— Добро утро — отвърна тя и се запита кой ли е този мъж, появил се неочаквано в съня й.

Той пристъпи по-навътре в стаята.

— Как се чувствате?

— Чудесно… е, малко замаяна, но предполагам, че точно това и трябва да се очаква.

Може би сънищата упражняват някакъв капризен ефект върху сетивата на хората, сякаш всяко движение се извършва малко по-бавно, отколкото в действителността.

— И аз мисля така.

„Значи и той знае, че е само сън. Колко интересно!“ — помисли си тя и откри, че страшно харесва усмивката му.

— Боли ли ви? — попита той.

Дали я болеше? Защо трябваше сънят да й причинява болка, освен ако, разбира се, не беше кошмар, но до този момент нямаше характерните черти на такъв.

Тя сви рамене.

— Не, не мисля. Трябва ли?

— Не е задължително. Радвам се да чуя, че се чувствате добре, но смятам, че сега ще е по-хубаво да се върнете в леглото. Не бива да влошаваме състоянието ви с прекалено много движения.

Кимна и си помисли, че би се съгласила почти с всичко, което й кажеше този мъж. Беше страхотно убедителен. Тя се упъти към леглото, като се питаше до какво ли ще я доведе този сън. Главата й се замайваше още повече.

Въображаемият мъж, който наистина беше много красив сега, когато го виждаше отблизо, застана до леглото й. Беше облечен всекидневно, в батистена риза, разтворена на врата, прилепнали светлокафяви бричове и кафяви, доста износени ботуши до под коленете. Косата му беше подрязана късо, до тила и бе най-черната, която бе виждала в живота си; без съмнение — поредният ефект от съня. Един кичур от нея падаше красиво над очите му със странен оттенък на златистокафяво, може би като потрепващ кехлибар. Искаше й се да го докосне. Не беше виждала по-висок мъж през живота си. Извисяваше се над нея е грубовата елегантност, както само един мъж от сънищата можеше да изглежда.

— Желаете ли да ви донеса нещо? — попита той.

— Не — отвърна тя и се усмихна леко на себе си. После добави, като знаеше, че никога не би казала нещо тъй дръзко, ако беше будна. — Вие сте много красив. — Казваше го само защото знаеше, че сънува. Мъжът наистина бе много красив и тя се чувстваше доста безразсъдна.

Той се усмихна и от двете страни на плътните му устни се появиха трапчинки. Тя изпита желание да протегне ръка и да ги докосне, но реши, че с това щеше да стигне прекалено далеч даже и насън.

— Благодаря — рече той. — Защо просто не легнете и не затворите очи, за да си починете?

— Но тогава вие ще си отидете, а аз не искам това да става толкова скоро.

Усмивката му стана още по-дълбока. Трапчинките — също. Желанието й да ги докосне нарасна.

— Добре, предполагам, че мога да остана още малко. — Той седна на стола до леглото. — За какво искате да си говорим?

— Къде съм?

— В моята къща, в семейното ни имение Уайлдууд, в Дърбишир.

— Много красива къща; искам да кажа, от това, което виждам през прозореца. Цветята в градината са прекрасни, и тази стая също.

— Това е стаята на майка ми.

— О! Няма ли да й стане неприятно, ако ме види в леглото си? Тя къде ще спи?

При този въпрос лицето на мъжа от съня потъмня.

— Майка ми почина миналата година.

— Ужасно съжалявам. Какво й се е случило?

— Чумата.

— Сигурно е било ужасно за вас, но поне вие сте се отървали.

Мъжът погледна към пода. Всяка следа от трапчинките вече определено беше изчезнала. Тя се намръщи.

— Не бях тук, когато майка ми е починала — каза тихо той. — Не можех да бъда тук.

Този сън имаше крещяща нужда от развеселяване.

— Как се озовах тук? Искам да кажа, във вашата къща?

— Не си ли спомняте?

Тя помисли малко, но нищо не й дойде наум. Все пак не се разтревожи, защото това беше сън, а всеки знаеше, че нещата насън не винаги бяха, както в действителността. Тя сви рамене и каза нехайно:

— Не, страхувам се, че не си спомням.

— Намерих ви да лежите на пътя недалеч оттук. Бяхте ранена.

Тя вдигна ръка към превръзката на главата си. Напълно беше забравила за нея.

— Знаете ли как сте се озовали там? — попита той.

— Не.

— Можете ли да ми кажете откъде сте, за да изпратя съобщение на семейството ви, че сте добре?

Тя помисли малко, но отново нищо не й дойде наум. Колко смешни можеха да бъдат сънищата!

