— Да, но един друг човек ми каза, че това не било нищо освен слухове.

— Наистина са само слухове, но слухове, които пуснах сама.

Джилиън я погледна объркано.

— Намирах известна защита в това да ме смятат за любовница на краля — обясни Касия. — Това беше част от маската, която си слагах, за да скрия истинската си същност.

Джилиън я погледна разкаяно.

— Съжалявам, Касия. Не знаех. Никой не ми каза…

— Няма нищо, Джилиън. Преодолях тази част от живота си. И докато я преодолявах, открих истинското си аз. Осъзнах, че не съм чак толкова ужасна, както бях започнала да вярвам. Научих това, защото Ролф ми го показа. Тръпки ме побиват, като си помисля какъв щеше да бъде животът ми, ако Ролф не се бе появил точно по онова време.

Джилиън помисли малко.

— Също така ми казаха, че Данте е прекарал последните три години във Франция, защото му е било наредено да замине поради връзката му с любовницата на краля, Франсис Стюърт.

— Това е истина, макар че не зная дали думата „връзка“ е напълно подходяща. Отношенията им бяха съвсем платонични, Франсис беше млада придворна красавица, хванала окото на крал Чарлз, но не беше негова любовница. И отново всички приеха, че е. Крал Чарлз беше увлечен по нея, но Франсис не отвръщаше на авансите му — доста напрегнато положение за всяка придворна дама. Ставаше й все по-трудно и по-трудно да избягва задевките на краля. Беше дошла при Данте с една молба. Разбираш ли, беше влюбена и помоли Данте да й помогне да избяга от Уайтхол, за да се омъжи за истинската си любов — дук Ричмънд. Бяха странна двойка — дукът бе почти два пъти по-стар от нея и беше погребал съпругата си няколко седмици преди това. Все пак Данте се съгласи да й помогне. Късно една нощ двамата се измъкнаха от двореца и той я придружи до Лондонския мост, където нетърпеливият младоженец чакаше да я отведе. Спомняш ли си, че споменах лейди Касълмейн в първия ден, когато се запознахме?

— Да, ти каза, че по нейна вина Данте е бил изпратен във Франция.

— Тя информира краля, че Данте е замесен в бягството на Франсис. Кралят побесня. Франсис и съпругът й бяха отлъчени от Двора, макар и да се говори, че скоро ще се върнат. А Данте бе изпратен на неофициално изгнание във Франция.

Очите на Джилиън се разшириха невярващо.

— Звучи ужасно несправедливо. Данте е постъпил честно, а е наказан жестоко.

— Сега виждаш как слуховете се превръщат в пълни лъжи.

— Значи казваш, че не бива да вярвам на това, което моето семейство говори за Данте?

Касия поклати глава.

— Ни най-малко. Искам да кажа, че трябва да се осланяш на собствената си преценка, а не да разчиташ на тази на другите. Джилиън, ти видя една страна на Данте, различна от тази, която другите познават. Видя страна, която не е показвал на никого друг. Мисли си за това, когато съставяш мнението си за него. И ако нищо друго не ти помогне, трябва просто да го попиташ.

Нюпорт се върна в стаята със сребърна табличка в ръка.

— Днешната ви кореспонденция, лейди Джилиън.

Джилиън пое малката купчинка писма, изчака, докато икономът излезе, и поклати глава.

— Не мога да остана сама дори и за половин час. Все някой влиза по някаква незначителна работа. Нюпорт можеше да остави писмата в салона. Наистина нямаше нужда да ни прекъсва. Сигурно е искал да провери дали не сте ме отмъкнали.

Касия се усмихна.

— Те просто са загрижени за теб, Джилиън.

— Иска ми се да бяха толкова загрижени и когато изчезнах. — Поклати глава. — Кълна се, че понякога и стените в тази къща имат очи и уши. Дори не мога да почета на спокойствие. — Посочи им писмата, които й беше донесъл Нюпорт. — Което е най-лошото, получавам писма от хора, които дори не си спомням. Приятели, роднини и даже ухажори като този. — Вдигна сгънат и запечатан лист пергамент. — Поредното писмо от Гарик Фицуилям, несъмнено изразяващо огромната му привързаност към мен. Нямам представа кой е. Не зная кои са тези хора. Пишат ми най-различни оттук до Шотландия и аз…

Шотландия.

Внезапно я връхлетяха тъмнина, страх и странна, лютива миризма. Вече не седеше в утринния салон и не пиеше чай с Касия и Мара. Намираше се в някаква карета, а ръцете и краката й бяха завързани отпред.

Казах му да мине по задните улички и заобиколни пътища към източната част на града, в случай че някой ни види, че заминаваме, а след това да се отклони на кръстовището на Норт Роуд и да поеме към Шотландия.

