Белва Плейн - Далеч от дома

1968 г.

Той се казваше Доналд Улф. Доналд Дж. (Джеймс) Улф. Беше на двайсет и пет години, когато се присъедини към потока от нетърпеливи млади хора от всички кътчета на страната, който се влива всяка година в бушуващото човешко море, наречено Ню Йорк. Ако изобщо е възможно и има някакъв смисъл да казваме, че географският произход на един човек си личи по външния му вид, то тогава бихме могли да твърдим, че Доналд приличаше точно на човек от стабилно провинциално или фермерско семейство от някое студено място като Северна Дакота откъдето именно и произхождаше.

Беше висок, с кестенява коса и едър кокал, а погледът на кафявите му очи изглеждаше кротък и вглъбен. През онези първи месеци той вървеше с бавна и отмерена крачка през неспокойната тълпа по улиците на Ню Йорк, като мереше с поглед височината на някоя сграда или поспираше, за да огледа удивен отрупаните бляскави витрини, без да си дава зор. Без да се изкушава, просто ги гледаше с почуда.

Изкуши се само веднъж. На витрината на една книжарница видя събраните съчинения на Томас Джеферсън с тъмночервена кожена подвързия. Книгата беше скъпа, но все пак цената не го стресна особено, защото се канеше да си направи собствена библиотека, а имаше и чувството, че е заслужил такъв подарък, тъй че си я купи.

Никога през живота си не бе имал толкова много пари на разположение. След като завърши Юридическия институт втори по успех, го наеха на работа като младши партньор в лондонския офис на една международна адвокатска фирма. Макар колеги от фирмата да се оплакваха, че този голям град с високите си наеми, скъпите ресторанти и забавления ги превръща в просяци, то той се чувстваше богат, защото не посещаваше елитни ресторанти, а в театрите си купуваше билети за правостоящи или от най-евтините. Беше напълно доволен от чистия си двустаен апартамент на петия етаж в сграда от деветнайсети век без асансьор, но с интересен изглед към оживената улица долу.

Понякога зърваше собственото си отражение в някоя витрина на път за работа, облечен с подобаващ тъмен костюм и с чанта за книжа в ръка.

„Не мога да повярвам какво ми се случи“, удивляваше се наум и се усмихваше на собственото си простодушие.

И все пак за кого се мислеше Доналд Улф? Ами че във всяка от високите сгради по авенюто имаше десетки млади мъже точно като него.

Но не бяха съвсем като него. Шефовете обикновено нямаха навик да раздават похвали наляво и надясно. И все пак, преди да измине една година, той вече беше получил доста. Един от шефовете изтъкан от педантизъм мъж на средна възраст, на когото по-младите в кантората тайно бяха лепнали етикета „човека с белите обувки“ хранеше симпатия към него. Но дори тази симпатия да не беше се зародила у Огъстъс Прат, Доналд никога не би му се присмивал. Та той, първо на първо, не бе съвсем сигурен какво точно означава този израз, но ако беше онова, което си мислеше старомодна официалност и вежливост — не би имал нищо против подобни качества.

След едно представление на „Аида“ Доналд случайно срещна мистър Прат във фоайето на операта. Придружаваха го една жена, вероятно съпругата му, и трите им невръстни деца.

— О, здрасти, Доналд. Не знаех, че се интересуваш от опера.

— Така е, макар че не разбирам много-много.

— Никога не е прекалено късно да научиш нещо, по-често е твърде рано. Ако знаех, че си дошъл на опера — добави той, когато двамата тръгнаха да излизат заедно, можеше да се почерпим в бюфета. Къде беше седнал?

— Горе. На най-високото.

— О! Сигурно си е струвало, въпреки неудобството.

— Да, сър, така е.

— Е, ще се видим утре сутрин. Лека нощ, Доналд.

В по-късни времена, когато нееднократно размишляваше за веригата от събития, определила живота му през годините, Доналд се питаше по какъв ли друг начин щяха да се развият нещата, ако онази вечер в операта не бе срещнал Огъстъс Прат.

Дали именно фактът, че и аз обичах операта, го впечатли дотолкова, че да ми подари две хубави места за всички представления до края на сезона? Дали това доведе до онези непринудени разговори, които на свой ред водеха до бързото ми издигане в службата и по заобиколен начин най-накрая до Лилиан, брака ни и последвалата гибелна разруха?

Прат бе израснал в малко градче в северната част на щата Мейн. Също като покойната майка на Доналд, баща му беше учител. Прат също бе заминал да учи в Юридическия институт, със заеми и тежък труд си бе проправил пътя напред и повече не беше се върнал в малкото градче. Именно поради факта, че този житейски път му бе така добре познат, Доналд се чувстваше особено непринудено в неговата компания.

