Но не умря. След малко болката започна да отминава и тя се размърда. Наблизо се чуваха гласове. Клоните на рододендрона бяха оголени от есента и на Миси не й се искаше някой от хората, чиито гласове чуваше, да я види, след като завие на ъгъла. Затова тя се претъркулна на коленете си и се опита да се изправи. Тогава разбра, че гласовете идваха от прозореца над главата й.

— Виждали ли сте някъде по-чудовищна шапка? — попита глас, в който Миси разпозна най-малката дъщеря на леля Августа — Лавиния. Тя, разбира се, беше една от шаферките.

— Твърде често — в черквата, всяка неделя, за да бъда по-точна — каза Алисия с нисък, приглушен глас, — въпреки че смятам съществото под шапката за по-чудовищно.

— Тя е повлекана — обади се трети глас, принадлежащ на главната шаферка Марсия, дъщеря на лели Антония. — Наистина, Алисия, малко е да я наречеш чудовище. Нищожество би подхождало повече за Миси Райт, но съгласна съм, че шапката й е наистина чудовищна.

— Права си — съгласи се Алисия, която все още беше замаяна от неочаквания удар, получен от думите на Миси. Алисия чувстваше, че не е права, както и че никога няма да може да изпита очакваното удоволствие от сватбеното си тържество. Миси беше забила щипа с много по-голямо умение, отколкото самата тя предполагаше.

— Все едно ли ти е какво мисли Миси? — попита Порсия — по-далечна нейна братовчедка.

— Страхувам се, не дотолкова, доколкото майка й е любимата сестра на мама — заяви Алисия със звънлив глас. — Не знам защо мама продължава да съжалява толкова много леля Друси, но аз вече оставих надеждата да я отуча от това. Смело мога да кажа, че мамината благотворителност е похвална, но аз гледам никога да не съм вкъщи събота сутрин, когато леля Друсила идва да се тъпче с мамините пасти. Господи, как яде тази жена! Мама поръчва на готвачката да прави по две дузини от вълшебните пасти и след като леля Друсила си отиде, пастите са изчезнали до една. — Алисия издаде звук, наподобяващ смях. — Това се разказва като виц вкъщи, а даже и сред прислугата.

— Е, добре, те са ужасно бедни, нали? — попита Лавиния, която беше много добра по история в училището и за да се изтъкне каза: — Винаги съм се чудила как френското простолюдие е гилотинирало Мария Антоанета, само защото е казала да ядат пасти, ако няма хляб. Смятам, че всеки един ужасно беден човек би благоговеел пред шанса да си хапне паста, просто за разнообразие — имам предвид леля Друси.

— Бедни са и мисля, че ще си останат такива, след като единствената им надежда е Миси.

Това предизвика всеобщ смях.

— Жалко е, че човек не може да оценява други хора, така както би могъл да оцени една къща, например — каза един глас, който принадлежеше на една далечна четвърта или пета братовчедка на име Джуния. Тя беше разочарована, че не е избрана за шаферка и беше концентрирала естествената си отрова в няколко смъртоносни капки.

— В наши дни, Джуния, трябва да сме щастливи, че това е така — каза Алисия. — В противен случай щеше да се наложи да бракуваме лелите Друси, Октавия, Джули, Корни, братовчедката Миси и останалия отбор от вдовици и стари моми. Вземи моята сватба, например. Те почти я провалиха! Но мама е права като казва, че трябва да бъдат поканени, и разбира се, те ще дойдат първи и ще си тръгнат последни. Не сте ли забелязали как пъпките и циреите се появяват, точно когато най-малко ги очакваш? Както и да е, мама има щастливото хрумване как да се отървем от тези грозни кафяви рокли. Тя купи спално бельо от леля Друси за двеста лири и трябва да призная, че изработката е изключително фина и нежна, така че парите на мама не са отишли напразно, слава Богу! Бродирани калъфки за възглавници с малки облечени копченца и всяко копче с — малка розова пъпчица! Много са красиви! Все пак маминият план проработи, защото чичо Хърбърт се изпусна да каже, че Миси е ходила при него и е купила три дължини плат за рокли — лилаво за леля Друси, синьо за леля Окти, а можете ли да познаете какъв цвят за Миси?

— Кафяв! — извикаха в хор всички и се заляха от смях.

— Имам идея! — извика Лавиния, когато веселбата утихна. — Защо не дадеш на Миси една от твоите изхвърлени от употреба рокли с подходящ цвят?

— По-скоро бих умряла — каза Алисия пренебрежително. — Да видя една от моите прекрасни рокли върху онази, дето изглежда като мършав даго. Ако толкова много държиш на това, скъпа Лавиния, защо тя не й подариш една от твоите рокли?

