Когато пътеката, по която вървеше, се вля в пътя, водещ към долината на Джон Смит, Миси се срещна със самия него. Той идваше с каруцата си откъм Байрон и тя с учудване забеляза, че колата беше натоварена с инструменти, щайги, чували и всякакви машинарии. Някъде трябваше да има отворен в неделя магазин!

Той дръпна рязко поводите и скочи от каруцата, като се усмихваше широко.

— Здравей! — каза. — По-добре ли се чувстваш сега?

— Да, благодаря.

— Радвам се, че успях да те видя така, защото вече бях започнал да се чудя, дали си още между живите. Майка ти ме увери, че си добре, когато се отбих у вас, но не ми позволи да се убедя със собствените си очи.

— Ти си идвал да видиш как съм?

— Да, миналия вторник.

— О, благодаря ти за това — каза тя с жар. Той повдигна вежди, но не се осмели да каже нещо повече. Вместо това, остави колата си там, където беше, и тръгна заедно с нея към Мисалонги.

— Предполагам, че ти няма нищо сериозно — продума той, след като бяха походили известно време, без да си проговорят.

— Не знам — каза Миси, усещайки съжалението и съчувствието, които се излъчваха от здравото му същество. — Ще трябва да се посъветвам спешно с един лекар в Сидни. Специалист по сърдечни болести доколкото разбрах. — Господи, защо ли изрече всичко това го този начин?

— О — каза той объркано.

— Къде точно живеете, господин Смит? — попита тя, променяйки темата на разговора.

— По-нататък, в посоката, от която ти идваше, има един водопад — каза той без никаква резервираност и с такъв нежен глас, който подсказа на Миси, че вече я смята за близка приятелка. Дали това се дължеше на разклатеното й здраве или затова, че тя имаше тъй безобиден вид? — Има една стара дърварска колиба близо до долния край на водопада, където пребивавам в момента, но започвам да строя къща по-близо, до самия водопад; от каменни блокове, които ще бъдат издялани на самото място. Току-що бях в Сидни, за да наема машина, която ще ми докара една голяма резачка. По този начин ще мога да обработвам каменните блокове много по-добре и много по-бързо, а също така и дървения материал.

Тя притвори очите си и несъзнателно въздъхна дълбоко.

— О, как ти завиждам!

Той се вторачи в нея с любопитство.

— Странно е да чуя това от устата на една жена.

Миси отвори очите си.

— Така ли?

— Жените не обичат да бъдат лишавани от магазините, къщите си и от компанията на другите жени — Гласът му беше рязък.

— Донякъде си прав — каза тя замислено, — но в този смисъл аз не се считам за жена, така че аз ти завиждам. Мястото, свободата, изолацията — о, аз мечтая за тях!

Вече се виждаше краят на пътя, а така също и овехтелия червен ламаринен покрив на Мисалонги.

— Всичко ли пазаруваш от Сидни? — запита тя, само за да каже нещо, като същевременно обвиняваше себе си за глупавия въпрос — та нали за първи път го беше срещнала в магазина на чичо Максуел!

— Да, когато ми възможно — отговори той, като явно не я свързваше с магазина на чичо Максуел, — но превозването на огромни товари чак горе, до планините е много дълго, а аз притежавам само един впряг коне. Несъмнено за байрончани предпочитаното място за пазаруване е Сидни. Впрочем никога не съм попадал на място, което е толкова претъпкано с хора, дето си тикат носа навсякъде, както Байрон.

Миси се усмихна.

— Опитай се да не ги обвиняваш толкова строго, господин Смит. Това е само защото си нов за тях, а и заради това, че им открадна нещо, което те винаги са смятали за тяхна изключителна собственост, даже ако те самите никога не са мислили за нея или са я искали.

Той избухна в смях, очевидно зарадван от това, че тя повдигна въпроса.

— Имаш предвид моята долина? Те можеха да я купят. Продажбата не беше тайна; тя бе отдавна обявена във вестниците в Сидни, както и във вестника на Катуумба. Просто те не са толкова хитри за колкото се мислят, това е всичко.

— Сигурно се чувстваш като цар, там долу.

— Да, госпожице Райт. — Той й се усмихна, нахлупи на главата си смачкана шапка и се отдалечи.


Миси извървя останалата част от пътя сама и стигна до дома си точно навреме, за да издои кравата. Нито Друсила, нито Октавия поискаха обяснение за разходката й из пустошта. Друсила, защото беше по-доволна от проявата на независимост, отколкото от тревогата по нейното излизане. А Октавия защото беше напълно убедена, че умствените процеси на Миси са засегнати от нещо, което я измъчваше.

