Очите на Алисия в този миг срещнаха нейните. Изведнъж колата закова до тротоара и преди още шофьорът да понечи да отвори вратата, двамата пътници си я отвориха сами и изскочиха навън.

— Какво значи това, Миси Райт? Чух, че си взела дела на леля Корнелия и си го продала под носа ни? — нахвърли се върху нея Алисия, а на бузите й горяха две розови петна.

— И защо да не го сторя? — попита хладно Миси.

— Защото не е твоя работа да се месиш! — изрева с гневен глас чичо Уилям.

— Точно толкова е моя, колкото и твоя, чичо Били. Знам много добре какво трябва да направя с дела на леля Корнелия, докато ти се мъчеше да я убедиш да се откаже от него. Леля Корнелия има спешна нужда от операция на краката, която не може да си позволи, защото както научих, ти, Алисия, си отказала както да й дадеш пари, така и да я освободиш. Ето защо продадох нейния дял за сто лири и сега тя може да се подложи на операция. И ако решите да я освободите от работа, поне разполага с необходимата сума в банката, за да преживее докато си намери нова — сигурна съм, че в Катуумба има достатъчно магазини, в които биха били щастливи да я наемат. Може би ще ви е интересно да научите, че също така продадох дяловете на леля Юлия, леля Октавия и на мама.

— КАКВО! — задави се от гняв сър Уилям.

— Всичките? Продала си ги всичките? — олюля се Алисия и само за миг червените петна изчезнаха от бузите й.

— Разбира се, че ги продадох. — Миси хвърли изпепеляващ поглед на братовчедка си. — Слушай, Алисия, нима твърдиш, че четиридесет малки дяла са в състояние да нарушат баланса на великата голяма «Биг ботъл къмпани»?

За един кратък, изпълнен с объркване миг на Алисия й се стори, че Миси има рога и опашка.

— Какво става с теб? — проплака тя. — Да не си си загубила ума. Изцапа ми роклята, обиди ме пред цялото ми семейство, а сега продаваш всичко, което същото това семейство притежава, за да го разориш докрай! Трябва да бъдеш затворена в тъмница!

— С действията си по-скоро целях да стане така, че теб да те затворят. А сега, извинете ме, но трябва да бягам. Иначе ще закъснея за собствената си сватба. — При тези думи Миси забърза с вирната глава надолу по улицата.

— Мисля, че всеки миг ще припадна — обяви на висок глас Алисия и се подпря на прозореца на колата.

Сър Уилям се възползва от тази възможност и обгърна нежно през раменете; едва тогава се сети да повика на помощ шофьора, но докато придържаха Алисия, именно неговите ръце опипваха добре оформените й под роклята гърди. По това време тълпата вече бе нараснала значително, мяркаха се и синовете и внуците на чичо Уилям; ето защо той бутна безцеремонно Алисия на задната седалка и нареди на шофьора да тръгне незабавно.

Но когато бъдещият й свекър се опита да разкопчае деколтето й и ръцете му постепенно се спуснаха надолу, Алисия бързо дойде на себе си.

— Спри веднага, стари развратнико! — изсъска тя забравила че трябва да бъде тактична с него, после приседна и притисна длани към лицето си. — О, Божичко, чувствам се ужасно!

— Искаш ли да се прибираме, сега, когато няма вече нужда да ходим до Мисалонги? — запита я с почервеняло лице сър Уилям.

— Да, бих желала. — Тя се облегна назад и подложи лице на хладния вятър, който духаше отвън. Едва сега се почувства малко по-добре.

Точно пред нея, зад дебелото стъкло, което делеше купето от шофьорската седалка, се виждаше красивата глава на шофьора; ушите му бяха малки и плътно прилепнали към главата. Беше красив, мургав като Миси и почти толкова чужд колкото нея. Спомни си уверените движения, с които я насочваше към колата, а само при мисълта за това, как ръцете му докосваха гърдите й, почувства че зърната й се втвърдяват. Тя се размърда неспокойно на седалката. Как му беше името? Франк? Да. Франк. Франк Пелагрино. Май преди да стане шофьор работеше във фабриката на чичо Били.

Тя хвърли един кос поглед на сър Уилям, който я оглеждаше с разтревожен поглед.

— Наистина ли биха могли да имат някакво значение тези четиридесет дяла?

— Повече от всичко на света, особено сега, когато научихме, че Ричард Хърлингфорд е продал неговия дял преди месец. — Сър Уилям въздъхна. — Това обяснява защо тайнственият купувач смята, че има право да свика извънредно събрание утре.

— Тази малка глупачка! — ядосваше се Алисия. — Как може Миси да е такава глупачка!

