Вместо това обаче Кейт заговори за беритбата на боровинките, които дори в този момент работници товареха на два камиона, паркирани точно пред погледите им долу на завоя на пътя.

— Кларънс казва, че никога не сме имали такава богата реколта. За нас това е рекорд.

— Така е, защото изкоренихме всички зеленчуци и се съсредоточихме върху боровинките. Пък и ако не можеш да отглеждаш черни боровинки в Джорджия, никъде другаде няма да можеш да ги отглеждаш.

— Кларънс все още не може да възприеме всичко, което направи тук. Просто не знае как да ти благодари.

Тези постоянни благодарности бяха започнали да го дразнят. Винаги го обземаше срам, защото тези, които му благодаряха и се чувстваха задължени, нямаха никаква представа, че самият той също има отчаяна нужда от тях. За да смени темата, той попита за Кларънс.

— Става все по-немощен. Именно затова вече не му се слиза на долния етаж. Струва ми се, че ако изобщо понякога го прави, то е, защото не иска да плаши Рики.

„Не му остава много“ — помисли си Джим.

— Ще ти се види смешно. Той понякога говори такива странни неща. Сутрин му липсвало кудкудякането на квачките.

— Не бих се смял на това — мрачно каза Джим.

— Не се изразих правилно. Онова, което исках да кажа, е в какви дребни неща се вкопчва човек в неговото положение. Понякога го спохождат и щастливи спомени, като например, че е валяло, като сме отивали към болницата за раждането на Рики и как слънцето е надникнало измежду облаците в момента, когато Рики се роди. — Кейт беше седнала на по-долното стъпало, в краката на Джим. Той имаше чувството, че го е направила несъзнателно, защото иначе обикновено беше прекалено внимателна и благовъзпитана, за да прекъсва работата му. — А после пък се унася в неприятни спомени, например за времето, когато загубихме хиляда тридневни пилета, защото някой беше оставил вратата на птичарника отворена. Винаги съм смятала, че самият той я е оставил отворена. Умът му блуждае понякога.

Джим се размърда, преметна крак върху крак, после отново го свали, защото пак му се искаше тя да си отиде и да го остави сам. Но той също така виждаше, че Кейт има нужда да поговори с някого, а точно сега нямаше с кого другиго, освен с него.

— Питах се — подхвана тя — дали сега, след като толкова много неща се промениха тук, ще има смисъл аз да… ами да върша нещо свое. Имаме тази прекрасна оранжерия, която Кларънс построи за мен, и никога не сме я използвали, защото не можехме да я засадим. Влизал ли си вътре?

Джим беше прегледал всеки квадратен метър от тази земя и всяка сграда на нея.

— Да — отвърна той.

— Изкарала съм два курса — за отглеждане на луковични и на многогодишни растения, и вярвам, че ще имам успех, стига да получа някои практични съвети по деловата част. Никой никога не ми е казвал и дума по тези въпроси, затова не започнах. — Тя се усмихна печално. — Дори не знам какво търсене би могло да има. Знам само, че ще ми е много приятно да върша тази работа.

— Миналия месец в моя вестник имаше статия на цели четири страници на тази тема. Ще поръчам един брой — предложи той.

— Чудех се защо получаваш всички тези вестници от Ню Йорк, след като идваш от Филаделфия.

— Международните новини дават по-цялостна представа и аз се интересувам от тях. Получавах нюйоркски вестници дори когато живеех в Мейн. Няма нищо необичайно в това.

Едва бе изрекъл последното изречение и дочу отсеченото му ехо. Тя също вероятно бе доловила отбранителните нотки в гласа му, защото се изправи и официално му благодари.

— Много ще се радвам, ако направиш това за мен, Джим. И ти благодаря. Благодаря ти за всичко.

Той отмести книжата си и впери поглед в отдалечаващата се фигура. Колко странно беше, че винаги когато поспреше за миг, за да размисли, тя си отиваше. Изведнъж Джим се смути, защото си я представи без ризата и дънките, много ясно видя голото й дългокрако и заоблено тяло и тежко падащите бронзоворижи коси. След това си представи как идва към него с протегнати ръце.

И също така внезапно смущението му прерасна в гняв. Абсурдно! Невъзможно! Не че имаше нещо необичайно в това един мъж мислено да разсъблича жена. Всъщност по-необичайно щеше да бъде, ако не го правеше. Но тази жена и тази трагична ситуация представляваха нещо изключително. Горкичкият й съпруг умираше там долу в къщата. А той, самият той, известен днес под името Джим Фулър, не притежаваше никакви законни права, дори нямаше право да носи това откраднато име.