— Джилиън, добре ли си? — Когато Джилиън отвори очи, Касия беше коленичила пред нея и я гледаше загрижено. — Какво стана? Изглеждаш така, сякаш ще припаднеш.

— Чух нещо в главата си. Някой спомена Шотландия. Мисля, че това може да е човекът, който ме е отвлякъл, Касия. Каза, че ще ме отведе в Шотландия, по Северния път.

— Можеш ли да си спомниш името му? Как изглеждаше? Знаеш ли кой е?

Джилиън отново се съсредоточи. Затвори очи. Нищо. Поклати глава.

— Просто дойде в главата ми и сега изчезна.

— Няма нищо — рече Касия. — Поне започваш да си спомняш разни неща. Това е добър знак. Сигурна съм, че съвсем скоро паметта ти ще се възстанови напълно и когато това стане, ще можеш да разкажеш на всички истината.

Отвън, в градината, Клер се отдалечи от мястото си под прозореца. Докато търсеше Алек в градината, беше чула Джилиън да говори вътре. Разбира се, бе спряла, чувайки името на Данте. Не й бе отнело много време да установи с кого разговаря Джилиън.

Касия Бродригън и Мара Рос. Благородните маркизи. Клер все още си спомняше деня, когато за пръв път ги бе видяла в Уайтхол. Всички шушукаха зад гърбовете им и си представяха разни неща, но за Клер те не бяха нищо друго освен убийца и ирландско парвеню, успели да се омъжат за почтени хора. А сега слушаше как пълнят главата на Джилиън с глупости за това колко честен и благороден мъж е Данте Тримейн.

Неразбраният граф Морган.

Ако не беше Данте и това, което бе направил преди пет години, сега тя щеше да бъде щастлива вдовица.

В онзи далечен ден Клер го бе избрала след внимателен размисъл. Той беше мъж с легендарна репутация, която не знаеше граници. Никой нямаше да оспори намеците й за любовната връзка между тях, въпреки факта, че той в действителност й беше отказал такава. Проклет глупак! Опитът му с шпагата беше невероятен. Реджиналд нямаше друг избор, освен да го извика на дуел, а на Данте нямаше да му остане друго, освен да се изправи срещу него и да го прегази.

Планът беше блестящ, само Данте да не беше толкова идиотски честен; твърде честен, за да се дуелира с Реджиналд за една лъжа.

Гарик я бе уверил, че ще поеме нещата в свои ръце, но бе пропуснал възможността Джилиън да започне да си спомня разни неща, както сега очевидно правеше, и да се сети кой я е отвлякъл. Също така можеше да си спомни други неща; неща, в които, първо на първо, изобщо не трябваше да си пъха носа. Можеше да зададе същите въпроси, които бе задала тогава. Можеше да започне да подрежда парченцата от мозайката. И ако успееше, Клер щеше да бъде безвъзвратно загубена.

Тя се отправи към къщата, влезе и тръгна нагоре по стълбите към стаята си, като пътьом си мислеше, че това не бива да става.

Нещо трябваше да се направи с Джилиън.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Гарик последва Клер от претъпкания общ салон в кръчмата „Закланото агне“ в малката странична стаичка, която служеше за склад. До едната стена бяха наредени бъчви с вино, а от ниския, покрит с паяжини таван на куки висяха пушени парчета шунка. Във въздуха се носеше тежка миризма на престояла бира.

— Много рискуваш, дето ме търсиш тук.

— Да, отчаяните мерки изискват отчаяни действия — рече Клер, сложи резето на вратата и се обърна към него. Начервените й устни бяха кисело свити. — Трябва да направиш нещо с Джилиън.

Гарик се облегна незаинтересовано на една бъчва.

— Аз ли? Че какво бих могъл да направя с горката Джилиън? Тя дори не знае кой съм освен това, че съм неин обожател-идиот, който пише блудкави хвалебствия за клепките й. По дяволите, не знае дори тя коя е!

Клер го изгледа вбесено. Гарик успя да види това въпреки слабата светлина от единствената свещ.

— Едва ли ще бъдеш толкова речовит, ако ти кажа, че Джилиън е започнала да възстановява паметта си.

Гарик се изправи.

— Напълно ли?

— Не, не напълно. Поне още не. Не е потвърдила, че е тази, която всички казват, че е, но днес я чух да казва, че този, който я е отвлякъл, е възнамерявал да я отведе в Шотландия.

— По дяволите!

Гарик се обърна и стовари юмрук в бъчвата. Дървото се разцепи. Тънка струйка кървавочервено вино започна да се стича от пукнатината и образува локвичка на мръсния под.

