— О, да — каза Клер и го грабна от ръката й. — Това е — парфюм. Специална смес, която си приготвих.

— Никога не съм виждала парфюм в такава бутилка. Прилича повече на аптекарско шише.

Клер се втренчи в нея.

— Да, ами, както казах, това е парфюм, и е много скъп, така че ще го прибера, за да не се разлее. А сега, ако нямаш нищо против, Джилиън, малко съм изморена. Бих искала да си почина.

Джилиън тръгна да си върви, напълно забравила за перата, които търсеше. Когато стигна до вратата, се спря.

— Клер, видях, че днес идваха лекарите. Това означава ли, че състоянието на Реджиналд се подобрява?


— Какво си мислиш, че правиш, копеле такова?

Пискливият глас на Клер привлече вниманието на придворните, които стояха близо до Гарик на игрището за боулинг. Гарик забеляза техния интерес, вдигна монокъла към очите си, усмихна се учтиво на Клер и й отговори с превзетия си контешки глас:

— О, лейди Тризбейн! На вашата обувка ли стъпих? О, господи, понякога съм толкова несръчен! Надявам се да приемете извиненията ми, скъпа госпожо. Може би трябва да повървим малко, за да се уверя, че не съм ви наранил.

Гарик направи широк жест към покритата с натрошени раковини пътека, която се извиваше покрай реката в южната част на Уайтхол.

— Предлагам ти да куцаш — промърмори той под нос. — Освен ако не искаш езиците да се размятат и съсипят всичко, което сме постигнали досега.

Клер се постара добре, като закуца на десния си крак, докато се отдалечаваха от групата придворни, наблюдаващи как кралят играе на моравата.

Когато вече думите им не можеха да се чуят, Гарик заговори:

— А сега, мадам, може би ще ми обясните какво ви е прихванало, че да направите такова нещо пред половината Двор.

Клер се спря и впери гневен поглед в него.

— Изглеждаш като глупак в този смешен костюм.

Гарик сведе поглед към тялото си.

— Не харесваш новата ми мода? Наранен съм! — След това направи превзета поза и постави обутия си в прилепнал панталон крак напред, за да може добре да се види обувката му е широка панделка. Многобройните златни копчета по предницата на сакото му проблеснаха на слънцето. Той си играеше с пръстенче, вързано на панделка, която се спускаше от дантелената му яка. — Казаха ми, че лейди Джилиън е възхитена от гардероба ми. — Ухили се и начервените му устни се изкривиха неприятно. — Дори не може да си спомни някога да е виждала нещо подобно.

— Много забавно. — Клер се намръщи. — По-добре се надявай това твое прикритие да трае до края на сватбата. Разбира се, това не би било твърде трудно за теб, като се има предвид, както разбрах, че ще се жениш за Джилиън утре.

Гарик не погледна към нея, а впери очи в реката. След малко проговори, но без пискливия контешки гласец:

— Да, така е.

— А аз присъствах ли, когато замисляше тази малка част от плана?

Той я погледна.

— Не, Клер, не.

Всъщност, когато Гарик реши да поиска ръката на Джилиън, там присъстваше жена, но не беше Клер, а Алтея. Да, така й беше името или поне така му се струваше. Двамата не се бяха занимавали с такива незначителни подробности. Както и да й беше името, той знаеше, че е хубавичка блондинка с разкошни гърди, нежни гладки бедра и му прилягаше точно като два номера по-малка ръкавица.

— Гарик!

Той погледна към Клер, която изглеждаше така, сякаш бе изяла цял лимон. Гарик въздъхна отегчено и отново възприе контешкото си държане:

— Да, скъпа?

— Все още възнамеряваш да се придържаш към първоначалната ни цел, нали?

Гарик вдигна малкото огледалце, което висеше на верижка на талията му, и провери състоянието на грима си.

— Говорите с недомлъвки, госпожо. Съвсем не зная за какво става дума.

— Тогава нека ти го кажа с по-прости думи. Все още ли смяташ да се отървеш от Джилиън, преди тя да успее да каже на всички истината за събитията, пораждащи и следващи нейното отвличане? Тази истина би отвела и двама ни в затвора.

Гарик се усмихна и прокара пръст по стегнатите мускули на челюстта й.

— Разбира се, скъпа Клер. Нали така ти казах, че ще направя?

Двамата отново тръгнаха, но в главата му се въртяха планове за Джилиън; за нещата, които щеше да направи с нея.

