Количеството бельо, показано на Аврелия и Алисия, направо ги смая, и след един приятен час, през който обсъждаха окончателния избор, Аврелия напъха не сто, а двеста фунта в колебливата ръка на Друсила.

— Никакви спорове, ако обичаш! — каза тя с най-властния си тон. — Алисия получава всичко това просто без пари.

— Мисля си, Октавия — каза Друсила по-късно след като посетителките бяха заминали с колата, — че сега можем да си позволим нови рокли за венчавката на Алисия. За мен люляков креп, пола и елече с мъниста; имам точно такива маниста, които ще свършат работа! Помниш ли ги — майка ги купи за новата си рокля за след траура, точно преди да се помине? Идеални са! Освен това, мисля си, че ти би могла да си купиш онази напръскана синя коприна, на която толкова се възхищаваше на щанда за платове при Хърбърт. Миси ще ти избродира малко дантела за покрай шията и ръкавите — ще стане страшно хубава! — Друсила спря, за да помисли и сви вежди в посока на мургавата си дъщеря. — Ти си проблема, Миси. Твърде са тъмна за светлите цветове, така че струва ми се на& добре би било да е…

«О, нека да не е кафяво!» — мислеше си Миси, «Искам алена рокля! Цялата в дантела, от онзи модел, който кара очите ти да плуват, когато я погледнеш — това е, което искам!»

— …кафява — Друсила завърши мисълта си и въздъхна. — Разбирам колко е разочароващо това, но истината, Миси, е, че никой друг цвят не ти подхожда така добре както кафявият! Пастелните цветове те правят да изглеждаш болнава, в черно приличаш на жълтеничава, в морскосиньо си сякаш на прага на смъртта, а есенните цветове те превръщат в индианец.

Тъй като срещу тази логика не можеше да се спори, Миси не промълви нито дума, без да подозира колко силно примиреността й измъчва Друсила, която с радост би приела поне някаква идея — е, разбира се, алената рокля щеше да бъде отхвърлена при всяко положение. Това беше цвета на уличници и на проститутки, точно както кафявото бе цвета на почтените бедняци.

Тази вечер, обаче, нищо не можеше да развали настроението на Друсила за дълго, така че скоро тя отново се оживи.

— Всъщност — каза тя щастливо, — мисля, че можем да си купим и нови боти. О, какъв фурор ще направим на венчавката!

— Обувки — обади се Миси ненадейно.

Друсила не разбра.

— Обувки?

— Не боти, майко, моля те! Нека си купим обувки — хубави, фини обувки с токчета и панделки отпред.

Друсила можеше и да се замисли, но изтръгналият се от сърцето на Миси вик, бе незабавно заглушен от Октавия, която като инвалид често се намесваше с решаващ глас в управлението на Мисалонги.

— Но ние живеем в края на «Гордън Роуд» — изсумтя Октавия. — Ти не си наред, момиче! Колко време мислиш, че ще издържат такива обувки в калта и праха? На нас ни трябват боти, добри солидни боти с добри здрави връзки и добри дебели токове. Ботите издържат!

И това беше краят.


В понеделника след посещението на Аврелия и Алисия животът в Мисалонги се бе върнал към нормалния си ход и на Миси беше позволено да се разходи до библиотеката в Байрон. Това, разбира се, не можеше да остане едно егоистично развлечение и затова тя потегли с две огромни пазарски чанти, по една за всяка ръка, за да балансира по-добре тежестта и със задачата да напазарува за седмицата.

Стаила се през седмицата, докато си бе у дома, болката от лявата страна в гърдите на Миси сега се обади с пълна сила. Странно, това обикновено се случваше при по-дълго ходене! А я болеше, страшно я болеше!

Днес собственото й портмоне имаше за компания портмонето на майка й, което беше необичайно издуто и причината бе, че Миси беше упълномощена да купя люляковия креп и напръсканата синя коприна, а също и кафявия сатен за себе си от търговския център за дрехи на Хърбърт Хърлингфорд.

От всички магазини в Байрон Миси мразеше най-силно този на чичо си Хърбърт, защото той наемаше за продавачи само младежи — синове или внуци, естествено — така че ако трябваше да си купи корсет или бельо, човек трябваше да изтърпи вниманието на някой мазно хилещ се мръсник, който намираше задачата си за изключително забавна и разглеждаше клиента си като субект, който е длъжен да изтърпи подмятанията му. Това отношение не се разпростираше върху всички, а върху онези, които не можеха да си позволят да пазаруват в Катуумба или — не дай си Боже! — в Сидни, но най-вече бе запазено за жените, които си нямаха мъже, които биха могли да потърсят сметка. Старите прислужници и бедните вдовици бяха разглеждани като лесни жертви.

