През целия си живот Миси не се беше хранила в ресторант, нито в чайната на леля Юлия, нито пък беше ходила някога в хотел «Хърлингфорд». Така че разкошната просторна зала на «Метропол» я зашемети със своите кристални полилеи и мраморни колони. Те напомняха за къщата на леля Аврелия, защото залата беше изпълнена с палми в саксии. Колкото до храната, Миси никога не беше яла нещо по-вкусно от салатата от раци, която Уна й поръча.

— Мисля, че бих могла да надебелея, ако ям такава храна всеки ден — каза Миси възторжено.

Уна й се усмихна без съчувствие, но с много разбиране.

— Бедната Миси, животът ти е минал покрай теб, нали? Не както при мен: животът мина през главата ми — бум, бум, тряс — и ето, нашата Уна просната с лице във водата. Но дерзай, миличка! Животът няма винаги да те подминава, обещавам ти. Само помни, че за всеки влак си има пътници. Не позволявай на живота да те смачка — нещо, с което е много трудно да се справиш.

Срамувайки се да каже в този момент на Уна колко много я обича, Миси промени темата.

— Не си ме попитала какво каза лекарят.

Светлосините очи на Уна блеснаха.

— Какво каза той?

Миси въздъхна.

— Сърцето ми е здраво като камбана.

— Сигурна ли си?

Знаейки точно какво имаше предвид Уна, тя се засмя:

— Е, добре, малко е засегнато, но не от болест.

— Мисля, че това е най-лошата болест на света.

— Тя не фигурира в книгите на лекарите.

— Ако харесваш Джон Смит толкова много, защо Не му го покажеш?

— Аз?

— Да, миличка, ти! Знаеш ли, твоята истинска беда е, че си била възпитана, а и целият град, да мислиш, че ако не изглеждаш и не се държиш като Алисия Маршал, никакъв мъж няма да се заинтересува от теб. Но, моя скъпа, Алисия Маршал не убива всеки мъж, когото срещне! Съществуват много мъже, които са здравомислещи, притежават по-добър вкус и знам, че Джон Смит е един от тях — тя се усмихна дяволито. — В действителност мисля, че ти и Джон Смит си подхождате извънредно много.

— Женен ли е?

— Беше по едно време, но сега е почтен ерген — жена му почива.

— О, тя беше ли хубава?

Уна се замисли.

— Да, аз я харесвах донякъде. Имаше много хора, които не я харесваха.

— Той обичаше ли я?

— Мисля, че той я обичаше в началото, но не достатъчно накрая.

— О!

Уна плати сметката, като не искаше да чуе протестите на Миси.

— Миличка, продажбата на акциите тази сутрин не ти донесе лична печалба, докато моите ми докараха една хубава стотачка.

На ъгъла, където се спряха да чакат трамвая, имаше доста скъп магазин за облекло, но за изненада на Миси, Уна не прояви никакъв интерес към него.

— Първо на първо, скъпа, — обясни тя, — за сто лири дори няма да си губят времето да ми покажат някои от лъскавите им парцали. Пък и облеклата им са почти толкова безвкусни, колкото цените високи. Никакви червени рокли! Магазинът е прекалено луксозен за такива безвкусици.

— Един ден ще имам моята рокля от алена дантела — рече Миси, — колкото и безвкусно да изглеждам.



— Така че със сърцето нямам никакви проблеми — каза Миси на майка си и своите лели. — Всъщност то е напълно здраво.

На пребледнелите лица на двете ясени се изписа облекчение.

— О, това е чудесно! — възкликна Октавия.

— Какво не е наред тогава? — попита Друсила.

— Имам прищипан нерв на гърба.

— Мили Боже! И това не се ли лекува?

— Лично доктор Паркинсън смята, че вече ме е излекувал. За малко да ми откъсне главата, гръбнакът ми изпука ужасно, но сега с мен всичко трябва да е наред. Докторът нарече онова, което направи с мен, манипулация, мисля. Но ако пак се повторят болезнените пристъпи, ще ви помоля да завържете на краката ми по една тухла и после да ме окачите да вися на лост! — Тя се засмя. — Самата мисъл за това е достатъчна, за да се изпари всякаква болка! — С видимо усилие вдигна чантата си и я постави на масата. — Тук има нещо много по-интересно — погледнете! — При тези си думи тя извади четири грижливо опаковани пакета. — Ето сто лири за теб, мамо — в злато. И същото за теб, лельо Октавия, лельо Корнелия и лельо Юлия.

— Невероятно! — възкликна Друсила.