В действителност, когато около четири часа нямаше никакъв признак от Миси, двете дами, останали сами в Мисалонги, се спречкаха. Октавия смяташе, че трябва да се уведоми полицията.

— Не, не, не! — каза Друсила доста бурно.

— Но ние трябва да съобщим в полицията, Друсила. Разсъдъкът й е засегнат. Зная, сигурна съм. Кога през целия си живот се е държала така?

— Мисля, че откакто получи тази криза, сестро, и не се срамувам да ти кажа, когато господин Смит я внесе вкъщи, аз бях ужасена от мисълта, че мога да я загубя по един толкова несправедлив и нелеп начин. Никога не съм била по-доволна от мига, когато чичо Невил ми каза, че според него няма нищо сериозно. Тогава започнах да се питам: какво щеше да стане, ако аз бях на нейно място? Октавия, ние трябва да насърчаваме Меси да бъде независима от нас! Не е нейна вината, че Бог не я е дарил с външност като тази на Алисия или с моя силен характер. А и проявата на този мой характер не е оказало някакво влияние върху Миси. Аз взимам решения за всичко, а нейната природа е да се съгласява без много шум. Така че аз доста дълго време съм вземала решения вместо нея. Това не може да продължава повече.

— Глупости! — озъби се Октавия. — Момичето няма разум! Обувка вместо ботуши! Любовни романи! Разходки из пущинаците! Моето мнение е, че ти трябва да бъдеш по-строга за в бъдеще.

Друсила въздъхна.

— Когато бяхме млади, Октавия, ние носехме обувки. Баща ни беше много сърдечен човек, от нищо не ни е лишавал. Возехме се във файтон, имахме достатъчно джобни пари. И оттогава насам, без значение колко жесток е бил живота ни, ти и аз, гледайки назад, можем да си спомним удоволствието от красиви обувки, красиви рокли, приеми и веселие. Докато Миси никога не е носила хубави обувки или красива рокля. Не порицавам себе си, защото аз не съм виновна за това, но като си помислих, че тя може да умре — е, добре, реших да й дам всичко, което пожелае, докато мога да си го позволя, разбира се. Обувки не бих могла да й осигуря, особено ако се наложи да плащам големи сметки за лекари. Но ако тя желае да се разхожда из пущинака или да чете романи — може, защо не!

— Глупости, глупости, глупости! Трябва да се държиш както досега. Миси се нуждае от твърд наставник.

И Друсила не успя да я отмести от тази й гледна точка.

Неподозирайки нищо за душевните терзания на майка си, Миси реши, че ще бъде по-добре след вечеря да не чете някоя от новите книги, а вместо това да поплете.

— Лельо Октавия — каза тя, разпервайки пръсти, — с колко дантела смяташ да украсиш новата си рокля? Смяташ ли, че това ще бъде достатъчно? Мога лесно да ти оплета още, но трябва да знам отсега.

Октавия подаде топчестата си ръка и Миси натрупа куп дантели в нея, като остави леля си да ги подреди сама в скута си.

— О, Миси, колко са красиви! — задъхваше се Октавия от благоговение. — Погледни, Друсила!

Друсила дръпна едно парче от полата на сестра си и го повдигна към слабата светлина.

— Да, красиво е. Ти се усъвършенстваш, мила Миси, трябва да го призная.

— А — каза Миси мрачно — това е така, защото най-после се научих да разплитам обърканите нишка, когато се налага.

За момент и двете възрастни жени изглеждаха напълно стъписани. Октавия хвърли многозначителен поглед към Друсила и леко поклати глава. Друсила не й обърна внимание.

— Точно така — каза тя величествено.

В стремежа си да се издокара за сватбата на Алисия Октавия изхвърли от съзнанието си мислите за нервния срив на Миси.

— Достатъчна ли е тази дантела, Друсила? — попита тя тревожно.

— Виж, за това, което първоначално бях решила да направим, е достатъчно, но сега ми дойде по-добра идея. Предлагам да зашием от същата тази дантела и около подгъва на полата, толкова е модерно! Миси, би ли изплела още малко дантела? Бъди искрена, ще можеш или не?

Сега Миси изглеждаше стъписана. През целия си живот майка й никога не беше отстъпвала, нито се беше замисляла дали изискванията й не са прекалени. Но, разбира се! Причината бе сърдечната й криза. Колко изумително!

— Нямам нищо против — каза тя бързо. Октавия сияеше.

— О, благодаря ти! — Лицето й доби състрадателно изражение. — Ако можех само да ти помогна с шева. Толкова много работа ти се насъбра, Друсила.