— Смятам, че ще играя доста убедително ролята на скърбящ младоженец. Мисля да бъде катастрофа. Да, докато сме на сватбено пътешествие. Почти ще сме стигнали хана. Каретата най-неочаквано ще се подхлъзне в някоя скалиста клисура. Аз, разбира се, ще изхвръкна навън невредим, но Джилиън… — Той поклати глава. — Страхувам се, че за нея ще има малка, наистина малка надежда да оцелее. — Гарик отново се усмихна. — Уви, горката Джилиън няма да има шанс. И този път никой, дори героичният лорд Морган, няма да може да я спаси.


— Смятам, че това е шах и мат, Ваше Величество.

Крал Чарлз погледна Касия с непроницаемо лице. Тя зачака. В ъгълчето на устата му много бавно започна да се появява невесела усмивка.

— Добре изиграно, скъпа моя. Наистина много добре изиграно. Още една?

— Страхувам се, че трябва да се върна при съпруга си, преди да започне да си мисли, че правя с Ваше величество нещо повече, освен да играя шах.

Тя се надигна от стола си. Кралят я хвана за ръката.

— Само още една игра, Касия.

Касия отново седна. Познаваше добре този тон в гласа на краля. Имаше да й каже нещо; нещо, за което бе чакал до този момент.

— Е, тогава може би само една игра…

Чарлз нареди фигурите на дъската.

— Чух, че утре щяло да има дискретна сватба в Адамли Хаус.

— Така ли? — попита Касия, като погледна любопитно краля и започна да нарежда своите фигури.

— Да, маркизът помоли за специално разрешение. Бързаше да свърши това толкова скоро, колкото може да се уреди. Беше ужасно припрян. Дори си помислих, че може и самата булка да не знае.

Касия премести една пешка.

— И булката ще бъде?…

— Лейди Джилиън Форестър. Дъщерята на маркиза, разбира се.

Касия изчака краля да играе, след това премести една от фигурите си.

— И за кого ще се омъжва толкова набързо лейди Джилиън, Ваше Величество?

— За Гарик Фицуилям. Знаеш кой е той, нали, Касия?

Тя почти не забеляза, че кралят взима коня на кралицата й.

— Да не е синът на граф Хандли?

— Аха, той е. Пети от десетима, доколкото си спомням. Доста се изненадах, особено като знам, че чувствата на момичето принадлежат другиму.

Касия вдигна офицера на краля от дъската.

— Аз също бях останала с такова впечатление, Ваше Величество.

— Човек никога не знае кога другите могат да се замесят в скандал — рече кралят, докато взимаше пешката й с коня.

— Интересно наблюдение, Ваше Величество.

— Да, но силно вярвам, че истинската любов в крайна сметка ще възтържествува, защото без любов не сме нищо друго освен плът, кости и празнота, а никой не бива да бъде осъждан на такова съществуване.

Касия премести кралицата до белия крал.

— В това отношение трябва да се съглася с вас, Ваше Величество.

— Нещата намират начин да се оправят сами — каза Чарлз и придвижи кралицата си срещу нейната. — Разбира се, малко помощ за истинската любов няма да навреди…

Касия спря с ръка върху кралицата, като се опитваше да разгадае намека на краля. Джилиън бе уверила Данте, че държи положението в ръцете си. Макар и да не беше отказала да се омъжи за Гарик Фицуилям, всъщност нямаше намерение да го прави. Очевидно бе подценила решителността на баща си. Трябваше да се действа бързо. И щеше да им е необходима всичката помощ, която можеха да получат.

Касия отново премести кралицата си.

— Благодаря Ви, Ваше Величество. Това бе изключително просветляваща партия.

Чарлз се усмихна.

— Не трябва да благодарите на мъж, лейди Касия, особено когато е на път да ви победи.

Касия се върна към играта. Пресметна възможните ходове на фигурите, останали на дъската. След това вдигна поглед към краля. Той се усмихваше.

— Смея да кажа, че ще ви матирам след около шест хода, скъпа моя.

— Смея да кажа, че сте прав, Ваше Величество. Може би дори след пет.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Данте сграбчи парапета на балкона е две ръце. Краката му увиснаха във въздуха, той се надигна, прехвърли се през парапета и падна на пода на балкона. После стана, обърна се и замръзна. На вратата стоеше някой.

— Вече се чудех кога ще дойдеш. — Джилиън излезе от сянката. — Почти се бях отказала, милорд.

Данте я погледна слисано.

— Откъде знаеше, че ще дойда да те взема?

— Наистина, милорд, имайте в мен толкова вяра, колкото и аз във вас. Знаех, че никога няма да позволите да се омъжа за Гарик Фицуилям. Нали го видяхте как изглежда? Значи осъзнавате, че не мога да бъда съпруга на такъв човек. А и Касия ми изпрати бележка, с която ме поздравяваше по случай сватбата. Предположих, че тази вечер ще става нещо.