— О, аз не съм в твоето розово финансово положете ето защо! — каза Лавиния натъртено. — Помисли си щом като си толкова недоволна от нейния вид. Повечето твои дрехи са в подходящи за нея тонове; биха могли да й стоят добре.

В това време Миси успя да се надигне и помагайки си с ръце и колене, се измъкна на пътечката. Лазейки на четири крака, тя се отдалечи от прозореца, после скочи на крака и се втурна да тича. Сълзите се стичаха по лицето, но тя не се спря да ги изтрие. Беше толкова ядосана, че не се притесняваше от това, че някой може да я види.

Тя не беше и помисляла, че някой е действително способен да каже за нея нещо, което да я нарани. Хиляди и хиляди пъти беше подреждала във въображението си всички онези изрази на презрение или състрадание, които можеха да бъдат изказани евентуално по неин адрес. Това, което я прониза дълбоко, бяха отвратителните неща, казани от Алисия и приятелките й за майка й и за всички онези бедни стари лели, тъй почтени, благочестиви и трудолюбиви, тъй благодарни за всяка проява на внимание към тях и тъй горди за да не приемат нещо, за което се съмняват, че би могло да е милостиня. Как се осмеляваше Алисия да говори така сурово и безсърдечно за тези така достойни за уважение жени! Как ли би се чувствала самата Алисия, ако беше на тяхно място!

Бързайки по улиците на Байрон с пареща в гърдите болка, Миси се молеше библиотеката да бъде отворена и Уна да е на работа. О, колко много се нуждаеше Уна тази вечер! Но помещенията бяха тъмни и на табелата на вратата пишеше «ЗАТВОРЕНО».


Октавия седеше в кухнята на Мисалонги, облечена отново в домашните си дрехи. Върху печката къкреше тенджера със задушено. Деформираните й ръце бяха заети с куките за плетене, сътворявайки като по някакъв магичен начин най-нежния, подобен на паяжина вечерен шал, предназначен за сватбен подарък на неблагодарната Алисия.

— А! — каза тя, като остави настрана плетивото когато Миси влезе. — Добре ли прекара, скъпа? Къде е майка ти?

— Прекарах отвратително и си тръгнах преди мама — каза Миси набързо, грабна кофата за мляко и избяга.

Кравата чакаше търпеливо да бъде вкарана в обора. Миси протегна ръка да погали кадифената тъмна муцуна и погледна дълбоко в големите благи, кафяви очи.

— Бътъркъп, ти си далеч по-красива от Алисия. Не мога да разбера, защо е непростима обида да наречеш една жена крава. От сега нататък ще наричам всяка крава Алисия — каза тя, докато вкарваше животното в обора, а самата тя влезе в отделението за доене. Бътъркъп беше най-лесната за доене крава; оставяше се без съпротива, даже ако ръцете на Миси бяха студени, а това се случваше често. Млякото й беше много добро — хубавите крави винаги дават хубаво мляко.

Друсила вече си беше дошла когато Миси се върна. Обикновено сипваха по-голямата част от млякото в големи плитки тенджери, които държаха в сенчестата част на задната веранда. Излитайки млякото, тя чу майка й ентусиазирано осведомяваше леля Октавия за сватбеното парти на Алисия.

— О, толкова съм доволна, че поне една от вас е прекарала добре — каза Октавия. — Всичко, което разбрах от Миси, е, че се е чувствала ужасно. Предполагам, че бедата й е в липсата на приятели.

— Вярно е, и аз съм тази, която най-много съжалява за това. Смъртта на Юстас я лиши от възможността да има братя или сестри, а и тази къща е така отдалечена от Байрон, че никой не иска да ни идва на гости редовно.

Миси чакаше греховете й да бъдат разкрити, но майка й не ги спомена. Възвръщайки смелостта си, тя влезе. Откакто беше получила сърдечните смущения, за нея бе станало по-лесно да се защитава, а очевидно също така за майка й — да приема тези признаци на независимост. Обаче основната причина за промяната й не бяха сърдечните смущения. Причината беше Уна. Да, всичко започна с пристигането на Уна. Откровеността на Уна, искреността й, несъгласието й да бъде убеждавана от някого. Уна би казала на един повърхностен подлец като Джеймс Хърлингфорд да си яде задника, Уна би казала нещо подходящо и на Алисия, ако й се наложеше. Уна винаги би накарала хората да я уважават. Всичко това по някакъв начин бе повлияло на такава необичайна ученичка като Миси Райт.

Когато Миси влезе, Друсила подскочи сияеща.

— Миси, никога няма да познаеш! — извика тя, протягайки ръка зад стола, на който седете и вдигайки една голяма кутия от пода. — Като си тръгнах от партито, Алисия дойде и ми даде това за теб — да го облечеш на сватбата й. Тя ме убеди, че този цвят ще ти отива прекрасно, въпреки че аз не го харесвам особено. Само погледни!

