Тук се намираха магазинът за зеленчуци и за провизии — собственост на Максуел Хърлингфорд, железарският магазин — собственост на Денис Хърлингфорд, бутика за шапки на Аврелия Маршал с моминско име Хърлингфорд, търговския център за дрехи — притежание на Хърбърт Хърлингфорд, магазинчето за вестници и канцеларски стоки на Септимий Хърлингфорд, чайната «Плачеща върба» на Юлия Хърлингфорд, библиотеката, от която можеше да се заемат книги на Ливила Хърлингфорд, месарницата на Роджър Хърлингфорд Уидърспуун, магазина за сладкиши и цигари — собственост на Парсифал Хърлингфорд и млечния бар «Олимп» на Никос Теодоропулос.

И както подхождаше на улица като нея, макадамът на «Байрон Стрийт» беше покрит с асфалт чак до пресечките с «Ноел Стрийт» и «Каролайн Лемб Плейс», разполагаше с конски ясли от полиран орнаментиран гранит — дарение от първия сър Уилям, и предлагаше цяла редица колове за завързване на коне, поставени под навесите пред входовете на магазините. Чудесни стари евкалиптови дървета я украсяваха от двете страни и тя съумяваше да изглежда едновременно тиха и просперираща.

Много малко бяха частните жилища в централната част на Байрон. Градът се издържаше от летовниците, които бяха готови на всичко в желанието си да избягат от влагата и горещината на крайбрежните равнини, а също и от целогодишните посетители, стремящи се да облекчат ревматичните си болки чрез процедурите във водите на горещия минерален извор, който някакво геологическо недоразумение беше поставило под земите на Байрон. По тази причина по «Байрон Стрийт» имаше множество гостилници и пансиони — притежавани и управлявани най-вече от фамилията Хърлингфорд, разбира се. Байроновият Минерален Комплекс предлагаше съвсем приличен стандарт и удобства за онези, които можеха да си го позволят, а огромният престижен «Хърлингфорд Хотел» се гордееше с частните бани за своите гости. На онези, чиито парични възможности се простираха само до леглото и закуската, се предоставяха чистите, макар и спартански басейни на Байроновите Минерални Бани, малко зад ъгъла на «Ноел Стрийт».

Но имаше кой да се погрижи и за онези, които бяха толкова бедни, че изобщо не можеха да си позволят да дойдат в Байрон. Вторият сър Уилям беше изобретателят на Байроновата бутилка (така бе известна тя из Австралия и Южния Пасифик): еднопинтова, артистично източена, кристално прозрачна бутилка с най-добрата изворна вода на Байрон, едва забележимо газирана, с лек (никога прекомерен) разслабителен ефект и определено вкусна. «Виши» не струва нищо! — така казваха късметлиите, успели да се доберат някога до Франция. Добрата стара «Байронова Бутилка» не само беше по-хубава, тя беше и доста по-евтина. А на всичко отгоре човек можеше да получи обратно пенито депозит за празното шише. Внимателно преценено изкупуване на акции в стъкларската промишленост бе поставило финалния щрих на този евтин за поддържане, но изключително изгоден финансов местен бизнес, който продължаваше да процъфтява и да носи огромни суми на всички мъжки чеда от поколението на втория сър Уилям. Третият сър Уилям — внук на първия и син на втория, беше текущия президент на империята, известна като «Байронова Бутилка», и я ръководеше с цялата безмилостност и ненаситност, така характерни за предците-съименници.

Максуел Хърлингфорд, който произхождаше по пряка линия от първия сър Уилям и по право бе един невероятно богат човек, изобщо нямаше нужда от продоволствения си магазин. Обаче търговският инстинкт и умение в Хърлингфордови не умираше лесно и калвинистките предписания, по които кланът се ръководеше, постановяваха, че един мъж трябва да работи, за да гледа Бог на него благосклонно. Стриктното придържане към това правило трябваше да е направило от Максуел Хърлингфорд светец на тази земя, но резултатът беше по-скоро нещо средно между уличен ангел и домашен дявол.

Когато Миси влезе в магазина, един звънец звънна дрезгаво — звук, измислен от Максуел Хърлингфорд, за да възнагради аскетизма и благоразумието си. Той изникна незабавно от долните помещения на задната част, където бяха складирани трици, плява, пшеница, ечемик, овес в натрупани един върху друг конопени чували, защото Максуел Хърлингфорд не само се грижеше за гастрономическите нужди на жителите на Байрон, но също снабдяваше с продоволствие неговите коне, крави, свине, овце и птици. Както се бе изразил един местен шегобиец, чието сено беше изгнило, от Максуел Хърлингфорд нямаше спасение.

На лицето му бе изписано нормалното кисело изражение, а в дясната си ръка носеше голям черпак, от който висяха снопчета фураж.