През тази година на земята цареше мир. Посевите избуяха, а работата във фермата вървеше така гладко, че всеки месец имаше постоянни скромни приходи, които да покажат на кредиторите. А Джим, който бе поел ангажиментите към Червения кръст с единствената цел да изглежда като обикновен общителен гражданин, дори бе заприличал на такъв. Работата за благотворителната организация в град с такива малки размери не представляваше бреме; както би се изразил бедничкият Кларънс, той можеше да я върши и с една ръка. След това се захвана да помага на Полицейската благотворителна асоциация и като начало направи дарение, което бе щедро, но не чак толкова, че да бие на очи. Тези негови усилия доведоха до приемането му (спонсорирано от мистър Холдън и доктор Скофийлд) за член на мъжки клуб, който се събираше веднъж месечно в местен ресторант. Един от членовете му помоли Джим да участва като доброволец в кръводарителска акция в болницата и той се зае и с това. След продължителното бягство, когато бе изпълнен с ужаса, че го преследват, дори вече имаше кратки моменти, в които си позволяваше да вярва, че отново се връща към нормалния свят.

Един следобед, на връщане от по-отдалечените пустеещи някога ниви, където сега бе надзиравал саденето на елички, една жива картина го накара да застине на място. Малко по-нагоре, на склона на ниския хълм, разделящ дома на семейство Бенсън от селската къща, имаше равна тревиста площадка — нещо като седалка с една стърчаща скала отзад за облегало. Там, на шарена сянка, ясно се виждаше картината, която би могло да бъде наречена „Жена и деца, летен следобед“. Тримата се бяха върнали с един век назад във времето; жената не носеше обичайните си дънки, а широка памучна пола на розови и зелени райета; момиченцето с кордела в косата държеше детска книжка в скута си. Момчето се беше навело над рамото й — Джим трябваше да се подсмихне при вида му — демонстрирайки превъзходството на възрастта си.

— Тате! Аз мога да чета! — извика Лора.

Рики също извика:

— Аз я уча. Нали ти казах, че ще я науча да чете?

— Така е. Много добре си спомням. Беше на рождения ти ден.

— Мама каза, че мога да чета — рече Лора.

— Мама? — повтори Джим. — Искаш да кажеш майката на Рики.

— За нея това е просто едно име — побърза да се обади Кейт. — Нищо не означава. Със същия успех можеше да каже „Ани“ или което и да е друго име. Тя просто имитира Рики.

Той разбра. Тя го уверяваше, че детето е прекалено малко, за да проумее какво казва, и че с времето той ще може да й говори за майка й.

По гърба му пролазиха студени тръпки. Канеше се да каже нещо, да каже каквото и да е, когато Кейт добави:

— Опитах се да я поправя, но не успях. За теб това трябва да е болезнено и аз много съжалявам.

С едно неловко махване с ръка, той отмина темата.

— Ти все още не си ми споменавала нищо за онази статия за жената, която си направила оранжерия, за храстите и многогодишните растения.

— О, прочетох я. И апетитът ми се изостри. Е, може би някой ден и аз ще си направя оранжерия. Надявам се. — Тя се изправи. — Никога не съм оставяла Кларънс сам толкова дълго време, но той искаше да подремне. Най-добре да отида да видя как е.

Джим я наблюдаваше как слиза надолу по склона. Как изобщо е било възможно някога да си помисли, че не е красива? Тя притежаваше класическа красота, излъчваща сила и спокойствие. Красотата й не приканваше. Не искреше и не блестеше. О, той се беше наситил и преситил на външен блясък!



Винаги спеше леко и сънуваше ярки сънища, които не забравяше на следващата сутрин. През тази нощ го споходи еротичен сън за Кейт Бенсън.



Ето, така се случи и той разбра, че наистина трябва да напусне това място. Някъде има една жена, която ще ти донесе голямо щастие, бе казал Прат. „Голямо щастие за мен? С този невидим дамоклев меч, надвиснал над главата ми и над главата на Лора? Не че тази жена, тази Кейт щеше да ме има някога, тя, с нейните мигновени смущаващи погледи и с това сдържано стоене настрана. Ако съпругът й не умираше и ако аз не им бях от полза тук, тя щеше — о, много мило и любезно — да ме помоли да напусна.“

— Мама — обади се Лора, която искаше да привлече вниманието му, — мама каза, че аз мога да чета.

