Никълъс Спаркс

Дарът на светулките

(книга 2 от "Джеръми Марш")

Тази книга е посветена на Майлс, Райън, Ландън, Лекси и Савана

Пролог

Февруари, 2005 г.

Съществува ли наистина любов от пръв поглед?

Седнал в дневната, той си повтаряше мислено този въпрос. Навярно за стотен път. Навън зимното слънце отдавна беше изгряло. Пред прозореца се стелеше сивкава мъгла. Освен една клонка, която трополеше тихо по стъклото, цареше пълна тишина. Той обаче не беше сам. Стана от канапето и прекоси коридора да я погледне. Размисли дали да не легне до нея и да затвори поне за малко очи. Чувстваше се изморен, но не искаше да заспива сега. Тя се размърда леко и съзнанието му се зарея в спомени. Залута се по пътя, довел го до нея. Какъв е бил преди? Какъв е сега? Привидно тези въпроси изглеждаха лесни. Казва се Джеръми, на четирийсет и две, син е на ирландец и италианка, прехранва се, пишейки статии за списания. Така би отговорил, ако го попитат. И не би излъгал. Чудеше се обаче дали не трябва да добави още нещо. Да спомене ли например, че преди пет години посети Северна Каролина, за да разнищи загадка? Че там се влюби неведнъж, а два пъти? Че красивите спомени са обагрени с тъга и че дори сега не знае кои от тях ще устоят на времето?

Върна се в дневната. Не размишляваше често за миналото, но и не отпъждаше спомените за него. Нямаше как да изтрие тази глава от живота си, както не можеше да промени рождената си дата. Понякога му се приискваше да върне времето и да заличи тъгата, но усещаше, че ако го направи, радостта също ще помръкне. А това бе немислимо.

В най-тъмните дебри на мрака си спомняше най-често за нощта с Лекси в гробището. Нощта, когато зърна призрачните светлини — загадката, довела го тук от Ню Йорк. Тогава обаче осъзна за пръв път колко много означава Лекси за него. Докато чакаха в тъмнината, обвила гробището, тя му разказа повече за живота си. Обясни му, че е осиротяла рано. Джеръми вече го знаеше, но не знаеше, че започнала да сънува кошмари, след като родителите й си отишли. Ужасни, натрапчиви кошмари как вижда смъртта им. Баба й Дорис се видяла в чудо и я довела на гробището да види загадъчните светлини. На малката Лекси те се сторили като приказен небесен дар и тя веднага познала духовете на родителите си. Изпитвала нужда да повярва точно в това и кошмарите повече не я навестили.

Джеръми се трогна от историята й, от загубата, която бе преживяла, и от могъществото на невинната вяра. По-късно същата нощ и той видя светлините и попита Лекси какво са всъщност според нея. Тя се приведе към него и прошепна:

— Родителите ми. Сигурно искат да те видят.

Тогава изпита желание да я прегърне. Отдавна беше разбрал, че именно в този момент се бе влюбил в нея. И оттогава не бе спирал да я обича.

Навън февруарският вятър задуха отново. Сумрачната пелена на мъглата забулваше всичко. Джеръми легна върху канапето, въздъхна изтощено и усети как тежестта на тази година го дърпа назад. Би могъл да прогони образите, но втренчен в тавана, той им позволи да изплуват в ума му. Винаги им позволяваше.

Ето какво се бе случило.

1

Пет години по-рано

Ню Йорк, 2000 г.

— Лесно е — каза Алвин. — Първо срещаш привлекателно момиче, после се виждате известно време, за да се уверите, че възгледите ви са съвместими. Дали ще вземате единодушно важните житейски решения. На чие семейство ще гостувате по празниците, дали искате да живеете в къща или в апартамент, куче ли ще отглеждате или котка, кой ще се къпе пръв в банята сутрин, докато има достатъчно гореща вода. Ако няма разногласия, тогава се жените. Следиш ли ми мисълта?

— Да — отвърна Джеръми.