Докато чакаше Джеймс Хърлингфорд да донесе топовете плат, които бе поискала, Миси се питаше как ли би се държал той, ако вместо кафяв сатен беше поискала алена дантела. Не че в търговския център можеше да се намери подобна тъкан; единствените червени платове, които имаше, бяха евтини и вулгарни изкуствени коприни, предлагани на жителките на «Каролайн Лемб Плейс». При това положение Миси купи заедно с люляковия креп и напръсканата синя коприна парче великолепен мъхест сатен в тютюнев оттенък. Ако тъканта бе в какъвто и да е друг цвят, тя щеше да се влюби в нея, но след като беше кафява, можеше със същия ефект да бъде и чувал от юта. Всяка рокля, която Миси някога бе имала, беше кафява — все този така практичен цвят. На него мръсното не си личеше, не ставаше нито модерен, нито демоде, не избеляваше и никога не изглеждаше евтин, популярен или лековат.

— Нова рокля за венчавката? — попита Джеймс дяволито.

— Да — отговори Миси, питайки се защо Джеймс винаги съумяваше да я притесни. Може би защото беше така подчертано женствен в маниерите си.

— Я, да видим сега — бърбореше Джеймс. — Една малка игра на отгатване. Крепът е за леля Друси, коприната — за леля Окти, а сатенът… кафявият сатен — той трябва да е за малката кафява братовчедка Миси!

Мислите й сигурно бяха ангажирани все още с онази невъзможна алена дантела, защото изненадващо и за самата нея й падна червено пред очите и от най-закътаните ъгълчета на паметта си тя измъкна единствената оскърбителна фраза, която знаеше:

— О-о-о, я се ухапи отзад, Джеймс! — сряза го тя. Той едва ли би се смаял толкова, ако дървеният манекен се съживеше, за да го целуне, и в резултат започна да мери и реже толкова енергично, че отряза всяко парче с един ярд в повече. Когато свърши, изпрати Миси от магазина, но му се струпаше, че светът около него е застинал. Ужасното бе, че не можеше да сподели кошмарната случка с никого от братята и племенниците си, защото копелетата щяха да започнат да повтарят фразата на Миси.

Библиотеката бе две врати по-нататък, така че когато Миси влезе в нея, тя все още летеше на крилете на гнева и затова тръшна вратата зад гърба си.

Уна стреснато вдигна поглед и започна да се смее:

— Скъпа, изглеждаш чудесно! Май нещо сме нервирани, нали?

Миси пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— О, просто се спречках с братовчед ми Джеймс, Казах му да се ухапе отзад.

— Чудесно! Крайно време беше някой да му го каже — Уна се изкиска. — Но си мисля, че той по би склонил някой друг да го ухапе… за предпочитане мъж.

Репликата мина незабелязана от Миси, но реакцията на Уна свърши работа и Миси установи, че също може да се смее.

— Ама и аз май не се държах като дама, нали? — попита тя, но в гласа й звучеше повече изненада, отколкото ужас. — Не знам какво ми стана!

Лъчезарното лице, което беше обърнато към нея, я погледна с лукав поглед, но това не беше лукавството на нечестен човек, а по-скоро на някого, който вижда неща, които ще се случат.

— Сламки и камили — започна Уна с напевен глас, — иглени уши и кучешки дни, гърчещи се червеи и добре използвани вихрушки. Има много неща в теб, Миси, които дори не подозираш, че притежаваш. — Тя се облегна отново на стола си и изръмжа като злорадстващо непослушно дете: — Но нещата тръгнаха и вече не могат да се спрат.

Миси си призна за алената дантелена рокля, за изгарящото я желание да облече най-сетне нещо по-различно от опротивялото й кафяво, за признанието, че все пак никой друг цвят освен кафявия не й отива, така че дори и в този знаменателен ден, когато би могла да си купи рокля в друг цвят, тя пак няма избор. Скрила ясновидския блясък в очите си, Уна я изслуша съчувствено, а когато Миси изплака всичките си болки, я погледна отгоре до долу:

