В очите му се изписа искрено съжаление. Джилиън го докосна по ръката.

— Какво се случи?

— Предложих на Реджиналд да проследи някой ден Клер, когато тя води Алек на среща е истинския му баща.

Джилиън ахна.

— Искаш да кажеш, че всъщност Алек не е истински син на Реджиналд?

— Не, не е. Макар и да носи името Форестър, всъщност е син на виконт Лимли.

Тогава на Джилиън й просветна.

— Ето защо Марселъс ми каза, че проблемите между Реджиналд и Клер датират от дълго време преди това, което казва, че е имала с теб.

— Почти всички в двореца знаеха, че Алек не е син на Реджиналд. Но, невероятно, по някакъв начин Реджи не знаеше това. Аз никога нямаше да му кажа истината. Тя отне на Реджиналд гордостта, а това не бива да се случва на никой мъж.

— Нима Реджи трябваше да продължава да смята Алек за свой син?

— Не бях аз този, който трябваше да взима това решение, Джилиън.

Джилиън не отговори. Не знаеше какво да каже. Макар и без паметта си, ясно виждаше, че бракът на Реджи и Клер не е щастлив. Това със сигурност никога нямаше да стане, ако Клер не бе родила момче от друг мъж и не бе позволила на Реджиналд да вярва, че детето е негово.

Данте повдигна брадичката й с два пръста, за да го погледне право в очите.

— Предполагам, че сега разбираш защо баща ти уреди нещата така. Сигурно му е било трудно, когато е научил, че единствената му дъщеря е прекарала доста време почти сама с разгулния граф Морган. Искам да кажа, че аз съсипах живота на сина му. Предполагам, че не мога да го обвинявам, задето си мисли, че аз съм отвлякъл и дъщеря му.

— Не — каза Джилиън и го погледна решително. — Тук грешиш, Данте, защото не си ме отвлякъл ти. Единствено в това съм сигурна. Направил го е някой друг и проклета да бъда, ако позволя на семейството си да прибави още едно петно върху името ти, а истинският виновник да се измъкне абсолютно невредим!

Данте присви очи:

— Не те разбирам.

— Става ми ясно, че хората, които най-много са пострадали от въображаемата връзка между теб и Клер, сте ти и Алек.

— Участта на Алек е очевидна. Именно затова ми се иска никога да не бях казвал на Реджиналд истината. Алек беше невинен.

— Както и ти, Данте. Ти си постъпил почтено. Отказал си да сложиш рога на Реджиналд, твоя приятел, и си отказал да се изправиш срещу него на дуел заради злобните лъжи на Клер. Несъмнено някой в Двора е приел отказа ти като признание. Ти си се опитал да избегнеш скандала и затова си бил възнаграден с този прякор. Но даже и когато ме намери да лежа на пътя, ти постъпи, както повелява честта. Не знаеше коя съм. Прибра ме и ми помогна да се възстановя, но отново семейството ми те възнагради с неоснователни обвинения и обиди.

— Защо ми се струва, че имаш някакъв план? Джилиън се засмя.

— Точно така. Мислех си за това и като се имат предвид няколкото спомена, които се появиха в главата ми, изглежда, имаме само един избор. Единственият начин, по който можем да изчистим името ти и да накараме семейството ми да види колко истински почтен джентълмен си, е да намерим истинския виновник.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

По пътя към Адамли Хаус Джилиън се чувстваше далеч по-добре, отколкото на излизане. Заедно с Данте бяха измислили план. Е, всъщност не заедно. Данте бе изслушал идеята й да намери човека, който я бе отвлякъл, по необичайния му парфюм. Данте дори беше предложил няколко свои идеи. Но нежеланието му да й позволи да помогне налагаше някои леки промени в плана й.

За нещастие не бе имала възможността да потуши това нежелание у Данте, тъй като бяха прекъснати от Дори, която я викаше някъде наблизо. Джилиън набързо се сбогува с Фийби и Данте, знаейки, че в крайна сметка той ще види, че планът й е разумен.

Маркизът ги чакаше на стълбите пред Адамли Хаус. Той изгледа Дори с неприкрита враждебност веднага след слизането им от каретата.

— Къде сте ходили?

Горката плаха Дори се сви под погледа му.

— Изведохме малко децата на пикник в Пролетните градини.

— И аз така чух.

Лорд Адамли изчака, докато Дори въведе децата вътре и каза на Джилиън, която вървеше най-отзад:

— Мога ли да поговоря с теб?

Джилиън кимна. Очевидно беше ядосан, най-вероятно защото часовника му го нямаше.

Когато влязоха вътре, маркизът й посочи коридора:

— В кабинета ми, Джилиън.