— Нищо повече от една позакъсняла справедливост, — отвърна Миси. — Сега вече ще си купиш твоята мечтана шевна машина «Сингер», нали?

В душата на Друсила се бореха желанието и предпазливостта и изходът от това никакъв не се виждаше.

— Казах, че ще помисля и така и ще направя.

Когато дойде време за лягане, Миси откри, че никак не й се спи, независимо от изпълнения с вълнуващи преживявания ден. Лежеше в мрака и си мислеше за Джон Смит. Значи е женен, но жена му е починала. Едва ли има деца, иначе щеше да ги води със себе си поне от време на време. Тъжно наистина, както и мнението на Уна за техния брачен съюз и за това че никак не харесвал жена си. Най-накрая Миси стигна до извода, че хората в Сидни не умеят да се свързват в щастливи бракове, както например Уна с нейния Уолъс и Джон Смит с неговата починала съпруга. Но все пак, мисис Джон Смит не е имала неприятната участ да преживее позора на развода. След това Миси се замисли, за първи път в живота си, дали позорът на развода не е за предпочитане пред необратимостта на смъртта.

Някъде към полунощ планът вече напълно бе узрял в главата й и решението бе взето. Ще го направи и то още утре. Пък и в края на краищата — какво има да губи? Ако замисълът й не доведе до очаквания резултат, просто ще продължи да живее през следващите тридесет и три години, както бе живяла досегашните тридесет и три. Във всеки случай опитът си заслужаваше.

Някъде в дебрите на вече унасящия й се ум се гушеше мъничка мисъл за Джон Смит — нищо неподозиращата жертва. Честно ли беше да постъпи така? Да — дойде почти незабавният отговор. Миси се зарови във възглавницата и, прогонила всякакви колебания, потъна в сън.



Друсила, на която се падна честта да занесе четиристотинте лири в Байрон без чужда помощ, се отправи натам точно в девет на следващата утрин. Като перо бе за нея тежката торба, преметната през рамо. Беше много щастлива не само за себе си, но и за своите сестри. През последните няколко седмици съдбата бе далеч по-благосклонна към нея, отколкото през всичките предишни години и за първи път в живота си тя започна да си мисли, че щастливата съдба е по-скоро разцъфващ от време на време в градината на живота цвят, отколкото капка вода в безжизнената пустиня. И все пак, знаеше, че това не може да продължава дълго. Както и да е, трябваше да стори нещо, за да може тази светла участ да сполети и другите.

Докато щастливата Октавия се суетеше из кухнята, Миси тихичко си събра багажа в една раздърпана торба, която използваха всички жени в Мисалонги в редките случаи, когато се налагаше да носят нещо. Върху покривалото на леглото тя остави бележка до майка си, сетне излезе на улицата и сви наляво, вместо надясно.

Този път не се прокрадваше към долината на Джон Смит предпазливо, а вървеше открито и решително, като на хлъзгавите места си помагаше с една здрава пръчка. В подножието на свлачището движението й по виещия се покрай скалите път стана значително по-лесно. Беше почти толкова студено, колкото си бе представяла, дърветата високо над главата й се полюшваха от пронизващия вятър, но тук, на дъното на долината беше тихо.

На около четири мили по-нататък ниските храсти наоколо постепенно започнаха да прерастват в джунгла от гъсти шубраци, обвити в лиани и дори отделни папратови дръвчета. Тук-там се виждаха и палми. Гората бе пълна със сладкопойни птички, които, колкото и да се мъчеше, не можеше да види, но песните им изпълваха въздуха с нежни звуци, сякаш подрънкваха сребърни звънчета в ефирна и неземна мелодия.

Наоколо бе влажно, слънцето едва проблясваше през гъстите корони на дърветата, пътеката бе хлъзгава, покрита с кал, глина и изгнили листа. Когато върху й се спусна първата пиявица и впи своето слизесто, гърчещо се телце в ръката й, Миси едва се сдържа да не закрещи и да не побегне като побъркана из гората, най-вече след като първите й трескави опити да се освободи от гадината се оказаха неуспешни. Но тя си наложи да спре неподвижно и да се успокои, като си повтаряше, че щом това отвратително нещо живее в гората на Джон Смит, трябва да се справи с него по такъв начин, че да не изглежда в очите му като глупава жена. Пиявицата вече бе започнала да се подува и когато прокара ръка по откритите места на лицето и шията си, тя намери още няколко прилепнали вампироподобни роднини на малката гадинка. Отвратителни създания! Така се бяха впили в нея! Миси закрачи отново, решила, че възможността за среща с пиявиците ще е по-малка, докато се движи, отколкото ако стои на едно място, и се оказа права. След като се нахрани, първият неканен гост се отлепи и тупна на земята; не след дълго го последваха и останалите. Едва тогава тя откри, че колкото и да бършеше мъничките отвърстия по кожата й, те продължаваха неспирно да кървят. Как ли изглеждаше отстрани! Цялата покрита с кръв. Урок номер едно — мечтата, противоположна на реалността.

