Единственото разочарование дойде от бащата и братята на Алисия, които с безцеремонна досада, непозната дотогава, отблъснаха опитите й да ги включат в приготовленията.

— О, за Бога, Алисия, махай се! — отсече баща й с такъв гняв в гласа си, какъвто тя не си спомняше. — Направи си своето жалко сватбено парти, но нас ни остави настрана. Има случаи, когато женските работи са прекалено досадни и този е един от тях.

— Добре! — отсече обидено Алисия и отиде да се оплаче на майка си.

— Страхувам се, че трябва да се държим много внимателно в настоящия момент, скъпа — каза Аврелия загрижено.

— Какво за Бога е станало?

— Не знам нищо, освен, че става нещо с акциите на «Байрон Ботъл Къмпани». Доколкото разбрах, започнали са да изчезват.

— Глупости! — каза Алисия. — Акциите не могат да изчезнат.

— Извън семейството. Това е което имам предвид — поправи се Аврелия неопределено. — О, това ми е съвсем чуждо, нямам глава за бизнес.

— Уили нищо не ми е споменавал.

— Уили може би все още не знае, скъпа. Той все още не е имал много работа в компанията, нали? Та той току-що завърши университета.

Алисия загърби тези отегчителни делови проблеми и отиде да даде нареждане на иконома да допуска само женската прислуга пред къщата, тъй като това парти беше само за дами.

Разбира се, Друсила дойде заедно с Миси. Бедната Октавия, която умираше от желание да дойде, беше принудена да остане вкъщи, облечена с най-хубавите си дрехи, тъй като в последния момент Аврелия беше забравила да изпрати превоз за дамите от Мисалонги. Друсила носеше своята кафява рипсена копринена рокля с щастливото съзнание, че няма да и се наложи да се показва в този измъчен и верен костюм на самата сватба. Миси пък беше облечена в кафявата си ленена рокля. На главата си беше сложила старата моряшка шапка, която беше принудена да носи през последните петнадесет години, във всички случаи, когато носенето на шапка беше наложително, включително и за черква всяка неделя. Нови шапки се очакваха за сватбата, макар и да не бяха за жалост от магазина «Chez Chapeau Alicia»; част от тях бяха вече закупени от магазина на чичо Хърбърт, а последните поправки по тях щяха да бъдат извършени в Мисалонги.

Алисия изглеждаше очарователно в рокля от нежно оранжеворозов креп, украсена с лавандулово синя бродерия и с огромен букет от лавандулово сини копринени цветя върху едното й рамо. О, помисли си Миси, как бих желала поне само веднъж да мога да нося такава рокля! Бих могла да понеса добре този оранжеворозов цвят, със сигурност бих могла! Мога също така да издържа успешно и онзи оттенък в синьо, който е почти бледоморав.

Повече от сто жени бяха поканени на партито. Те се скитаха на групи из къщата, отбелязвайки някои по известни лица и надавайки ухо на различни клюки.

Някъде към четири часа всички се настаниха в балната зала като кокошки в кокошарник. Там се сервираха огромни кифли с конфитюр и крем, петифури, сандвичи с краставица, еклери, кифлички със сметана и разкошен Наполеонов сладкиш. Имаше и богат избор на чайове — «Дарджилинг», «Ърл Грей», «Лапсанг Сучонг» и жасминов чай.

Жените от рода Хърлингфорд по традиция бяха руси, високи и неспособни да проведат искрен разговор. Гледайки групичките наоколо и слушайки техните брътвежи, Миси осъзна за себе си една истина. Това беше първото събитие от този род, на което тя беше поканена. Вероятно защото би било невежливо, ако не беше сред гостите, след като повечето от тях бяха по-далечни роднини от нея. Внушителното женско присъствие на Хърлингфордови на неделните църковни служби сякаш някак се разводняваше от почти еднаквото по количество мъжко присъствие. Но тук, в балния салон на леля Аврелия женският род беше компактен и преобладаващ.

Из въздуха се носеха множество правилно съгласувани причастия, съставни инфинитиви и много други словесни деликатеси, повечето от които излезли от мода преди около петдесет години. Под великолепния и щедър покрив на Аврелия никой не смееше да каже: «не мога», «не бих» или «не искам». Миси забеляза, че тук тя беше буквално единствената чернокоса жена. Нейната черна коса изглеждаше като буца въглища върху снежно бяло поле. Чак сега разбра защо майка й я беше инструктирала да не си сваля шапката. Очевидно, дори когато се женеха вън от фамилния клан, мъжете и жените от него си подбираха руси партньори. В действителност собственият й баща беше много рус, но неговият дядо, според думите на Друсила, е бил тъмен като даго. (По онова време този термин е бил общоприет и допустим.)