— Мисля, че глупаците сме ние, Алисия. Съжалявам, че досега не съм обръщал необходимото внимание на Миси Райт, но сега вече разбирам, че е трябвало. Забеляза ли само как изглеждаше тази сутрин? Сякаш е изпила млякото на всички котки в околията. Стори ли ми се, или наистина каза, че щяла да се жени?

— О, наистина го каза, — засмя се Алисия, — но предлагам, това е било игра на болното й въображение. — Изведнъж й хрумна нещо друго. — Глупавата стара леля Корни! — прошепна ядно тя. — О, ако знаеш само как ми се искаше тази сутрин да я уволня, когато пристигна и започна да дрънка за своя дял и за операцията, която й предстояла!

— Е, добре, защо не я уволни?

— Защото не мога, ето защо! Ако нещата във фабриката продължават все така зле, току-виж единственият източник на доход за мен се окаже моят шапкарски магазин. Едва ли ще намеря някой друг, който да се справя толкова добре, дори ако плащам десет пъти по-голяма заплата от тази на леля Корни. Тя е… незаменима.

— Моли се по-добре никога да не го разбере, иначе тя самата ще ти поиска да й повишиш заплатата десеторно. — Той се замисли и добави не без известно задоволство: — И тогава, мила моя, ще се наложи сама да продаваш шапките си. Обзалагам се, че ще те бива повече от Корни.

— Не мога да го направя! — погледна го ядосано Алисия. — Това ще подрони положението ми в обществото. Едно е да си двигателят на такъв вид бизнес а съвсем друго — сам да застанеш зад щанда. О, чичо Били, не знам защо, но изведнъж ми се стори, че стъпвам по тънък лед, който всеки момент ще се пропука и аз ще пропадна.

— Да, вярно че сме в задънена улица. Но не се предавай, още не сме паднали по гръб. Нищо чудно, ако успеем да се споразумеем утре с този мистериозен купувач, щом разбере, че си има работа с по-добри от него. Ти също би могла да помогнеш за това.

Алисия не отговори, само го погледна със съмнение, после отмести поглед към седящия пред тях шофьор — гледка, далеч по-приятна от зачервеното, развълнувано лице на сър Уилям.



Макар Уна днес да не бе на смяна, Миси бе уверена, че ще я намери в библиотеката. И наистина, още щом влезе, я видя.

— О, Миси, колко се радвам, че те виждам! — извика Уна скачайки насреща й. — Имам изненада за теб.

— Аз също имам няколко изненади за теб — отвърна Миси.

— Почакай, ей сегичка се връщам. — Уна изчезна в малката стаичка отзад и след миг се появи с две големи привързани една за друга кутии, едната за шапка.

— Щастливо да е, каквото и да ти предстои, скъпа Миси.

Те се усмихнаха една на друга и се спогледаха с разбирателство.

— Това е алената дантелена рокля и шапка — рече Миси.

— Това е алената дантелена рокля и шапка — съгласи се Уна.

— Ще я нося на сватбата си.

— Джон Смит! Избрала си точно този, който ти трябва!

— Но, за да успея, се наложи да прибягна до измама и лъжа.

— Защо не, щом не си могла по друг начин?

— Казах му, че не ми остава много да живея и че имам болно сърце.

— Кой няма?

— Не се заяждай — прекъсна я Миси. — Ще дойдеш ли на сватбата ми?

— Много бих искала, но едва ли ще мога.

— Защо?

— Мисля, че не е редно.

— Заради твоя развод ли? Но ние няма да се женим в църква.

— Причината няма нищо общо с моя развод, скъпа. Просто не мисля, че на Джон Смит ще му е приятно да гледа едно лице от своето минало, когато се жени.

В това имаше логика и Миси реши повече да не настоява. Нямаше какво повече да си кажат; благодарността й не можеше да се изрази с никакви думи, а и трябваше да бърза за сватбата. Уна я изпрати с измъчен поглед; имаше чувството, че я напуска нещо много скъпо и близко. Но неочаквано Миси се обърна, изтича обратно, прегърна я през бюрото и нежно я докосна с устни. Лицето на Уна бе толкова мило, хладно и ефирно!

— Сбогом, Уна.

— Сбогом, моя най-добра и скъпа приятелко. Бъди щастлива!

Миси успя да се качи на влака, минута преди той да потегли, и зърна Джон Смит на дървената платформа в Катуумба, още преди колелата да заковат на гарата. Слава Богу. Значи не бе променил решението си, докато бе пътувал насам. Не само това, ами когато я видя да слиза от влака, в очите му сякаш блесна радост.