В хладната февруарска събота Джеръми Марш и Алвин Бърнстейн бяха в апартамента на Джеръми в Уест Сайд. Цял следобед опаковаха багажа му и навсякъде имаше кашони. Някои вече бяха пълни и подредени до стената, готови да ги натоварят във вана. Другите бяха полупразни. Като цяло апартаментът приличаше на място, където тасманийски дявол си е устроил купон и си е тръгнал, след като е опустошил всичко. Джеръми недоумяваше как е успял да събере толкова боклуци — факт, който годеницата му Лекси Дарнъл му натякваше цяла сутрин. Преди двайсет минути Лекси вдигна отчаяно ръце и излезе да обядва с майка му. Джеръми и Алвин останаха сами.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — притисна го в ъгъла Алвин.

— Каквото току-що каза.

— Нищо подобно. Объркваш реда. Преминаваш направо към Голямото „да“, преди да си преценил дали сте подходящи един за друг. Почти не познаваш Лекси.

Джеръми натъпка още едно чекмедже дрехи в кашона с надеждата Алвин да смени темата.

— Познавам я…

Алвин събра купчина листове от бюрото му и ги натъпка в същия кашон. Като най-добър приятел на Джеръми, смяташе, че има право да изразява свободно мнението си.

— Опитвам се да съм честен и съм сигурен, че същите мисли измъчват цялото ти семейство. Не я познаваш достатъчно, за да се преместиш там, камо ли да се ожениш за нея. Прекарал си само една седмица с нея. Не е като с Мария. Аз познавах Мария далеч по-добре, отколкото ти познаваш Лекси, помниш ли? Но не дотам, че да се оженя за нея.

Джеръми извади листовете и ги върна върху бюрото. Алвин наистина познаваше бившата му съпруга Мария — още преди Джеръми да се запознае с нея — и двамата бяха приятели и досега.

— И?

— Представи си как аз идвам и ти казвам: „Срещнах едно страхотно момиче и ще си зарежа кариерата, за да се преместя на юг и да се оженя за нея“. Онова момиче, да речем… как се казваше… Рейчъл?

Рейчъл работеше в ресторанта на бабата на Лекси и Алвин хлътна по нея по време на краткия си престой в Бун Крийк. Дотолкова, че дори я покани в Ню Йорк.

— Щях да кажа, че се радвам за теб.

— Моооля те. Забрави ли какво каза, когато мислех да се оженя за Ева?

— Не съм забравил. Но беше различно.

— О, да, разбирам. Мислиш се за по-зрял от мен.

— Да. Освен това Ева не беше от жените, които свиват семейно гнездо.

Алвин призна, че е вярно. Лекси беше библиотекарка в малко южно градче, а Ева имаше студио за татуировки в Джърси. Именно тя беше автор на повечето татуси по ръцете му, както и на пиърсинга по ушите му — украса, благодарение на която той приличаше на бивш затворник. Не това обаче смути Алвин. Приятелят, с когото Ева живееше и за когото бе пропуснала да му спомене, в крайна сметка обрече връзката им на крах.

— Дори Мария смята, че е безумие.

— Казал си й?

— Разбира се. Обсъждаме всичко.

— Радвам се, че си толкова близък с бившата ми съпруга. Но не е нейна работа. Нито пък твоя.

— Опитвам се просто да те вразумя. Пришпорваш нещата. Не познаваш Лекси.

— Защо непрекъснато го повтаряш?

— Ще го повтарям, докато не признаеш, че наистина сте почти непознати.

Алвин — като петимата по-големи братя на Джеръми — не се бе научил да сменя темата. Приличаше на куче, захапало кокал.

— Познавам Лекси.

— Нима? Как е второто й име?

— Моля?

— Чу ме. Кажи ми второто й име.

Джеръми примигна.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Не мислиш ли, че би следвало да знаеш, щом ще се жениш за нея?

Джеръми отвори уста да отговори, но осъзна, че наистина не знае. Лекси не му беше казвала, а и той не бе питал. Алвин, усетил, че разколебава заслепения си приятел, продължи упорито:

— Да преминем към някои други елементарни неща. Какво е учила в колежа? Кои са приятелите й от студентските години? Кой е любимият й цвят? Бял хляб ли обича, или пълнозърнест? Кой е любимият й филм? Кой е любимият й писател? Знаеш ли на колко години е точно?

— На трийсетина — прекъсна го Джеръми.

— Трийсетина? Това и аз го знам.

— Почти съм сигурен, че е на трийсет и една.

