— Защо правиш това? Аз съм твоя дъщеря. Мислех, че ме обичаш.

— Наистина те обичам, Джилиън. И именно затова го правя — за да те предпазя от по-нататъшна опасност от него. Бракът е единственият начин този проблем да се реши веднъж завинаги. Знаеш ли какво ще направи с името ти една връзка с Разгулния граф?

— Престани да го наричаш така.

— Взел съм решение. Разбра добре условията ми. И недей да си мислиш, че няма да се погрижа да ги изпълниш, Джилиън. Не ще позволя да бъда използван от този подлец. Той може и да си мисли, че ще избяга от огньовете на ада, като се промъкне в рая с теб, но греши. Трябва да понесе това, до което са го довели действията му. Човек не може да избяга от миналото си. Всички трябва да отговарят за греховете си, всички. Някой ден, когато паметта ти се върне, ще ми благодариш за това и ще разбереш, че съм направил всичко за твое добро.


Данте се изправи в момента, в който лакеят отвори вратата. Докато наблюдаваше как след него влиза висок тъмнокос мъж, неохотно си призна, че се чувства по-нервен, отколкото му се иска. Сви едната си ръка в юмрук.

Крал Чарлз отпрати лакея с жест и погледна Данте.

— Морган, ти си или много смел, или много глупав, за да дойдеш тук.

Данте коленичи почтително, наведе глава, хвана ръката на краля и целуна пръстена му в знак на уважение.

— През последните три години имах възможността много да размишлявам над същия въпрос, Ваше Величество, и стигнах до извода, че съм и двете, макар и второто да е малко повече от първото.

Мустаците на Чарлз помръднаха в лека усмивка.

— Поне арогантността ти е останала непокътната. — Той отстъпи. — Стани, преди да съм започнал да вярвам, че наистина си скромен.

Данте се изправи и зачака краля да продължи.

— Бренди? — попита Чарлз.

— За мен ще бъде чест, ако Ваше величество изпие с мен една чаша.

— Моля ти се, Морган, стига с тия славословия. Това все пак е твоето бренди.

— Подарък за Ваше величество, задето ми позволихте да се върна у дома.

Чарлз поклати глава и погледна към един от лакеите от двете страни на вратата. Само след няколко секунди пред тях бяха поставени две чаши с френски коняк.

— Как е моят френски братовчед — Луи?

— Негово величество е добре. Сестрата на Ваше величество ви изпраща най-сърдечните си поздрави през Пролива.

Чарлз погледна нетърпеливо Данте.

— Шарлот е изпратила поздрави по теб?

— Да, Ваше Величество, под формата на писмо.

Данте извади сгънат и запечатан пергамент от джоба на дрехата си, като знаеше, че в момента държи ключа за окончателното си приемане в Уайтхол. Връзката на крал Чарлз със сестра му беше силна и всеобхватна, много по-близка, отколкото с когото и да било друг в живота му. Чарлз ценеше високо Шарлот, по-високо от най-доверените си приятели и любовници, дори по-високо и от своята кралица.

Докато беше във Версай, Данте се сприятели с английската принцеса, която се бе омъжила за брата на Луи IV, грозния и известен с жестокостта си Орлеански херцог. И макар Шарлот да бе приета радушно от френския народ, знаеше, че това приемане е условно. Все още се чувстваше чужда в страна, чиито отношения с Франция бяха винаги напрегнати, и по тази причина броят на хората, на които можеше да се довери в бляскавия френски Двор, бе съвсем оскъден.

По време на престоя му там Шарлот бе започнала да изпитва доверие към Данте. Той бе забавлявал принцесата с разни истории за най-известните личности от Уайтхол и й бе дал възможност да опознае отново брат си, когото не бе виждала от много години. Когато Данте получи разрешение да се завърне в Англия, първата му работа бе да посети Шарлот и да й предложи услугите си като доверен куриер.

Той подаде писмото на Чарлз, който незабавно го отвори. Данте зачака мълчаливо, като отпиваше от коняка си, докато кралят четеше. Когато стигна до последния ред, Чарлз бе вече широко усмихнат.

— Толкова ми липсва моята Шарлот! — рече той, като сгъна отново писмото и го пъхна в джоба си. — Откакто замина, за да се омъжи за оная свиня, Орлеанския херцог, Луи не я пуска да излезе от страната. Според мен се страхува, че няма да й позволя да се върне обратно, ако й даде разрешение да ме посети. Писмата й винаги са били неясни, защото знае, че се четат, преди да напуснат Франция. Отдавна подозирах това, което сега тя потвърди в писмото си. Орлеанският херцог е груб е нея. Като се има предвид как съпругът на сестра ми се отнася с нея, трябва да призная, че страховете на крал Луи, че няма да я пусна обратно, са основателни.