Малко по-късно до ушите й достигна шумът на реката и смелостта започна да я напуска със скоростта, която изтичаше кръвта от раните й. За да измине тези последни няколкостотин ярда, и бяха необходими почти толкова усилия, колкото за цялото пътешествие.

Ето я най-сетне там, зад запоя. Прихлупена колиба със стени от преплетени тръстики, покрив от изгнили клони и няколко прясно отрязани дънера за подпори. Независимо от вида си обаче, колибата имаше глинен комин, от който към синьото небе се издигаше гънка струйка дим. Значи той си беше вкъщи!

Тъй като планът й не предвиждаше да го изненада, тя се спря в края на малката полянка и няколко пъти извика името му. Два коня, които пасяха отзад, вдигнаха глави и я огледаха любопитно, преди отново да се заемат с безкрайното си хранене. Ала от самия Джон Смит нямаше и следа. Сигурно бе отишъл някъде. Тя седна на един ниско отрязан пън и зачака.

Не чака много; пристигнала бе малко преди един часа и не след дълго го видя да се прибира подсвирквайки си, очевидно с мисълта за предстоящия обяд. Не я видя, дори когато излезе на поляната; тя бе приседнала недалеч от конете, а Джон крачеше направо към реката, която се спускаше на шумни бързеи току зад колибата.

— Мистър Смит! — повика го тя.

Джон Смит замръзна на място, постоя така няколко секунди и после се обърна.

— О, по дяволите! — извика той.

Докато се приближаваше към нея, мъжът я разглеждаше намръщено и в очите му се четеше открита враждебност.

— Какво търсиш тук?

Миси с мъка си пое глътка въздух; знаеше че всичко ще се реши сега или никога.

— Ще се ожените ли за мен, мистър Смит? — Запита с треперещ глас младата жена.

Гневът му се изпари моментално, изместен от нескрито удивление.

— Пътят дотук е доста дълъг, мис Райт, така че най-добре да влезем вътре. Ще ви нагостя с чай. — Той протегна ръка и докосна с пръст засъхналата на лицето й кръв. — Пиявици, нали? Изненадан съм, че сте се справили.

Той я хвана нежно за лакътя и я поведе с бавна крачка през поляната, без да произнесе нито дума повече, за да не избухне в смях. Колибата нямаше веранда, нещо необичайно за тази част на света, и когато влязоха вътре, Миси забеляза, че подът е пръстен и обстановката — спартанска. Независимо от това, за едно ергенско жилище бе доста почистено и подредено, нямаше мръсни съдове, нито разхвърляни дрехи. Една почти нова скара за готвене покриваше половината от долното отвърстие на комина, чиято друга страна представляваше полуоткрито огнище; измитите чинии бяха подредени на специално пригоден дървен рафт, от същото грубо издялано дърво бяха масата и двата кухненски стола с облегалки. Леглото му бе сковано от дялани трупи, отгоре имаше най-малко три матрака и дебел пухен юрган, за да го топли при лошо време. Дрехите му висяха на дървени клинове, забити в стената до леглото, а за кресло му служеше парче телешка кожа, опъната на ниско дървено скеле. Нямаше пердета на единствения прозорец, който изглеждаше така, сякаш бе току-що измит и лъснат.

— Всъщност, защо ли са ви пердета? — запита на глас Миси.

— А? — той я погледна изненадано, докато се мъчеше да запали двете газови лампи.

— Казвам, че е чудесно да живееш в къща, която няма пердета — обясни Миси.

Той постави едната лампа на масата, а другата — на дървения сандък до леглото, след това се захвана да прави чай.

— Струва ми се, че и без лампите светлината е напълно достатъчна — рече Миси.

— Седнала сте до прозореца, мис Райт; искам лампите да осветяват лицето ви.

Миси потъна в мълчание, докато погледът й се стрелкаше между лицето на Джон Смит и подредбата в колибата. Както обикновено, дрехите му миришеха на чисто, макар да бяха покрити с прах. Изглежда, че бе прекарал сутринта в напрегната работа.