— Ти ме увери, че положението е под контрол, Клер. Ти трябваше да я убедиш, че Морган е нейният похитител.

— Да, но очевидно въпреки замъглената си памет, все още е умна като бръснач. Изглежда, не е хванала вяра на нищо от това, което й наговорих за Морган. Все още го смята за някакъв герой, излязъл направо от ония тъпи френски романчета, които чете. Май че направо се е престарал в усилията си да я очарова. Морган не е глупак. Подушва тлъстата възможност, когато…

Гарик почти не я чуваше. Вече обмисляше план; план, с който да се избави от всякакви подозрения за участието си в отвличането на Джилиън. Беше постъпил глупаво, позволявайки й да го види в каретата. Не беше и предполагал, че тя ще избяга. Беше я подценил — грешка, която нямаше намерение да повтаря.

— За какво си мислиш? — попита Клер, като го гледаше подозрително.

— Просто се опитвам да намеря решение на нашия проблем.

— Ами аз мисля, че знам един начин…

— Не, Клер. До този момент твоите планове не са ни донесли нищо друго освен неприятности. Заради теб се оказах в центъра на представление, в което трябваше да играя само поддържаща роля. И сега и двамата сме изправени пред реалната възможност Джилиън да възвърне паметта си. Тя ще си спомни, че аз съм я отвлякъл. Ще си спомни всичко, Клер. Всичко! Затова трябва просто да се погрижим Джилиън да не си спомни за моята роля в отвличането й. Никога.

— И как предлагаш да го направим? Ако види лицето ти, това може да се окаже решаващият фактор за възвръщането на паметта й. И ако това стане, и двамата с теб сме обречени. Все пак не можеш да ходиш навсякъде с маска.

„Маска“ — помисли си Гарик и погледна Клер.

— Просто остави Джилиън на мен.

— И какво смяташ да направиш?

Гарик й се усмихна на светлината на свещта. Блясъкът на нейните очи му показа, че вече знае отговора. Това бе единственото решение, което им бе останало.

— Нямаме голям избор, Клер. Страхувам се, че трябва да убием Джилиън.


Бележката от Касия пристигна рано сутринта в деня след посещението й в Адамли Хаус.

„Ела на Лебедовото езеро в Пролетните градини в един часа. Фийби иска да те види.“

Джилиън сгъна бележката и я сложи в джоба на роклята си. Пролетните градини. Нямаше представа къде са, дори и какво представляват. Само знаеше, че в един часа трябва да е стигнала дотам, за да може да види Фийби.

Първо поразпита Нюпорт и разбра, че Пролетните градини са място за развлечение, където човек може да се разхожда между дърветата и да наблюдава природата. Там придворните често се възстановявали от напрежението в двореца, като слушали музиката на скитащи музиканти.

Как, как да стигне дотам! Джилиън седна да си състави план. Как въобще можеше да излезе, без никой да забележи? Дори не можеше да се облекчи, без някой да се опита да я проследи до гърнето. Макар и да се опитваха това да не бъде толкова явно, Джилиън трябваше да е сляпа, за да не забележи, че всички в къщата я наблюдават внимателно. Не знаеше дали усилията им се дължат на страха им, че отново може да изчезне, или че ще се опита да види Данте. И изобщо не беше сигурна, че иска да знае.

Дори избра именно този момент, за да влезе в стаята.

— О, Джилиън, не знаех, че си тук. Надявам се да не ти преча.

Джилиън погледна към часовника на стената. Един час преди това Нюпорт беше дошъл да я попита дали не иска чай. Един час преди него бе влязла една от камериерките, преструвайки се, че бърше прах. Бе свършила работата си през пръсти, оставяйки писалището и повечето от лавиците недокоснати. Сега и Дори. Поне бяха точни. Джилиън се усмихна на снаха си.

— Търсиш ли нещо?

— Да. Опитвам се да намеря някоя книга да почета на децата. — Дори влезе по-навътре в стаята. — Ужасно са отегчени.

Джилиън наблюдаваше как Дори наднича по лавиците, които покриваха всички стени на библиотеката. „Очевидно си прави доста труд, за да изглеждат правдоподобни думите й“ — помисли си Джилиън, докато чакаше. Дори взе една книга и понечи да излезе. Неочаквано на Джилиън й хрумна нещо.

— Дори, какво ще кажеш да заведем децата в Пролетните градини на пикник? Дочух тази сутрин Реджиналд да разправя на Арчи за тях. Звучеше прекрасно, с тези дървета и Лебедовото езеро, за които стана дума. Има слънце и денят сигурно ще е чудесен. Децата могат да се спасят от скуката, като потичат и поиграят, а можем да им почетем от книгата и там. Ще бъде много забавно, страшно би ми се искало да излезем.