Данте кимна.

— Ако това ще ви облекчи, Ваше Величество, принцесата си живее спокойно във Версай. Има свои придворни, предимно от английски преселници, и рядко се вижда със съпруга си. Постигнала е с него нещо като споразумение, според което ще бъдат заедно само когато това е политически необходимо.

Чарлз се усмихна.

— Да, това ме кара донякъде да се чувствам облекчен, но ще направя всичко необходимо, за да я видя отново. — За момент кралят се отдаде на мисли и спомени, след това отново върна вниманието си към Данте. — Приеми съболезнованията ми за твоята загуба, Морган.

Данте кимна.

— А Вие — моята благодарност, задето ми разрешихте да се завърна и отдам последна почит на майка си.

— Несъмнено и за недоволството ти, задето те накарах да чакаш толкова дълго.

Данте погледна краля. Чарлз се усмихна.

— Няма нищо, Данте. Не бях справедлив, задето те оставих толкова дълго там. Попречих ти да присъстваш на последните дни на майка си; нещо, на което дори аз нямам право. Както знаеш, не успях да видя баща си, преди да го убият. Надявам се, че ще приемеш извиненията ми и ще простиш, че те пренебрегнах през тези многобройни месеци. Те бяха истинско изпитание за мен.

Данте наведе глава.

— Това е в миналото, Ваше Величество, а напоследък съм на мнение, че е по-добре миналото да се забрави.

Чарлз изпи остатъка от коняка си и остави чашата.

— Касия ми разказа за интересната ти посетителка през последните седмици.

Данте не знаеше това, нито пък го бе очаквал. Той се поизправи на стола, готов да се защити.

— Намерението ми беше само да помогна на лейди Джилиън.

— Всичко е наред, Морган. Ценя високо преценката на Касия. Изглежда, тя мисли, че си обърнал нова страница в живота си. — Направи пауза. — Явно страшно си обикнал момичето, след като си успял да останеш почтен през цялото време, в което си бил сам с нея. Смея да кажа, че не бих могъл да проявя твоята воля.

— Да, но дали съм бил такъв или не, няма никакво значение. Както знаете, семейството й трудно би могло да бъде накарано да ме харесва. Дори им предложих да се оженя за нея, но баща й ми отказа. Той смята, че съм отговорен за отвличането и загубата на паметта й.

— А вярно ли е това?

Данте погледна краля:

— Кълна се, Ваше Величество, нямам никакво участие.

Чарлз вдигна ръка.

— Някога можех лесно да бъда убеден, че ти би прибягнал до отвличане, но сега не мисля така. Дори и в предишните усложнения, които си създаваше, никога не си действал нечестно. Включително и в онова последно малко отвличане.

Данте мислеше, че ще може да избегне споменаването за бягството на Франсис Стюърт и дука на Ричмънд в разговора си с Чарлз.

— Намеренията ми бяха напълно почтени и в онзи случай, Ваше Величество.

— Съзнавам това, Морган. Но едва сега. Нямах право да задържам Франсис тук против желанието й. Тя имаше право на брачно блаженство и по всичко личи, че го е намерила с дука на Ричмънд, колкото и невероятно да изглежда. Няма защо да се тревожиш, че ще дам ухо на неоснователните обвинения на Адамли. Така че ако имаш сериозни намерения към момичето…

— Можете да бъдете напълно сигурен, че възнамерявам да направя точно това, Ваше Величество, веднага след като открия кой е отвлякъл Джилиън онази нощ.

— Ти си специалист по разследванията, Морган. Като че ли си спомням, че много помогна на Касия в онова малко недоразумение във връзка с баща й преди години. Уменията ти може и да са позакърнели малко, след като са останали без работа три години, но се обзалагам, че в тази битка ти ще бъдеш победител.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Джилиън стоеше на най-горното от трите стъпала, които се спускаха над бляскавата и ужасно претъпкана бална зала — „Преизподня“, както я беше нарекла Дори при пристигането им в Уайтхол. С Дори от едната страна и майка си от другата не можеше да прави нищо друго, освен да гледа безмълвно стотиците богато украсени рокли, елегантни дами, живописно облечени мъже и наистина прекрасна обстановка.