— Скъпи Августа и Антония, това се дължи на саксонската черта у нас! — изписка Друсила на сестрите си, които не виждаше често.

Аврелия се беше отдала изключително на лейди Били, която се бе лишила от конете си за този следобед, разбира се не без горък протест. Лейди Били седеше с голямо безразличие към околните, тъй като нямаше собствени дъщери и не изпитваше никакъв интерес към жените. Скупчени на едно място, те я плашеха и разстройваха, а най-голямата печал в живота й беше завоюването на Алисия Маршал като перспективна снаха. Необезсърчена от факта, че се опитва да воюва сама срещу много хора, лейди Били гласно се бе противопоставила на годежа на малкия Уили с втората му братовчедка Алисия, заявявайки, че те не си подхождат като двойка и че ще имат слабо поколение. Обаче сър Уилям (наричан Били) се отнесе грубо към жена си, както и се отнасяше към всички останали. Той винаги беше харесвал Алисия и се блазнеше от мисълта, че ще може да вижда лъскавата й светлоруса коса и прекрасното й лице всяка вечер на масата за хранене, Беше решено, че младоженците ще прекарат първите няколко месеца след сватбата си в имението Хърлингфорд при сър Уилям и жена му. Сватбеният подарък от сър Уилям беше десет акра първокачествена земя, но къщата върху нея все още не беше довършена.

Останала сама, Миси се огледа наоколо за Уна. Тя откри леля Ливила, но не и Уна. Колко странно!

— Не виждам Уна да е тук днес — каза Миси на Алисия, когато това очарователно същество се мерна пред погледа й със светла, очарователна и великодушна усмивка.

— Кого не виждаш? — попита Алисия, като се спря.

— Уна, братовчедката на леля Ливила; тя работи в библиотеката.

— Глупавичката ми, няма такава жена с фамилия Хърлингфорд в целия Байрон — каза Алисия, за която се знаеше, че не беше прочела и една книга през живота си. След това отмина, за да продължи да разпростира своето великолепно присъствие върху гостите като пласт конфитюр върху училищен пудинг.

В този момент на Миси й просветна. Разбира се! Уна беше разведена. Непростим грях! Леля Ливила се беше погрижила да осигури покрив над главата й и толкова. Инстинктът й не би позволил да допусне тази своя братовчедка до Байронското общество. Изглежда, че леля Ливила беше решила въобще да не споменава за Уна. Самата Уна беше споменала за това на Миси. В редките случаи, когато Миси се срещаше с леля Ливила в библиотеката, никога не бе станало дума за Уна, а и Миси, която се страхуваше от леля Ливила, също избягваше да споменава името й.

Друсила се суетеше, влачейки със себе си своята сестра Корнелия.

— О, нали е разкошно? — попита тя с тон на възхищение.

— Твърде разкошно — отвърна Миси, просвайки се на канапето, което беше открила зад една огромна палма, посадена в саксия. Друсила и Корнелия седнаха също, преситени от голямото изобилие на закуски, които бюфетът предлагаше.

— Толкова с мила, толкова е внимателна! Скъпата Алисия! — бърбореше Корнелия, която смяташе за голяма привилегия това да работи за оскъдна заплата като продавачка в магазина на Алисия. Тя нямаше никаква представа колко цинично злоупотребява Алисия с нейната признателност и преданост. Преди Алисия да открие магазина си за шапки, Корнелия работеше в магазина на брат си Хърбърт, в отдела за поправки, така че сравнението представляваше благодатна база за нейните илюзии. Хърбърт беше толкова стиснат, че Алисия и изглеждайте прекалено щедра. По съшия начин както Октавия и със същия резултат Корнелия беше продала къщата си и пет акра земя на Хърбърт. Беше постъпила така, за да помогне на сестра си Джулия да изплати малката чайна, която беше купила от Хърбърт.

— Тихо! — въздъхна Друсила. — Ще говори Алисия.

Алисия говореше с поруменели страни и искрящи като аквамарин очи. Имената на десетте шаферки, които тя съобщи, бяха посрещнати с викове и ръкопляскания. Главната шаферка направо припадна и се наложи да бъде свестявана с амоняк. Според Алисия роклите на нейните придружителки трябваше да бъдат разпределени в пет нюанса на розовия цвят — от най-бледорозово до тъмноцикламено. Така че, когато облечената в бяло булка застане пред олтара, да бъде заобиколена от двете си страни от по пет шаферки, облечени в рокли в преливащи розови цветове.