— Я виж! — изръмжа той и размаха черпака в посока на Миси почти по същия начин, по който сестра му Октавия беше показала проядения от мишки плик с овесени ядки: — Буболечки навсякъде.

— О, Господи! И в насипния овес ли също?

— В по-голямата част.

— Тогава, чичо Максуел, дай ми една кутия овесени ядки за закуска, моля.

— Хубаво е, че конете не са придирчиви — избоботи той, остави черпака и се наведе зад щанда за зеленчуци.

Звънецът отново се събуди за активен живот и през вратата заедно с облак студена мъгла влезе мъж, от който се излъчваше замайващо целенасочена деловитост.

— Майната му, навън е по-студено отколкото между циците на мащеха — каза той и плесна ръце една в друга.

— Сър! Тук има дами!

— Опа-а! — каза новодошлият, без да направи опит да придружи възклицанието си с подходящо извинение. Вместо това той опря корем на тезгяха и малко злобничко се ухили към зяпналата Миси. — Дами, значи, и то в множествено число? Но аз виждам само половинка.

Нито Миси, нито чичо Максуел можаха да съобразят, дали това е обиден намек за невисокия й ръст в този град на гиганти или е оскърбление в смисъл, че тя не е дама. Поради тази причина, преди чичо Максуел да събере мислите си за обичайния му хаплив хумор, непознатият започна да изрежда списъка на нещата, от които се нуждаеше:

— Искам шест чувала трици, един чувал брашно, чувал захар, кутия гилзи дванайсети калибър, една плешка бекон, шест кутии смеска за сладкиши, десет фунта консервирано масло, десет фунта стафиди, една дузина кутии златен сироп, шест кутии сливов мармалад и десет кутии бисквити асорти «Арно».

— Сега е пет без десет, а аз затварям точно в пет — каза непреклонно чичо Максуел.

— Тогава е най-добре да се поразмърдаш, нали? — запита без никакво съчувствие непознатият.

Кутията с овесени ядки беше на тезгяха; Миси с труд измъкна шестте пенса от пръста на ръкавицата си и ги предложи, напразно очаквайки чичо Максуел да й върне някакво ресто, както и без дори да помисли, че би могла да го запита дали наистина такова малко количество от такава жизнено необходима стока може да струва толкова много, на макар и опакована в толкова красива кутия. Подир малко тя взе кутията и си тръгна, но не преди да погледне крадешком още веднъж непознатия.

Той очевидно беше дошъл с каруца с два коня, защото те бяха вързани за кола пред магазина; когато Миси бе дошла, каруцата я нямаше. Екипажът беше чудесен, конете — стройни, източени и нетърпеливи, а каруцата изглеждаше нова — спиците в колелата бяха боядисани в жълто, което ги открояваше на кафявия фон.

Пет часа без четири минути. Ако беше дошла след странника в магазина на чичо Максуел, можеше да оправдае закъснението си с неговата грубост и голямата поръчка и да прикрие по този начин отбиването в библиотеката.

В Байрон нямаше обществена библиотека; всъщност, по онова време в малко австралийски градове имаше такива. Но тази празнина се запълваше от частна библиотека, от която можеха да се заемат книги. Ливила Хърлингфорд беше вдовица със скъпо струващ син — финансовите й нужди в съчетание с желанието й винаги да се радва на уважение от страна на околните я бяха подтикнали да открие добре снабдена библиотека, чиято популярност и доходност й даваха основание да игнорира общовалидното правило, изискващо всички магазини в Байрон да се затварят в пет часа в делнични дни, защото по-голямата част от нейните постоянни клиенти предпочитаха да сменят книгите вечер.

Книгите бяха единствената утеха и единственият лукс за Миси. Бяха й разрешили да задържа парите, които припечелваше от продажбата на излишните яйца и масло в Мисалонги, и тя даваше цялата оскъдна сумица, за да си взема книги от библиотеката на леля си Ливила. Майка й и леля й гледаха неодобрително на това, но след като бяха обявили преди няколко години, че Миси трябва да има някакъв шанс да добави нещо към петдесетте фунта, внесени на нейно име от баща й, когато се беше родила, Друсила и Октавия бяха прекалено почтени, за да отменят решението си, само защото Миси се бе проявила като прахосница.

И докато тя вършеше определената й работа — а я вършеше както трябва, без опити да изхитрува в едно или друго — никой не възразяваше, че Миси чете книги. Но когато изразеше желание да се поразходи из околността, възраженията бяха ожесточени. Защото разходката из околността означаваше доброволно да постави съмнително съблазнителната си персона на пътя на убиец или изнасилвач, което не можеше да бъде позволено при никакви обстоятелства. Изхождайки от сходни съображения, Друсила бе заповядала на братовчедка си Ливила да дава на Миси само хубави книги, никакви романи, неприлични или скандални биографии и никаква литература, ориентирана към мъжете. Леля Ливила стриктно спазваше това изискване, защото споделяше идеите на Друсила относно това, какво могат да четат неомъжените дами.