Джилиън реши да бъде пряма.

— Съжалявам. Сигурно си ми сърдит, задето ти взех часовника. — Извади го от джоба си и му го подаде. — Трябваше да попитам, но с Дори искахме да бъдем сигурни, че няма да се бавим много.

Баща й взе часовника и го постави спокойно в чекмеджето.

— Не по тази причина съм сърдит, Джилиън. — После седна бавно на стола си.

Защо счупи очилата на Марселъс, Джилиън? Знаеш, че не може да вижда без тях.

Джилиън затвори очи. Видя баща си пред себе си, седнал на стола, но по-млад, с не толкова сива коса. Чу себе си да отговаря с гласец, подобен на този на Фийби:

Той ми дръпна косата!

Не беше много хубаво от твоя страна, Джилиън. Изобщо не беше хубаво.

— Джилиън, какво има? Лошо ли ти е?

Лицето на баща й вече не изразяваше гняв, а загриженост.

— Ако няма очила, няма да вижда достатъчно, за да ми дърпа пак косата.

— Моля?

— Счупих очилата на Марселъс, за да не може пак да ми дърпа косата. Съжалявам, не исках.

Маркизът я погледна объркано.

— Джилиън, ти счупи онези очила, когато беше на осем години. Досега би трябвало да съм ти простил.

— Но сега те чух да ме питаш защо съм ги счупила.

— Не съм казвал нищо за очила.

Джилиън се замисли трескаво. Сякаш в мъгла, в съзнанието й изникнаха неясни образи.

— След като счупих очилата, скрих ли ги? Може би в калъфката си?

Маркизът кимна.

— Да. Точно така за пръв път открих, че ти си ги счупила. Мислехме, че Марселъс ги е оставил на неподходящо място; всъщност дори го наказахме, задето е бил толкова небрежен. Камериерката намери очилата в калъфката ти и ми ги донесе. Горкото момиче беше изплашено до смърт; мислеше, че тя ги е счупила.

— Спомням си! — възкликна развълнувано Джилиън. — Спомням си, че беше страшно изплашена да не би да я уволниш, задето е счупила очилата. Именно затова ти толкова ми се разсърди.

Джилиън заобиколи бюрото на баща си и го прегърна.

— Спомням си! Всичко си спомням!

Маркизът изглеждаше объркан от проявата й на привързаност.

— Да, е, лекарят каза, че вероятно ще започнеш да си спомняш някои неща от детството си. — Лицето му стана сериозно. — И затова трябва да си поговорим къде си ходила днес, Джилиън. Видяла си се с него в Градините, нали?

— С него ли?

Лъжите не бяха силната страна на Джилиън. Не можеше да го прави с лекота. Очевидно и не го бе правила.

— Знаеш много добре какво имам предвид, Джилиън. — Той направи пауза, сякаш само произнасянето на това име караше стомаха му да се свива от отвращение. — Морган.

Атмосферата в стаята натежа.

— Видях Данте само за малко, милорд. Дори не знаех, че ще бъде там. Всъщност отидох да видя Фийби. Той просто се оказа там.

Лицето на маркиза потъмня.

— Да не би да искаш да кажеш, че Морган е довел някоя от любовниците си да се види с теб? Чия съпруга е тя?

— Фийби е твърде млада, за да бъде нечия съпруга. Тя е само на пет години. И не е ничия любовница, Фийби е дъщерята на Данте.

— Дъщеря ли? Че кога се е оженил? Не съм чул нищо за това. Сигурно е станало, докато е бил във Франция. Поне най-сетне ще миряса. Но тогава защо ме помоли…

— Данте Тримейн не е женен.

Баща й се втренчи в нея, онемял от слисване. Неизвестно как, но Джилиън знаеше, че това не му се случва често.

— Майката на Фийби е умряла от чума. Данте дори не е знаел за съществуването на детето, докато то не се появи буквално на прага му с всичкия си багаж. Мъжът, който е бил женен за майката на Фийби, е изоставил детето. Данте постъпи така, както е редно — прие детето и пое отговорността за него. Това нищо ли не означава за теб?

— Значи Морган има копеле, а ти наричаш това отговорност.

— Не наричай Фийби така! Тя е просто едно невинно дете!

— Няма да ти позволя да ми държиш такъв тон, Джилиън. Независимо дали си спомняш или не, аз все още съм твой баща.

Джилиън сведе поглед.

— Съжалявам, милорд.