— Много скоро ще можеш и ще четеш на мен, миличка.

„Моето малко момиченце, толкова е умно и схватливо! Малка душице, ако имаше майка, някоя като Кейт…“

В момента, в който този беден човек умре, аз трябва да си вървя. Толкова много вина ми се е натрупала тук с тези мисли за нея. Остават му най-много още няколко месеца живот, ако не и по-малко, така каза Скофийлд. Колкото по-дълго трае това, толкова по-трудно ще ми бъде да си тръгна. Тук, в този сигурен рай, беше толкова хубаво за Лора, и за мен също.

Но аз играех роля и това е лошо. Ама че съм и аз, един провинциален джентълмен, който надзирава имението си и си играе на жител на това приятно малко градче. Провинциален джентълмен ли? Слез на земята, Доналд Улф. Ти си престъпник, търсен от полицията.

Глава 14

Зимата, или онова, което тук, на юг, наричаха зима, дойде внезапно в деня, когато Кларънс умря, не в болницата, където можеше да бъде, а в собственото си легло.

— Той умря както искаше — каза Кейт. — Искаше да умре в дома си.

Няколко седмици след смъртта му Джим предложи да прегледа вещите му и да ги закара до едно благотворително заведение в града.

— Предполагам, че скоро ще си заминете, ти и Лора…

— Ами… да. Би ли искала да тръгнем на някоя определена дата?

— Когато ти е удобно. Зная, че той те помоли да останеш още известно време, за да ни помогнеш, но ние сами ще се оправим.

— Най-важното в случая е кога ще е най-добре за вас. Тук ще имаш големи задължения, по-големи отвсякога.

— Да, благодарение на свършената от теб работа, но аз ще се справя и сама.

Нямаше да й е толкова лесно да са справя сама с тази огромна ферма. Той си мислеше и за сълзите на Рики.

— Мистър Фулър — беше го помолил Рики вечерта след погребението на баща му, когато съседите бяха изпълнили къщата и отрупали масата с храна, — ще бъдете ли рефер някой път? Татко винаги го правеше, преди да се разболее. Ще се съгласите ли, мистър Фулър?

Този баща, самият той толкова любящ и вдетинен, щеше да им липсва много. На жената и момчето нямаше да им е лесно.

— Ти наистина можеш да развиеш тази ферма — каза Джим, сега вече с бодър и делови тон. — Ние едва започнахме. Еличките представляват голяма инвестиция за бъдещето. Направил съм поръчка за още разсад, за магнолии. Много са подходящи за големи ферми на север.

— В тази част на страната ги наричаме „жълти тополи“.

— Виждам, че си се образовала.

— Послушах съвета ти.

Тя сгъваше пуловери и ги подреждаше в кашон от хранителни продукти. Боти, стари обувки и един износен шлифер лежаха по столовете, готови да бъдат изпратени. Той се питаше какво ли си мисли тя сега, какви ли са мислите, скрити под повърхността и зад естествената скръб след смъртта. Защо трябваше да има нещо скрито, Джим не знаеше. Само долавяше, че го има.

— Погледни ей там през прозореца — каза тя. — Предполагам, че той ти е казал за редицата туй8? Баща му ги е засадил там, за да заслоняват градините от вятъра, идващ откъм хълмовете. Тези дървета означаваха много за Кларънс, наистина.

Джим можеше да разбере това. Ръцете на дядото, който бе умрял отдавна, бяха засадили тези дръвчета, днес трикратно надвишили ръста на внука му. Той погледна навън през прозореца към тази жива зеленина, към тази назъбена редица от готически арки, открояващи се на фона на сивото замъглено небе. Той, новодошлият, чужденецът, имаше предвиждане за себе си. Тези дървета, тези хълмове, тази жена бяха незаличимо изписани, бяха направо гравирани в най-съкровените гънки на сърцето му.



Към пролетта настъпи промяна. Бяха в оранжерията, където един дърводелец правеше полици. Когато той си тръгна и Джим понечи да го последва, Кейт го спря, като му зададе един странен, глупав въпрос:

— Защо ние двамата никога не си говорим?

Някога, преди много време, тя му беше задала друг странен въпрос: „Кой си ти?“. А той не бе в състояние да й отговори. Сега, след като пак не можеше да й отговори, Джим каза първото, което му дойде наум:

— За какво?