Миси стоеше като вкаменена, докато майка й се ровеше в кутията, откъдето извади един вързоп от твърд и смачкан органдин, който тя продължи да тръска и показва на смаяната Миси. Беше една разкошна рокля в загорял кремав цвят, нито светлокафяв, нито жълт, а не и кехлибарен. Тези, които разбираха от мода, щяха да отбележат, че набраната пола и деколте бяха станали демоде още преди пет-шест години, но въпреки това роклята беше великолепна и с малки поправки щеше да стои прекрасно на Миси.

— А шапката, погледни само шапката! — изписука Друсила, изваждайки от кутията една огромна сламена шапка с бледокафяв цвят. — Виждала ли си по-хубава шапка от тази? О, скъпа Миси, ще имаш и чифт обувки без значение колко непрактични са те!

Най-после Миси се съвзе, протегна ръце напред, за да получи този дар от Алисия и майка й го поднесе веднага.

— Ще си нося моята нова кафява рокля, домашно направената ми шапка и добрите ми здрави ботуши — каза Миси през зъби, измъквайки се през задната врата, като роклята от органдин се издуваше около нея като плаваща медуза.

Още не се беше стъмнило. Тя чуваше тревожните крясъци на майка си и леля си някъде зад себе ся, но когато те я настигнаха, беше твърде късно. Роклята и шапката бяха стъпкани до неузнаваемост в гюбрето в обора. С лопата в ръце, Миси трупаше тор върху благородния жест на Алисия.

Друсила беше неописуемо разстроена.

— Как можа? Как можа, Миси? Веднъж в живота и ти да имаш шанс да изглеждаш и да се почувстваш като красавица!

Миси подпря лопатата до стената на обора и потри ръцете си напълно задоволена.

— Ти, най-вече ти от всички останали би трябвало да ме разбереш, мамо — каза тя. — Ничия гордост не е по-твърда от твоята, никой не е по-прозорлив от теб да види в най-доброжелателния подарък прикрита милостиня. Защо тогава отричаш моя дял от тази гордост? Би ли взела този подарък за себе си? Защо тогава си го взела за мен? Мислиш ли искрено, че Алисия го прави, за да ми достави удоволствие? Разбира се, че не! Алисия се е зарекла да направи сватбата си съвършена до последния си гост, а аз — аз й я провалих! Така тя е решила да се подиграе с незначителната Миси Райт. Добре, много й благодаря, но бих желала да бъда такава, каквато съм си, а не каквато Алисия желае! Аз ще я науча нея!



И наистина тя го направи още на следния ден. Въпреки че Друсила се измъкна посред нощ с лампа в ръка, за да потърси роклята и шапката в обора, те бяха изчезнали и тя никога повече не ги видя. Дори тези, които знаеха нещо за това, забравиха да й го кажат поради другите разтърсващи събития, които се случиха в дома на Маршал през тази петъчна утрин.

Миси пристигна пред входната врата на «Mon Repos» в около десет часа, като носеше за връвта един голям, изключително добре опакован пакет. Ако икономът имаше и най-малка представа за вече царящата в малката гостна покруса, съмнително е дали Миси щеше да отиде по-далеч от прага, но за щастие той беше в неведение за каквото и да било — обстоятелство, благодарение на което даде своя принос за сгъстяване на общата бедствена атмосфера.

Малката гостна, която в действителност не беше много малка, изглеждаше почти препълнена от едра хора, когато Миси се промъкна срамежливо през входната врата, неизпускайки нито за миг пакета. Тук се бяха събрали леля Аврелия, чичо Едмънд, Алисия, Тед Рандолф, третият лорд Уилям заедно със своя син а наследник — малкия Уили. Лейди Били не присъстваше, тъй като помагаше при раждането на едно конче. Миси с усмивка направи знак на иконома, че тя сама в удобен момент ще извести своето пристигане.

— Не разбирам! — казваше Едмънд Маршал. — Аз просто не разбирам как могат толкова много дялове да ни се изплъзнат? Как? Кой, по дяволите, ги е продал и кой ги е купил?

— Доколкото моите агенти са разбрали, — каза сър Уилям — всеки дял, който не е притежание на Хърлингфордови, е бил купен за сума, превишаваща многократно тяхната действителна стойност. Мистериозният купувач е започнал да атакува и дяловете, които се държат от Хърлингфордови. Не знам как, кога и защо той е успял да открие всеки един Хърлингфорд, който се нуждае от пари и не е пряко свързан с Байрон, и му е направил такова предложение, на което трудно може да се устои.