— Почти сигурен? Чуваш ли се колко нелепо звучиш? Как ще се ожениш за нея, щом не знаеш дори на колко е години!

Джеръми отвори друго чекмедже и го изпразни в нов кашон. Разбираше, че Алвин е прав донякъде, но не искаше да го признае. Пое си дълбоко дъх.

— Мислех, че се радваш, защото най-сетне съм срещнал някого.

— Радвам се. Но не предполагах, че ще напуснеш Ню Йорк и ще решиш да се ожениш. Мислех, че се шегуваш. Тя е прекрасна наистина и ако след година-две все още си влюбен в нея, лично ще те довлека до олтара. Но ти прибързваш безпричинно.

Джеръми се обърна към прозореца. Взря се в сивите, покрити със сажди тухли, обрамчващи практичните правоъгълни прозорци на съседната сграда. Зад тях пробягваха сенки — жена, която говори по телефона, мъж, увит в хавлия, запътил се към банята, друга жена, която глади пред включения телевизор. През цялото време, докато живееше тук, си бяха разменяли само задължителните поздрави и нито дума повече.

— Бременна е — рече най-сетне.

За миг Алвин реши, че му се причува. Изражението на Джеръми обаче му подсказа, че не се шегува.

— Бременна?

— Момиче е.

Алвин се строполи на леглото, сякаш краката му са омекнали.

— Защо не ми каза?

Джеръми сви рамене.

— Тя ме помоли да не казвам на никого засега. Ще си мълчиш, нали?

— Да — обеща зашеметено Алвин. — Разбира се.

— И още нещо.

Джеръми го улови за рамото.

— Искам да ми станеш кум.



Как се бе случило?

Докато на другия ден обикаляха с Лекси търговския център, още се чудеше как да отговори. Не за бременността; тази нощ сигурно щеше да помни до края на дните си. Въпреки увереността, която демонстрираше пред Алвин, понякога му се струваше, че играе роля в популярна романтична комедия, в която всичко е възможно и нищо не е сигурно до финала.

Случилото се не беше обичайно. Всъщност беше съвсем необичайно. Кой отива в малък град да напише статия за „Сайънтифик Америкън“, среща библиотекарката във въпросното градче и се влюбва до ушите в нея за два-три дни? Кой решава да зареже шанса си да води сутрешна телевизионна програма и загърбва живота си в Ню Йорк, за да се премести в Бун Крийк, Северна Каролина — едва забележимо място на картата?

Въпроси, въпроси…

Не го глождеха съмнения, разбира се. Напротив — докато наблюдаваше как Лекси оглежда кутиите с Барбита и конструкторите (искаше да изненада племенниците му с подаръци, за да направи добро впечатление), се чувстваше по-сигурен от всякога, че решението му е правилно. Усмихна се, представяйки си бъдещия им живот. Как вечерят спокойно, как се разхождат дълго ръка за ръка, как се сгушват пред телевизора. Хубави неща, неща, които осмислят живота. Не таеше наивни надежди, че разногласията ще ги подминат, но беше сигурен, че ще преодоляват успешно бурите, защото са създадени един за друг. Предстоеше им безоблачен живот.

Когато обаче Лекси го подмина, втренчена съсредоточено в рафтовете, погледът му се плъзна към друга двойка, застанала пред купчина плюшени играчки. Всъщност тези двамата се набиваха в очи. Бяха на по трийсетина, елегантно облечени; той приличаше на финансист или адвокат, а съпругата му очевидно се застояваше дълго в козметичния салон. Бяха натоварени с половин дузина пликове от половин дузина магазини. Диамантът върху пръста й беше колко мраморно топче — далеч по-голям от годежния пръстен, който току-що беше купил на Лекси. Личеше си, че в такива случаи обикновено ги придружава бавачка. Очевидно бяха в небрано лозе.

Бебето в количката пищеше — писъците му огласяха целия магазин и караха всички да се озъртат. По-големият му брат — на около четири години — крещеше още по-оглушително и се тръшкаше на земята. По лицата на родителите се четеше паника, сякаш са войници, попаднали под ненадеен яростен обстрел. От пръв поглед се забелязваха торбичките под очите и изопнатите им скули. Въпреки безупречната фасада явно бяха на ръба на нервната криза. Майката извади бебето от количката, а съпругът й започна да го потупва по гръбчето.