Маркизът отново седна. Известно време остана замислен. След малко отново заговори:

— Мислех да ти съобщя по-късно това, Джилиън. Надявах се да ти дам време да свикнеш с живота си тук и може би напълно да възстановиш паметта си, но след като чух за съществуването на това дете, окончателно осъзнах, че съм предприел правилните стъпки. Ти не виждаш, Джилиън, но аз виждам. Морган те е омаял; повлиял ти е така, че да мислиш прекалено много. Дори те е накарал да защитаваш провиненията му.

— Фийби не е провинение.

— Може и така да е, но стигнах до извода, че той влага някаква цел във вашето познанство. Осъдителна цел. — Погледна я. — Смятам, че Морган иска да се ожени за теб заради детето. Имал е нужда от майка за нея; от някоя, която ще разсее репутацията й на незаконно дете.

— Глупости! Той никога не ми е предлагал да се оженим.

— Да, но на мен ми предложи. В деня, когато те доведе и останахме сами тук, в кабинета ми, той поиска ръката ти. Каза, че това щяло да те предпази от скандала, задето си била с него; но аз му отказах и го изхвърлих на улицата, където му е мястото.

Джилиън не беше сигурна, че е чула добре баща си.

— Данте те е помолил да му разрешиш да се ожени за мен?

— Да, но вдън земя да пропадна, ако позволя този номер да мине. Той е мошеник от класа, Джилиън, развратник. Защо, мислиш, го наричат Разгулния граф? Ще ти кажа защо. Защото е направил кариера, съсипвайки невинни млади момичета като теб.

— Назови едно.

— Какво?

— Назови поне едно невинно момиче, което някога Данте е съсипал.

Маркизът изглеждаше страшно затруднен.

— Ами аз…

— Не можеш, защото знаеш много добре, че никога не е съсипал името на невинно момиче. И как би могъл, след като е имал връзки само с омъжени жени?

— Мили боже, Джилиън, чуваш ли се какво приказваш?

Джилиън трябваше да признае, че това не е най-умното нещо, което някога е казвала, но все пак го бе направила.

— Ти не го познаваш така, както го познавам аз. Той не е такъв, за какъвто го мислиш.

— Говориш така, сякаш си се влюбила в този негодник.

Джилиън не отговори. Маркизът я погледна ужасено:

— О, господи, влюбила си се, така ли?

Той се обърна и отиде до прозореца. Дълго време остана там. Джилиън се чудеше какво ли ще каже след това. Но никога не бе очаквала да чуе такова нещо:

— Уредил съм сватбата ти с Гарик Фицуилям.

— Моля? — попита тя, като отново смяташе, че не е чула добре. — Кой, за бога, е този Гарик Фицуилям? — Но след като се замисли, се сети за писмата, които получаваше; нелепи писма, в които пръстите на краката й биваха оприличавани на розови листенца. — Не, нали не е онзи?

— Той е син на един мой съдружник, граф Хандли.

— Няма да се съглася с това, милорд. Не зная нищо за този човек, освен че пише лоши стихове.

— Познаваш го, Джилиън. Просто не си спомняш. По едно време показваше голяма привързаност към него. Сигурен съм, че отново ще успееш да изпиташ същите чувства. — Той се върна до бюрото си. — Гарик ще бъде на бала в двореца. Там ще се срещнеш с него и, дай боже, ще си го спомниш. И ще се омъжиш за него, Джилиън, освен ако не искаш Морган да бъде хвърлен в Тауър и да гние там до края на живота си.

— Какво искаш да кажеш?

— Убеден съм, че Морган е организирал отвличането и целия този фарс с амнезията ти. Смятам, че го е направил, за да отмъсти на нашето семейство. Разбира се, не мога да бъда напълно сигурен, докато ти не възвърнеш паметта си и не ни кажеш кой наистина те е отвлякъл. Надявах се, че мога дотогава да отложа сватбата ти с Гарик, за да можеш да се убедиш, че това е истина, че Морган е злодей, но, изглежда, няма да мога да направя това. Следователно ще започнем с приготовленията. С Гарик Фицуилям ще се ожените колкото е възможно по-скоро. И ако се съпротивляваш, Джилиън, няма да имам друг избор, освен да осъдя Морган за отвличане, изнасилване и дори магьосничество, ако се наложи.

— Данте никога не ме е докосвал!

— Откъде знаеш? Ти дори не си спомняш името си.

— Казвам ти, Данте никога не е бил друг освен почтен в отношенията си с мен.

— Почтен, ха! Този негодник няма и една почтена клетка в тялото си. Ще удържа на обещанието си, Джилиън. Ако откажеш да се омъжиш за Гарик, ще се погрижа Морган да бъде осъден. А с тази негова репутация на кого, мислиш, че ще повярва кралят?

Джилиън усети вкуса на страха. Беше кисел и неприятен и се опита да го преглътне. Не можеше да направи нищо, за да спре баща си.