— Не.

Мъжът я погледна със странно изражение на лицето.

— Не можете да ми кажете откъде сте или не желаете?

Тя сви рамене.

— Не, не мога да ви кажа. Не зная откъде съм.

— Можете ли да ми кажете кое е вашето семейство?

Тя поклати глава. Изобщо не беше разтревожена. Всеки момент можеше да се събуди, ако пожелаеше.

— Не.

— Можете ли да ми кажете името си?

— Не.

— Знаете ли на колко сте години?

— Не.

— Знаете ли какъв е цветът на очите ви?

Тя помисли малко, след това се изкикоти:

— Не, не зная.

Отговорите й като че ли ужасно го притесняваха. Тя протегна ръка и потупа успокояващо неговата. Топлата му груба кожа й хареса.

— Няма нищо, господине. Ще видите, че когато се събудя, всичко ще бъде, както е било; искам да кажа, преди да започна да сънувам този сън. Наистина няма за какво да се притеснявате.

Той я погледна сериозно:

— Страхувам се, че това не е сън, госпожице.

Тя се усмихна.

— Разбира се, че е.

— Уверявам ви, че не е.

Страхотно сериозният му тон започна да я тревожи.

— Не ме дразнете така, господине. Разбира се, че е сън! Защо иначе ще се събудя тук, във вашата къща, облечена в чужди дрехи, където нищо не ми е познато, където не познавам никого и където не съм в състояние да си спомня името си или откъде съм?

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Какво си направил? — Клер Форестър едва не скочи от стола си. Красивите й черти бяха изкривени от гняв. — Как може да си толкова тъп! Изгубил си Джилиън? Какво, по дяволите, е станало с нея?

Гарик очакваше Клер да се разстрои, дори да се ядоса от думите му, така че реакцията й не го изненада. Трудно му бе да повярва само, че тя изразява мнението си на толкова висок глас, особено когато само една врата ги разделя от залата, от която току-що се бяха измъкнали. Сега там беше пълно с почти половината от най-отбраното общество на Лондон, включително всички членове от семейството на Клер. Ако ги откриеха заедно, сами в тази тъмна и усамотена странична стая, връзката им със сигурност щеше да стане обществено достояние. Макар това всъщност да не бе проблем за Гарик — в действителност само щеше да му осигури добра репутация, — то щеше да донесе на Клер нежелани неприятности, и то съвсем сигурно от съпруга й.

— Кажи ми какво точно се случи! — рече рязко Клер. — И искам всичко до последната подробност.

— Доколкото можах да разбера, очевидно съм изгубил Джилиън някъде из пустошта на Дърбишир — каза Гарик, като внимателно изучаваше нокътя на единия си пръст. — Беше късно през нощта и валеше наистина здравата. Каретата беше забавила ход, защото се движехме по неравен път. Вътре бе станало доста студено. Ози спеше и хъркаше като пияница, без да забелязва студа и друсането. Бях си налял малко бренди, за да се постопля. Тъй като съм джентълмен, предложих от него на Джилиън. Бях загрижен за нея, защото същия ден беше започнала да киха и изглеждаше малко бледа. Тя взе брендито и понечи да пийне, но вместо това, го плисна в очите ми. Бях заслепен. Изобщо не я видях да излиза, но когато зрението ми се върна, нея наистина я нямаше. Беше оставила вратата на каретата отворена и тя се удряше от вятъра.

— Идиот! — процеди Клер. Този отговор никак не й подхождаше. Тя започна да крачи напред-назад и копринените й поли заобираха праха от пода на очевидно занемареното помещение. — Как може да си толкова ужасно тъп!

Гарик я погледна втренчено, оставяйки тирадата й да свърши от само себе си. Клер може и да му се сърдеше; можеше дори да го нарича с неприятни имена и да поставя под въпрос неговата интелигентност, но Гарик се бе научил — още от началото на любовната им връзка — да се справя с пристъпите й на гняв. Понасяше ги само защото знаеше, че по-късно същата вечер, когато той проникваше в нея, Клер щеше да го гледа по съвършено различен начин. Без повече да бъде елегантна или дори сърдита, тя щеше да го погледне с онзи особен блясък в красивите си очи; блясък, който му показваше, че в крайна сметка е неин господар. Удовлетворението, което получаваше от обещанията на този блясък, го караше да търпи отровния й език, вместо да я зашлеви, за да я накара да млъкне покорно, както заслужаваше.