Но от един месец насам Миси имаше своята тайна: тя беше получила най-широк достъп до романите. Леля Ливила беше наела помощница, която да поеме библиотеката в понеделник, вторник и събота, което даваше възможност на леля Ливила да се наслаждава на цели четири дни отдих от отвратителната натрапчивост на местните жители, които бяха изчели всичко по лавиците на библиотеката и, или от тази на гостите, за чиито вкусове същите тези лавици не можеха да предложат нищо. Новата асистентка беше от фамилията Хърлингфорд, но беше родена в предградията на Сидни, откъдето и бе дошла.

Другите рядко обръщаха внимание на вързаната в езика и тъжно подтисната Миси Райт, но Уна — така се казваше новата помощница — изглежда веднага откри в Миси онова, което прави от хората добри приятели. И с встъпването си в длъжност Уна беше съумяла да научи за нея удивително много неща: тя знаеше нейните навици, ежедневие, надежди, неприятности и мечти. Освен това тя беше разработила безотказна система, позволяваща на Миси да вкусва от забранения плод, без леля Ливила да научава за това, и бе затрупала Миси с най-различни романи, като се започне от най-авантюристичните и се стигне до най-необуздано романтичните.

Е, разбира се, тази вечер в библиотеката трябваше да бъде леля Ливила, така че книгата й щеше да бъде от старите. Но когато Миси отвори стъклената врата и влезе в приветливо топлата стая на библиотеката, зад бюрото седеше Уна, а от страшната леля Ливила нямаше и следа.

Не само неоспоримата жизненост, съчувствие и любезност на Уна я правеха скъпа на Миси; освен тези й качества тя беше и забележително добре изглеждаща жена. Фигурата й беше великолепна, височината й напълно достатъчна за една истинска Хърлингфордка, а дрехите й напомняха на Миси за дрехите на братовчедка й Алисия, които винаги бяха подбрани с вкус, бяха модни и й придаваха романтичен ореол. С арктически светли кожа, коса и очи, Уна беше съумяла по някакъв начин да не изглежда полуплешива и размита, което бе съдбата на всички Хърлингфордки освен на Алисия (която беше толкова пленително красива, че Бог я бе дарил с черни вежди и мигли, след като бе пораснала) и на Миси (която беше изцяло смугла). Но най-интригуващото в положителното впечатление, което светлата кожа на Уна оставяше, бе едно странно излъчване, сякаш идващо отвътре й; и ноктите, и овала на лицето й, и източената й фигура излъчваха това сияние, както и косата й, която беше изцяло накъдрена и прибрана в кок, толкова рус, че се възприемаше по-скоро като бял. Сякаш самият въздух около нея беше пропит с някакъв блясък, който хем го имаше, хем го нямаше. Очарователно! Фактът, че Миси не се беше сблъсквала през живота си с никого другиго, освен с Хърлингфордци, я беше оставил неподготвена за срещата с човек, който излъчва аура, но, ето че в интервал само на един къс месец тя беше срещнала двама такива: Уна с нейната озареност и днешния непознат при чичо Максуел, който пръскаше някакъв синкав облак енергия около себе си.

— Здравей! — извика Уна в мига, когато зърна Миси — Скъпа, приготвила съм ти роман, който ще те очарова! Разказва се за една благородна жена в крайна нужда, която е принудена да стане гувернантка в къщата на един херцог. Влюбва се в него и той я поставя в затруднително положение, след което отказва да има нещо общо с това, защото парите са в ръцете на жена му. Тъй че качва я на кораба за Индия, където детенцето умира от холера, веднага след като се ражда. Но след това един страхотно красив махараджа я вижда и се влюбва в нея от пръв поглед, защото нейната коса е златно-червена, а очите й — зелени, докато всичките му жени и любовници са мургави. Той я отвлича с намерение да си поиграе с нея, но когато тя попада в клещите му, установява, че я уважава твърде много. Затова се оженва за нея и изгонва останалите си жени, тъй като тя е такъв рядък бисер, че е недопустимо да има съпернички. Така тя става махарани, при това страшно влиятелна. В този момент херцогът пристига в Индия със своя полк, за да потуши въстание на местните жители, което съумява да направи, но е фатално ранен по време на битката. Тя разпорежда да пренесат херцога в алабастровия си дворец, където той умира в ръцете й, но едва след като тя му дава прошка за жестокостта, с която й е сторил всички злини. А махараджата разбира, че тя го обича повече от херцога. Необикновена история, нали? Обещавам ти, че ще се влюбиш в този роман!