— Но аленият цвят би ти подхождал чудесно — кача тя. — О, колко жалко! Но няма значение, няма значение. — И тя смени темата: — Запазих ти друг нов роман; след като прочетеш две страници от него ти обещавам, че няма да си спомниш за твоята червена рокля. Историята е за една безлична млада жена, която е така потискана от своето семейство, че един ден установява, че умира от някаква сърдечна болест. Има един младеж, в който е влюбена от години, но той, разбира се, е сгоден за друга. Тогава тя взема писмо, написано от сърдечния лекар, в което се заявява, че й предстои да умре, занася го на младежа и започва да го моли да се ожени за нея, вместо за другото момиче, защото на нея й остават само шест месеца живот и след като тя умре, той така или иначе ще може да се ожени за другата. Та този младеж е някакъв пройдоха, но всъщност е готов да се остави на някоя, която да го промени, без, разбира се, да подозира това. Е, той се съгласява да се оженят. И те прекарват шест райски месеца заедно. Той установява, че под неизразителната й външност се крие завладяващ характер и любовта й към него напълно го преобразява. Идва един слънчев ден, когато птиците пеят, но тя умира в ръцете му. — Обичам книгите, в които хората умират в ръцете на някого, а ти? — И старата му годеница се появява отново след погребението, защото е получила писмо от вече мъртвата му съпруга, в което тя й обяснява защо той я е изоставил. Та, старата му годеница му казва, че му прощава, и ще се омъжи за него в мига, когато той престане да тъгува! Но той скача, полудял от скръб, изтичва до реката и се хвърля в нея, викайки името на покойната си жена. След което в реката се хвърля и старата му годеница, само че с неговото име на уста. О, Миси, толкова тъжен роман! Плаках дни наред.

— Ще го взема — каза моментална Миси, плати дълга си, след което се почувства много, по-добре и напъха Тревожна сърце на дъното на една от пазарските чанти.

— До следващия понеделник — каза Уна и застана до вратата, за да й помаха с ръка, докато Миси се отдалечаваше.

Петте мили от магазините на Байрон до Мисалонги изглеждаха на Мили като половината, от това разстояние. Докато вървеше, тя мечтаеше и фантазираше; поставяйки, се в различни роли при различни обстоятелства, които далеч надхвърляха житейския й опит. Преди Уна да бе започнала работа в библиотеката, нейните героини изглеждаха точно като Алисия и събитията в които се замесваха, се въртяха около магазина за шапки, или чайни, посещения от аристократи, докато мъжете олицетворяваха Харлингфордовския идеал: нещо като Зигфрид в ботуши, с бомбе и костюм с жилетка. Отскоро обаче, въображението, й разполагаше с по-добър материал за работа и, каквато и героиня да си избереше, независимо от приключението, в което се потапяше, нещата по-скоро приличаха на последния роман, който Уна скришом й бе пробутала, отколкото в реалния живот в Байрон.

И така, за първата половина от пътя към дома в този понеделник Миси се превърна в разкошно красива блондинка с удивителни зелени очи. Двама мъже бяха влюбени в нея: херцог (рус и красив) и индийски принц (смугъл и красив). В тази си роля тя без ничия помощ стреляше по тигри от седлото на покрит с разкошна покривка слон, повеждаше също без ничия помощ армия на поданиците на съпруга си срещу мародери-мюсюлмани, строеше училища, болници и домове за сираци пак без помощта на когото и да било, а двамата влюбени в нея мъже се мотаеха на фона на събитията като малки паяци любовници, на които е отказан достъпа до приемната на съпругата.

В средата на пътя, там, където «Търдън Роуд» продължаваше от «Ноел Стрийт», започваше и нейната долина. Тук Миси по правило спираше мечтите си и се оглеждаше наоколо. Денят беше чудесен — такива могат да бъдат само дните в Сините планини в края на зимата, когато вятърът поспре, за да се отмори. Позовавайки се на магията на долината, тя прекоси «Търдън Роуд», вдигна лице към небето и пое дълбоко през носа си упоителния аромат на дивата природа.

Никой никога не се беше сетил да измисли име на долината, макар без съмнение отсега нататък тя щеше да се нарича Долината на Джон Смит, както бяха правилата в Байрон. В сравнение с Джеймисън Вали, Трос Вали или дори с Мегалонг Вали, тя не беше много голяма, но за сметка на това бе съвършена: една купа, достигаща хиляда и петстотин фута под нивото на издигащото се на три хиляди фута плато, върху което бяха разположени Байрон и всички останали градове в Сините планини. Формата й бе симетричен овал, чиято близка извивка започваше точно под мястото, където свършва «Гордън Роуд», а далечното стеснение бе на пет мили в източна посока. Там някъде равната стена която обграждаше долината, бе начупена от пропаст в която се изливаше безименната река, поела пътя към водната система Непиан-Хоуксбъри, прорязваща крайбрежната равнина. По цялата периферия на овала имаше висока хиляда фута скала от пясъчник в убит оранжев цвят, откъдето започваше тясна ивица от нападали камъни с пробили между тях дървета, която постепенно се спускаше надолу към коритото на реката, станала още преди хилядолетия причина за образуването на самата долина. Долината, когато човек погледнеше над нея, беше плътно покрита от пищна естествена гора — един синкав, непрестанно въздишащ и шепнещ океан.