— Всъщност какво значение има? — каза Гарик, като се опитваше да я успокои. — Искаше Джилиън да я няма и нея я няма. Както ми се вижда, всичко потръгна по план. И ако някой трябва да бъде раздразнен, това съм аз. Изгубих всякакво възнаграждение, което можех да получа от участието си в тази работа, когато онова нахално момиче ме заслепи с брендито и скочи като първа глупачка от каретата.

— Искам да ми кажеш нещо. — Клер застана пред него с ръце на стегнатата си от корсета талия. Гърдите й бяха изскочили нагоре и сякаш щяха да се пръснат от тесния корсаж. От раздразнението й те се повдигаха и спускаха рязко. Гарик усети желание да ги докосне, но благоразумно потисна порива си. — Чу ли ме, когато ти казах защо искам да отведеш Джилиън оттук и да се ожениш за нея?

Всъщност Гарик винаги се опитваше да слуша възможно най-малко, когато Клер замисляше някой от безразсъдните си планове. Обикновено бяха зли и често безсмислено жестоки, както когато беше уредила да бъдат разхлабени някои от шевовете по роклята на една млада жена, към която изпитваше неприязън. В резултат се бе получил желаният от Клер гаф по време на танци в претъпканата дворцова бална зала. Сега, когато се сещаше за това, Гарик все още чуваше злобния й смях при вида на горкото момиче, което стоеше като замръзнало пред цялото лондонско общество с паднали около глезените поли и изложени на показ интимни части. Но както и да е, в момента той си спомни, че когато Клер обясняваше подробностите по плана си за Джилиън, той наистина я слушаше.

— Доколкото си спомням, това те засягаше, защото Джилиън можеше да открие малката ти тайна. Искаше тя да се махне, за да не заподозре никой, че си замесена.

Клер седна и бледозелените й копринени поли се увиха около резбованите крака на елегантния стол с висока облегалка. Тя поклати глава и каза:

— Джилиън щеше да се сети. Щеше да се сети за всичко, ако й беше дадено време.

— Да, Джилиън беше доста интелигентно момиче, нали? Силно вярвам, че по някое време щеше да стигне до същността на нещата. Хубаво е, че ме убеди да се оженя за нея.

— Ако това е опит за ласкателство, можеш да се откажеш. Убедиха те петдесетте хиляди лири зестра, които щеше да ти донесе тя, а не аз.

— Но това все пак беше рисковано начинание, Клер, дори и за мен. Та кой съм аз да кажа, че някога изобщо ще получа зестрата на Джилиън? Сигурен съм, че баща й, твоят свекър, добрият маркиз, няма да се зарадва на един зет, прибягнал до отвличане, за да си осигури съпруга, особено когато неговата дъщеря не е била съгласна. Може би дори щеше да анулира брака.

— Като се има предвид, че ти нямаше да се върнеш в Лондон, докато не се увериш, че Джилиън е бременна, смятам, че нямаше да има никаква заплаха за възнаграждението ти. Лорд Адамли никога нямаше да рискува да поеме позора на неомъжената Джилиън с бебе в корема. Едва ли щеше да му хареса дъщеря му да се омъжи при такива обстоятелства, но наистина нямаше да има избор. Щеше да му се наложи да те приеме. Никога нямаше да позволи на Джилиън да понесе този скандал. Точно затова наследниците толкова лесно биват отвличани и омъжвани насила.

— Е, да, но по-важно е, че ти ще бъдеш освободена от товара на любопитството на Джилиън. Тя повече няма да може да ти задава въпроси за действията ти — рече Гарик, доволен, че гласът му е прозвучал така, сякаш наистина го е грижа.

Клер присви очи.

— Но със сигурност изобщо не съм освободена от възможността Джилиън да се появи всеки момент. Сега ще трябва да отложа плановете си, поне докато не се уверя какво е станало с нея.

— Наистина не смятам, че има за какво да се тревожиш.

— Ето тук грешиш. Има за какво да се тревожа. — Клер се намръщи и бръчиците около устата й се задълбочиха непривлекателно. — Заради теб сега ще бъда принудена да продължа да живея в една и съща къща със семейството на съпруга ми, с всички тях. Едва ли можеш да си представиш какво значи да ги виждам всеки ден и да се преструвам, че не ги мразя. Имаш ли представа колко задушаващо е там?

— Всъщност не — сви рамене Гарик. Неочаквано започваше да се радва, че нещата бяха потръгнали така, защото — със или без петдесетте хиляди лири зестра — му се струваше, че в крайна сметка това нямаше да излезе на добър край. — Изчезването на Джилиън несъмнено ще бъде скандал, който поне малко ще бодне добрия маркиз. Това би трябвало да ти даде известно удовлетворение.