Друсила погледна към парчето лилав креп в скута си и въздъхна.

— Не се тревожи, Октавия. Миси ще ми помогне с дребните неща като илици, подгъви, цепки и джобове, но признавам, че би било чудесно, ако имахме шевна машина «Сингер».

Затова, разбира се, не можеше и дума да става. Жените от Мисалонги шиеха дрехите си по старомоден и труден начин — всеки инч се шиеше на ръка. Друсила кроеше и правеше главния шев, Миси довършваше дребните подробности, докато Октавия не можеше да се справи даже и с такъв инструмент като иглата.

— Толкова много съжалявам, че твоята рокля трябва да бъде кафява, Миси — каза Друсила, като погледна дъщеря си умоляващо, — но материята е прекрасна. Ще стане много хубава; почакай и ще видиш. Би ли желала да й зашием малко мъниста?

— И по този начин да й развалим фасона? Мамо, ти я скрои идеално и линията, която си й дала, не се нуждае от никакви украшения — каза Миси.



През нощта, лежейки на тъмно в леглото си, Миси си припомни подробностите от най-прекрасният следобед, който беше прекарала през своя живот. Той не само й бе казал здравей, но и бе слязъл от колата си и бе повървял с нея, бърборейки си по-скоро като с приятел, отколкото като с някакъв член на досадната банда, наречена Хърлингфордови. Колко добре изглеждаше той! Груб, но хубав. Миришеше не на спарена пот, както много от така почтените мъже от рода Хърлингфорд, а излъчваше сладък мирис на скъп сапун. Тя го разпозна веднага. Когато жените от Мисалонги получаваха такъв сапун под формата на рядък подарък, те не го използваха за телата си (сапунът «Сънлайт» беше достатъчно добър за тази цел), а го слагаха между гънките на дрехите си в чекмеджетата. А ръцете му, ако и да бяха загрубели от труд, бяха чисти даже и под ноктите. Косата му също беше безупречна — никаква следа от помада или мазнина, само здравия и естествен блясък, който човек може да види по козината на току-що изблизал се котарак. Горделив и добросъвестен мъж беше Джон Смит.

Най-много харесваше очите му. Те бяха тъй полупрозрачни златисто-кафяви и тъй засмени! Тя не можеше и никога не би могла да повярва на всички онези приказки за него, намекващи за безчестие и низост. Напротив, би могла да заложи живота си затова, че той е вътрешно честен и готов страстно да брани етичните си принципи. Тя виждаше в негово лице един човек, който би могъл да извърши дори и убийство, ако бъде предизвикан извън границите на търпимото, но не и като човек, който лъже или краде.

О, Джон Смит, обичам те! От все сърце ти благодаря, задето си идвал до Мисалонги, за да разбереш как съм.



Оставаше само един месец до сватбата на Алисия. Дните се нижеха един след друг, приближавайки се до деня на най-съвършената изява на нейното продължително и великолепно разцъфване. Алисия възнамеряваше да се наслаждава до насита даже и през този последен тръпен месец. Датата бе предварително определена още преди осемнадесет месеца. И през ум не й минаваше да се запита какво ще бъде времето или какъв ще бъде сезонът този път. Въпреки че пролетите обикновено закъсняваха в Сините планини или пък бяха влажни и ветровити, със сигурност можеше да се каже, че тази пролет се подчини на прищявката на Алисия и идваше на крилата на прелетните птички с цялата си райска нега.

— Не би могло да бъде и другояче — каза Аврелия на Друсила, като една нотка в гласа й подсказваше, че майката на Алисия би била доволна, ако поне веднъж плановете на дъщеря й се объркат.

Прегледът на Миси при специалиста в Сидни беше насрочен за една седмица по-късно, отколкото се очакваше. Това беше добре дошло за Миси. Във вторника, който беше предложен от доктор Хърлингфорд за преглед в Сидни, Алисия не можеше да направи обичайното си ежеседмично пътуване до града. За четвъртъка през тази седмица Алисия беше обявила сватбеното си парти, приготовленията за което изместваха всяка друга дейност, дори търговията с шапки. Това сватбено парти не беше скромен прием, съпроводен преди всичко от непретенциозни кухненски подаръци и момински брътвежи. То бе официален прием за жените от всички възрасти, роднини на Алисия. Това бе случаят, при който всяка от тях щеше да има възможността да види и разбере какво се очакваше от нейна страна за Великия Ден. По време на празненството Алисия възнамеряваше да съобщи имената на шаферките си и да покаже моделите и платовете за сватбеното тържество и църковния декор.