Данте й се усмихна. Беше облечена подходящо, в проста тъмна рокля. Косата й бе прибрана назад, а в ръката си държеше малък куфар.

— Тогава трябва да знаеш, че никога не бива да се отказваш от мен. Никога.

Той погледна през балкона и подсвирна тихичко. Ролф излезе от прикритието на дърветата, хвърли въжето нагоре и Данте го завърза за парапета. След това прекрачи, завърза въжето около кръста си, постави Джилиън пред себе си, като я придържаше с крака, и двамата бавно се спуснаха.

— Преди да тръгнем — рече Данте, когато стигнаха земята, — искам да направиш нещо за мен.

— Милорд?

— Искам да изкрещиш.

— Не разбирам…

— Знам, че разбираш, Джилиън. Това е нещо съвсем обичайно за жените. Направи го — просто отвори уста и изкрещи така, че да събудиш мъртвите или поне тези, които спят дълбоко.

Джилиън го погледна така, сякаш си беше загубил ума.

— Искаш да изкрещя?

— Няма за какво да се тревожиш. Владея положението.

Джилиън го погледна още веднъж, след това се обърна към балкона, отвори уста и нададе писък, който можеше да събуди и мъртвец.

— А да се надяваме, че Адриан е успял да счупи катинара — каза Данте, хвана я за ръката и се затичаха към портала за слугите.

Адриан бе изпълнил задачата си и ги чакаше.

— Тъкмо започвах да се чудя дали не са ви хванали.

— Още не, приятелю, но се надяваме.

Данте се обърна. Почти зад всеки прозорец на къщата гореше свещ. Маркизът се появи на балкона с изкривена нощна шапчица и ги видя в тъмнината.

— Хванал я е. По дяволите, Морган отново отвлече Джилиън!

Реджиналд, който се бе показал зад баща си, се обърна към разбудената къща:

— След тях!

— Точно това ни трябваше — каза Данте и тримата излязоха на улицата.

Когато завиха зад ъгъла, Джилиън забеляза три карети, паркирани една след друга пред Адамли Хаус. До едната от тях стоеше Мара, а до другата — Касия. Ролф и Адриан отидоха при жените си и влязоха в каретите. Данте поведе Джилиън към третата.

— Колесницата ви, милейди — каза той и й помогна да се качи вътре. После влезе след нея и затвори вратата. — Стъбс, тръгвай, човече! Колкото можеш по-бързо!

Когато каретата потегли, Джилиън погледна през прозореца и видя, че другите две поемат в различни посоки. Едната се отправи на юг, другата — на север. Тяхната пое на запад.

Данте се отпусна назад.

— Това със сигурност ще обърка преследвачите ни.

— Затова ли ме помоли да изкрещя, за да видят как тръгват каретите? Така хората от семейството ми няма да знаят коя да следват. — Джилиън му се усмихна. — Много умно, милорд. Всъщност къде ме водиш?

— В Уайлдууд.

— Но не е ли това първото място, където ще ни потърсят?

— Не, защото мога да се обзаложа, че смятат това за последното място, където бих те отвел, точно по същата причина. Когато накрая пристигнат в Дърбишир, след като проверят навсякъде, очаквам вече всичко да бъде готово, Фийби ще остане в града с Мара и Адриан, докато опасността отмине.

— Значи си открил кой ме е отвлякъл?

— Очаквам потвърждение, но имам някои подозрения.

— Клер ли е?

Данте я погледна учудено.

— Снаха ти ли? Какво те кара да мислиш така?

— Научих, че е откраднала дневника ми, след като съм била отвлечена. Вчера вечерта моята камериерка Абигейл ми каза. Днес бях в стаята на Клер да го търся, но вместо него намерих нещо друго в тайно отделение на нощната й масичка. Отначало не знаех какво е, но след това си спомних нещо. Подозирам, че преди това вече съм намирала бутилката и съм питала Клер какво е. Прочетох в дневника си, че Реджиналд е бил много болен. Може би съм открила, че шишето има нещо общо със загадъчната му болест.

— Каква е тя?

— Все още не съм сигурна. Разпитах няколко души, между които Дори и Абигейл. Реджиналд започнал да боледува малко след като той и братята ми се завърнали в Лондон след чумата. Отначало се уплашили да не се е заразил с чума, но лекарят отхвърлил това. По главоболието и коремните оплаквания решили, че става дума за стомашна треска, а след това, когато състоянието му се влошило, дори помислили, че може да е жълтеница. Както и да е, лекарят никога не успял да разбере със сигурност какво му е. Малко след изчезването ми започнал да се подобрява.