— Още днес ще ни издадат свидетелство и ще ни оженят — каза той, докато поемаше кутиите от ръцете й.

— А аз няма да съм с кафява рокля — отвърна Миси. — Нали ще ме извиниш за малко? Ще използвам тоалетната на гарата, за да си сложа сватбената рокля.

— Сватбена рокля ли? — той сведе поглед към захабената си риза и надупчените панталони я на лицето му се изписа комично изражение.

Тя се разсмя.

— Не се безпокой, не е официална. Обещавам ти, че ти ще изглеждаш по-добре от мене.

Роклята й стоеше чудесно. Колко набито око имаше Уна! Очите й се насълзиха от радост. Как е успяла да открие толкова елегантна и красива вещ при това в мечтания от нея цвят?

Миси нагласи шапката и се завъртя пред огледалото на стената. Изглеждаше вълшебно, сякаш идеше направо от приказките! Имаше нещо тайнствено и привлекателно в мургавото й лице, тялото й сякаш бе по-стройно от всякога. Да, невероятно!

След като се съвзе от шока, Джон Смит също заяви, че тя наглежда чудесно.

— Ето това е сватба! Аз приличам на ратай, а ти — на гранд дама. — Той я прегърна през раменете. — Хайде, жено, да свършваме, преди да съм си променил решението.

Двамата закрачиха бавно по «Катуумба стрийт», усещайки как всички погледи се впиват в тях.


— Лесно мина — рече Миси, когато приключиха с ритуала и се настаниха в двуколката на Джон Смит. Тя протегна кокетно ръка и разгледа венчалния пръстен. — Вече съм мисис Джон Смит. Колко хубаво звучи!

— Трябва да призная, че този път беше по-добре от миналия.

— Голяма ли беше предишната ти сватба?

— Можеше да мине направо за цирк. Двеста и петдесет гости, шлейфът на младоженката се носеше от цяла армия чипоноси сополанковци, голям хор, мъже с фракове — божичко, беше направо кошмарно. Но в равнение с онова, което последва, приличаше на идилия. — Той я погледна и вдигна вежди. — Не ти ли е неприятно да ти разказвам?

— По-добре да го чуя още сега. Казват, че втората жена вечно трябва да се бори с духа на първата и сигурно е много по-трудно да се бориш с дух, отколкото с жив човек. Тя… много ли ти беше скъпа?

— Може би, когато се оженихме, но честно казано, не помня. Разбираш ли, аз почти не я познавах. В интерес на истината, тя беше тази, която настояваше да се оженим. Изглежда съм от онези мъже, дето жените им се предлагат. Само че, що се отнася до теб, нямах и най-малката представа какво си намислила. Но тя… в един миг беше готова да ме разкъса от страст, а в следващия се държеше така, сякаш съм чумав. Горещо и студено, нали така му казват. Все си мисля, че жените намират подобно държане за напълно естествено, сякаш ако не го правят, животът на мъжа ще стане прекалено безгрижен. Ето какво харесвам у теб, мисис Смит: ти не си играеш на тази игра — горещо и студено.

— Благодаря — скромно наведе глава Миси, — но, моля те, продължавай! Какво стана после?

Той вдигна рамене.

— Ами, тя си мислеше, че трябва да взима всички решения и че има значение само онова, което тя иска. Рибата бе паднала в мрежата и вече нямаше никаква стойност. Аз присъствах, само за да мога непрестанно да доказвам, че тя е в състояние да улови риба, както и за да я придружавам насам-натам. Нямаше любовници — по-скоро почитатели или обожатели, от онези дето си втъкват цветя в бутониерите и косата им блести повече от добре лъснатите им обувки. Любимото й занимание беше да ми се присмива. Пред всекиго. Аз бях глупакът, дървенякът. И тези разкрития винаги ставаха обществено достояние, пред необходимата и специално подбрана за целта публика. Когато бяхме сами, в очите й се четеше само съжаление.

— А ти? Ти как гледаше на нея?

— Аз я презирах. — Изглежда той и сега изпитваше същите чувства към нея, което си пролича от тона, с който произнесе тези думи.

— И колко дълго бяхте женени?

— Четири-пет години.

— А деца имахте ли?

— По дяволите, не! Това щяло да й развали фигурата. Винаги е мислила, че е създадена да бъде милвана, целувана и обожавана, но аз самият нямах тази привилегия, освен в редките случаи, когато беше толкова пияна, че й беше все едно. Въпреки това, на следващия ден винаги имаше викове, крясъци и заплахи, че ако нещо стане, незабавно ще посети един много почитан в женските среди доктор.