— Да беше казал Прат по време на един от техните разговори, Дакота доста ми прилича на Мейн. Жега през юли и август, а после дълга зима. С братята ми по цял ден работехме на картофените ниви. Понякога оставахме до много късно и мама ни носеше вечерята в една кофа. Предполагам, че и при вас е било така?

— Само дето нямах никакви братя или сестри. През лятната ваканция майка ми си намираше временна работа. Щом се приберях от фермата, където работех, аз приготвях вечерята. Ако се прибереше у дома първа, тя я приготвяше.

— Нищо не казваш за баща си. Дали не ти досаждам с този въпрос?

— Съвсем не. Той е умрял във Франция през 1944-а. Тогава съм бил на една годинка.

— Да имаш син и да не можеш да го гледаш как расте… — промълви Прат, а после го погледна проницателно.

— Той щеше да е доволен от теб, Доналд. Въпреки че някои адвокати злоупотребяват с това, нашата професия е свързана с най-висока чест и доверие. От теб ще излезе уважаван професионалист.

Доналд щеше да си спомни и случилото се през един друг ден две години по-късно.

— Ще ти хареса ли да дойдеш с мен в Сингапур другия месец? Отново се появи един стар проблем с банката. Смятахме, че е уреден веднъж завинаги, но се оказа, че не е така.

— Дали ще ми хареса, мистър Прат? Преди да пристигна в Ню Йорк, никога не бях пътувал по-далеч от столицата на щата. О, да, ще ми хареса, и то много!

Прат се беше усмихнал. Доналд никога не забрави тази усмивка — доволна и леко развеселена, в нея имаше може би и нещо… е, да речем, бащинско.

— Като му дойде времето, ще имаш възможност да видиш много повече от Сингапур, Доналд.

Толкова много искаше да види, да извърши, да научи! Светът бе хиляди пъти по-голям и по-богат, отколкото можеше да си представи. Като част от екипа на старши адвокат в съдебната зала той виждаше човешката трагедия и човешката комедия, както никога по-рано. Колко различни бяха хората! Бедняците и богаташите! Шокиращото зло и невинността! А високо над всичко това стоеше величественият поход към истината.

Седеше на бюрото си и разглеждаше пощенските марки върху пликовете с кореспонденция от чужбина. Имената, изписани върху тях, го омагьосваха. Лондон и Париж извикваха представата за огромни булеварди, Суринам, Бомбай или Малайзия за горещина и влага, мрачни каучукови гори или ориенталски пазари в червено и златно. Клиентите на фирмата получаваха печалби, търпяха загуби и имаха безброй проблеми по целия свят. Ето че се появяваха сложни главоблъсканици, придружени с големи рискове… да не говорим за собствената му работа, ако се случеше да има грешка в някой негов доклад до началниците му…

Щастливите години бързо се нижеха една след друга. На петата година наближи времето, когато един млад адвокат или ставаше съдружник, или разбираше, че никога няма да стане такъв.

— Все още не мога да говоря по този въпрос, но предполагам, че имаш добра представа — каза Огъстъс Прат и смени темата. — Мислил ли си някога да се ожениш?

Доналд се стресна. Бяха на пет мили височина над Атлантически океан, прибираха се със самолет у дома. И току-що бяха говорили за федералния резерв. Все пак това бе един много по-интимен въпрос, отколкото човек би очаквал да му бъде зададен от мистър Прат.

— Не — отвърна Доналд със запъване. — Не бързам.

— Ти си при нас на работа от шест години. Не си ли се запознал с някоя? Мислех си, може би, за онази млада англичанка, с която винаги се срещаш, когато си в Лондон. Когато се запознах с нея, ми се видя доста хубавичка.

— Хареса я — дяволито вметна Доналд, — защото прилича на мисис Прат.

— О, да, може би наистина прилича на нея, мъничко. През другия месец ще се навършат двайсет години от сватбата ни. — На лицето му се изписа нежност. Беше наистина забележително да видиш такова нежно изражение върху едно толкова твърдо и сякаш издялано лице. — Да, да, Доналд, добрият брак, основаващ се на любов, е божия благословия за мъжа. В момента някъде по света има една млада жена, която ще ти донесе много щастие в живота. И нека да добавя, че тя ще бъде голяма късметлийка.

— Е, ще видим — рече Доналд, който искаше да приключи с тази тема. — Но досега не съм срещал такава жена, с която да ми се иска да прекарам остатъка от живота си. Ако не чувствам точно това, със сигурност не бих се оженил.