Дамите Форестър бяха дошли отделно от мъжете, пристигнали в двореца по-рано, за да играят карти. Щяха да се присъединят към тях малко след започването на танците. Всичко това бе част от плана да се направи завръщането на Джилиън в обществото колкото се може по-незабележимо. Ако цялата фамилия дойдеше заедно, това щеше да предизвика въпроси, а въпросите, както бе казано на Джилиън, трябваше да бъдат избягвани на всяка цена.

Клер се извини тайнствено в момента на пристигането им и изчезна в един тъмен ъгъл на градината, за да намери, според думите й, някаква своя приятелка. И оттогава не се бе появявала.

Застанала сред бляскавите гости в балната зала, Джилиън докосна колието със Синия Джон, което висеше точено под вдлъбнатината на шията й. Помисли си, че може би работата й няма да стане. С толкова много гости на бала можеше да се окаже доста трудно да открие похитителя си. Може би дори невъзможно.

— Винаги ли е така? — попита тя, докато си пробиваха път и тъй трудно се придвижваха напред.

Дори се засмя.

— Искаш да кажеш като най-оживения ден на пазара за добитък в Ланкашир? Така го наричаше преди и да, скъпа Джилиън, винаги е така. — Тя посочи огромната зала.

Там, на южната стена, са младите дами, които за съжаление не са толкова привлекателни или с добра зестра, за да се радват на внимание, за разлика от по-привилегированите си сестри, младите дами, които вече са заобиколени от нетърпеливи ухажори в центъра на залата. А онези дами, които виждаш там, са като мен. Имали са достатъчно късмет да се омъжат и затова им се позволява свободата да се разхождат из цялата зала. И с теб ще бъде така, щом се омъжиш за Гарик.

Джилиън се намръщи. Да се омъжи за него? Самата мисъл да прекарва дните си, слушайки смешните му поеми, я караше да й се завива свят. На всичкото отгоре още не го бе видяла. Баща й упорито настояваше да се омъжи за него и бе подновил заплахите си, че ще накара да арестуват и подведат под отговорност Данте.

Но Джилиън имаше други планове.

— А онези, по-възрастните — като майка ти — прекъсна мислите й Джоанна, — са заточени на балкона и северната стена, седят на изключително неудобни столове, докато гледат как нашата младеж преминава край тях като дим в комина, изнизващ се пред очите им.

— Господи — каза Джилиън, когато зърна натруфен джентълмен с перука от гъсти червени къдрици, които почти закриваха главата му, — тук прилича повече на цирк, отколкото на търг.

— Много добро определение — отвърна Дори. — И това, което носи този мъж, се счита за модно. — Ще продължим ли към дансинга?

Няколко глави се обърнаха, когато трите заслизаха по стъпалата, за да се смесят с изрисуваната и напудрена тълпа. Движеха се бавно, за да дадат възможност на Джилиън да оглежда внимателно лицата, които минаваха през очите й. Може би ако застанеше лице в лице с похитителя си, паметта й щеше да се възвърне. Със сигурност щеше да го разпознае в момента, в който го видеше. И нима нямаше да е страхотно да го разкрие пред всичките тези хора? Данте щеше да бъде публично реабилитиран. Но докато Джилиън вървеше бавно из залата, лицата се смесваха пред очите й. Никое от тях не й изглеждаше познато.

— Запомни, Джилиън — каза Джоанна, — заминала си в провинцията, за да посетиш болната си леля. Ако някой се приближи към теб, или аз, или Дори ще ти прошепнем името му в ухото ти, или пък по някакъв начин ще ти разкрием самоличността му в разговора. Баща ти настоява никой да не разбере за амнезията.

Джилиън искаше да каже на майка си, че според нея би било по-просто да се говори истината, но така и нямаше тази възможност. Джоанна вече се усмихваше на възрастна жена, която си пробиваше път към тях през тълпата.

— А, лейди Даулинджър, как сте тази вечер?

— Страдам от главоболие, каквото светът не познава, Джоанна, и това ме прави заядлива, както винаги. — Тя погледна Дори. — А ти изглеждаш бременна като всякога, Доротея. Трябва ли изобщо да се показваш на публично място? Джоанна, не можеш ли да убедиш сина си да остави горкото момиче достатъчно време, за да се възстанови от предишното дете?

И преди Джоанна да успее да отговори, лейди Даулинджър погледна към Джилиън.