— Ние почти всички сме еднакво високи, много руси и с почти еднакви фигури — обясняваше Алисия. — Смятам, че ефектът ще бъде забележителен.

— Не е ли това една брилянтна идея? — прошепна леля Корнелия, която като привилегирована беше взела участие в планирането на сватбеното тържество. — Шлейфът на Алисия ще бъде от аленсова дантела, дълъг двадесет фута и скроен като пълен кръг!

— Великолепно — въздъхна Друсила, спомняйки си, че шлейфът на нейната собствена сватба също беше от Дантела, при това и по-дълъг, което реши да премълчи.

— Забелязвам, че Алисия е подбрала само моми — Каза Миси, чиято остра болка беше започнала да я измъчва, още докато изминаваха седемте мили от Мисалонги, а сега вече се и усилваше. Да напусне стаята беше невъзможно, а не можеше и да седи мирно и тихо нито миг повече. За да не мисли за болката си, тя започна да говори. — Много правоверно от нейна страна, но аз съм със сигурност мома, а не бях избрана.

— Шшт! — изсъска Друсила.

— Скъпа малка Миси, ти си твърде ниска и твърде тъмна — измърмори Корнелия съчувствено.

— Аз съм висока метър и петдесет и пет, без обувки — каза Миси, без да понижава глас. — Само някой от Хърлингфордови може да каже, че съм ниска.

— Шшт! — изсъска Друсила отново. Междувременно Алисия беше преминала на въпроса за цветята, като информираше смаяната си аудитория, че всеки букет ще се състои от дванадесет розови орхидеи, които щяха да пристигнат замразени с влака от Бризбейн.

— Орхидеи! Колко подчертано вулгарно! — каза Миси на висок глас.

— Шшт! — направо отчаяно каза Друсила.

В този момент Алисия замлъкна, изстреляла патроните си.

— Човек ще рече, че тя от щастие показва всичко предварително — каза Миси, без да се обръща определено към някого, — но предполагам, че си мисли, че ако не го направи, половината от детайлите, с които се фука, ще останат незабелязани.

Алисия се спусна към тях, смеейки се, със светнало лице и ръце, отрупани с модели на булчински рокли и мостри плат.

— Колко жалко, че си така тъмна и ниска, Миси — каза тя много любезно. — Бих желала да те поканя, но ти сама разбираш, че не си много подходяща за шаферка.

— Да, жалко, че ти не си тъмнокоса и ниска — каза Миси също така любезно. — Смятам, че ще бледнееш, заобиколена от подобни на теб по ръст и цвят шаферки и от това постепенно преливане на розови тонове.

Алисия, Друсила и Корнелия зяпнаха от изненада.

Миси стана бавно, като се опитваше да оправи гънките на кафявата си ленена рокля.

— Мисля да си ходя вече — каза тя жизнерадостно. — Много хубаво парти беше, Алисия, но напълно лишено от вкус. Защо навсякъде се сервират едни и същи буламачи? Аз бих предпочела един хубав сандвич с яйце и къри, просто за разнообразие.

И Миси напусна, преди слушателките й да могат да възстановят нормалното си дишане. Когато това стана, Друсила беше принудена да скрие усмивката си и да се направи, че не чува настояванията на Алисия Миси да бъде върната, за да й се извини. Така й се падаше на Алисия! Защо не можеше да бъде мила поне веднъж и да включи бедната Миси в прекрасната си сватбена свита? Колко чудно! Анализът на Миси беше точен. Алисия щеше да бледнее всред розови и бели панделки, букети и знаменца, с които смяташе да украси черквата.

Ужасната болка настигна Миси точно пред вратата на «Mon Repos». Решавайки, че би трябвало да умре на по-пристойно място, Миси напусна покритата с чакъл алея и хукна към другата страна на къщата. Градината на леля Аврелия не беше подходяща, за да се скрие някой в нея. Най-близкото удобно скривалище бе един рододендронов храст под прозореца на къщата. Миси успя да се провре в средата му и остана полуседнала, полулегнала, с гръб, опрян в червените тухли. Болката беше непоносима, но трябваше да издържи. Тя затвори очи и се помоли да не умре, преди да е попаднала в ръцете на Джон Смит, също както момичето от романа «Неспокойно сърце». Колко угнетително щеше да бъде, ако я намерят бездиханна и вкочанена в рододендроновия храст на леля Аврелия!