуря богата жена. И нямаше да ми се налага да понасям неуважението на млади, прекалено привилегировани дами като теб. Щях да имам необходимото възпитание; възпитание, което нямаше дори да ми позволи да си помисля да извърша подобно престъпление. Тъй като мама я нямаше да ни предава светите си добродетели, баща ми беше свободен да набива в главите на всеки от синовете си своя житейски кодекс: „Прави каквото е необходимо, за да вървиш напред.“ Именно това правя сега. От известно време планирам нашата малка среща, Джилиън, всъщност от доста време. Наблюдавах те как пърхаш из най-добрите бални зали и ми вириш нос при всеки удобен случай. Смея да кажа — познавам те толкова добре, че мога да предскажа всяко твое действие.

Джилиън присви очи.

— Че какво би могъл да знаеш за мен?

— Ти си роб на навиците, скъпа Джилиън, и твоят дневен режим е лесно предсказуем. Шоколад и кифлички за закуска в осем, обикновено в солариума, винаги сама, с нос, заврян в един от онези безсъдържателни френски романи, които толкова обичаш. За жена с твоята необичайна интелигентност, Джилиън, ми се струва, че би трябвало да обичаш трактати и беседи.

Джилиън се намръщи.

— Съжалявам, че те разочаровам.

Гарик се ухили доволно.

— Прекарваш останалата част от предобеда или в посещения на свои познати заедно с майка си или някоя от снахите си, или в стаята си, където четеш и отговаряш на писма. Ти си просто влюбена в писането на писма. Следва лек обяд е чай, обикновено около един. От време на време се пробваш в рисуването, макар и, трябва да кажа, талантът ти е в най-добрия случай примитивен. Нито веднъж не те видях да се опитваш да бродираш.

— Не считам това за интересно прекарване на времето.

— За щастие — за твое щастие — нямам нищо против да пренебрегна този малък недостатък.

— Колко любезно!

Гарик се изкикоти и продължи:

— Следобедите ти, Джилиън, са отдадени на музиката. В понеделник и вторник се упражняваш на клавесин, в сряда и четвъртък на флейта, а в петък и събота — доста странно — на басова виола да гамба1. Дамите рядко се заемат с този инструмент поради това, че полите пречат да го поставят правилно. Кажи ми, скъпа Джилиън — рече Гарик и прокара пръст по коляното й, — как успяваш да наместиш такъв голям предмет между краката си?

Джилиън се отдръпна от него.

— Харесва ми звукът му. Той се изсмя и продължи:

— Вечеряш със семейството си, с всичките, включително и децата, точно в седем, след това отиваш на онова обществено събитие, което счетеш достойно за твоето внимание. И отново това става с приличното придружаване на майка ти или съпругата на някой от братята ти. Трябва да отбележа, че си много съзнателна в това отношение. Съставих плана си доста трудно, макар и, както виждаш, не бе невъзможно. Връщаш се в стаята си някъде между полунощ и два, където после се събуждаш и целият цикъл отново започва. Случайно да съм пропуснал нещо?

Джилиън се втренчи в него безмълвно, слисано и може би малко изплашено. Как бе успял Гарик да научи толкова много неща за нея, които дори и самата тя не бе забелязвала у себе си досега? Може би се бе крил някъде из храстите до къщата или, още по-лошо, някъде вътре — в килера — и мислено бе записвал всяко нейно движение. Как не го бе забелязала? Нима това, което й казваше, бе истина? Беше ли толкова погълната от собствените си интереси, че да не успее да види опасността, витаеща наоколо?

— Е, както виждаш, помислил съм за всичко, Джилиън. Почивай си спокойно, нямаш никаква възможност да избягаш.

Джилиън се втренчи в него, мълчалива като каменна статуя. Какво можеше да направи?

Седалката под Гарик изскърца. Той се облегна назад, изпълнен с увереност в себе си.

— А сега ти предлагам да се настаниш удобно на мястото си, защото ще седиш на него, докато стигнем до Шотландия. Там ще се оженим и ще прекараме медения си месец като гости на моя добър приятел сър Озуел, след което ще се върнем съвсем официално в Лондон като мъж и жена.

Джилиън се отпусна назад, но не заради това, което току-що й бе казал Гарик. Дори не беше чула последната част от провокиращия му брътвеж. Започваше да съчинява свой план — плана на бягството си.

Да се омъжи за Гарик Фицуилям? Това беше абсурдно. Всъщност дори смешно. А и никога нямаше да се случи, ако все още имаше живот в нея.

Гарик можеше и да смята, че е помислил за всичко, но винаги имаше възможности, които и най-извратеният мозък пропускаше. Нима не беше и злодеят от нейните романи винаги сигурен в успеха си? И нима не бе винаги побеждаван? Джилиън знаеше, че ще намери начин да се спаси. Щеше да им отнеме почти две седмици, докато стигнат до Шотландия, може би дори повече, когато поемеха по каменистите, по-трудни пътища в северните области. Трябваше да спират, за да се хранят и позволяват на конете да починат. Трябваше да спират да се облекчават. Той сигурно нямаше намерение да стои до нея по време на тъй интимната заетост? Или може би да?

Не, все нещо щеше да изникне. Възможност за бягство можеше да се появи дори още преди този мъж, непочитаемият Гарик Фицуилям, да успее да я забележи.

И когато тя се появеше, Джилиън щеше да е подготвена и да я използва, преди някой от похитителите й да свари да мигне.

ВТОРА ГЛАВА

ДЪРБИШИР, Англия

Данте Тримейн, третият граф Морган и петият виконт Уайлдууд, гледаше мълчаливо през тесния процеп на завеската. Валеше. Не просто валеше, а силният порой тропаше по прозорците на каретата като малки камъчета, запратени от вятъра. Нощта бе мрачна, луната се бе скрила зад гъсти облаци, сякаш за да му каже, че даже и тя не се радва да го види. Както и да е, от време на време се показваше и му позволяваше за мъничко да се увери, че каретата все още се движи по пътя, а не се е отклонила, за да изчезне в мочурливата пустош.

През последния час и нещо бяха започнали да се движат значително по-бавно. Дъждът превръщаше пътя в кал, която сега всмукваше колелетата на каретата още по-дълбоко в полузаличените коловози. Движеха се по виещия се път през долната част на Пенаинс, вместо по по-лекия през равнината, и имаше голяма вероятност да пристигнат в Уайлдууд доста след полунощ.

Проклет, гаден дъжд.

Данте се отпусна на напуканата кожена седалка и облегна обутия си в ботуш крак на отсрещната, заслушан в ритъма на дъжда върху покрива. Брадичката му, потъмняла от наболата тридневна брада, почиваше раздразнено върху кокалчетата на пръстите му, докато съзерцаваше противното време и също тъй противното си настроение.

Мразеше дъжда. Всеки път, когато му се случваше някое нещастие, го връхлиташе проливен дъжд. За тридесет и две годишния му живот това бе станало нещо предсказуемо. И петдесет и девета се оказа съвсем показателна година. Починаха първо брат му, после баща му — и Англия бе почти парализирана от поройния дъжд, който съперничеше на Големия потоп. И какво друго можеше да очаква сега, при завръщането си в Англия, когато това пътуване трябваше да го отведе при гроба на майка му?

Разбира се, Данте не знаеше дали е валяло в деня, в който майка му е починала. Не беше присъствал там. По това време се намираше отвъд Ламанша, във Франция, където беше прекарал последните три години, пропилявайки времето си в двора на Краля-слънце — Луи XIV. Онзи късен августовски ден, когато майка му Хелена бе издъхнала, сама с най-верните си слуги, може би е бил ясен и слънчев. Но все пак в деня, когато Данте получи известието за кончината й, валеше проливен дъжд.

Времето през дванадесетте месеца оттогава, всъщност през триста петдесет и двата дни, бе още една мистерия за него. Вместо да бъде там, в дома си в Англия, където искаше да бъде, където знаеше, че му е мястото, той се мотаеше във Франция, чакайки разрешение от крал Чарлз II да се върне у дома и отдаде последна почит на гроба на майка си. Денят, в който пристигна съобщението от краля, бе, доколкото си спомняше, ясен, без нито едно облаче в синьото лятно небе.

Данте тръгна още на следващата сутрин с първия кораб за Дувър и не се обърна назад нито веднъж, докато корабът се отдалечаваше от Кале, за да го отведе към родната му земя.

Това се бе случило почти преди седмица, тъй като Данте напусна Дувър само преди пет дни в блестящата черна карета на Морган, която го чакаше на пристанището при пристигането му. Кочияшът — тантурест мъж, с напълно уместно име — Стъбс, когото Данте никога не бе виждал и чувал и който пелтечеше ужасно, каза, че му е било дадено нареждане от Рени, иконома на Морган, да го посрещне. Данте не си направи труда да го попита откъде Рени би могъл въобще да знае за завръщането му, камо ли, че ще пристигне точно в този ден. Наистина не го беше грижа.

Внезапно каретата подскочи, направи остър завой надясно и извади Данте от мислите му. Спящият камериер на Данте, Пенхърст, политна напред към отсрещната седалка и едва не падна в скута му. Каретата направи още едно движение напред и настрани и спря рязко.


— Извинявайте, милорд — рече Пенхърст с объркано и сънливо изражение. Вероятно бе сънувал сънища за по-слънчеви дни и далеч по-приятни страни.

— Няма нищо — каза Данте и надникна през прозореца, като се опитваше да види причината за внезапното спиране.

— Да не сме излезли от пътя, милорд?

— Не съм сигурен, Пенхърст. Облаците закриват луната и не мога да видя от прозореца. — Данте отвори рязко вратата. Студеният нощен въздух го удари право в лицето. — Какво, по дяволите, става там, Стъбс?

Последваха няколко секунди мълчание. Каретата отново политна напред и Данте трябваше да се хване за рамката на вратата, за да не падне. После чу стъпки на бягащ човек.

— Стъбс! — изкрещя Данте, този път по-високо. — Добре ли си, човече?

Когато отново не последва отговор, Данте посегна към пистолета под седалката.

— Разбойници? — прошепна Пенхърст и бялото на очите му се показа на лунната светлина, внезапно появила се иззад облаците и осветила вътрешността на каретата.