В сайта на Ранди откри обичайната сбирка от разкази за мними магически събития, описани с характерния за автора скептицизъм. След два часа изключи компютъра, без да е зареден с нито една идея повече, отколкото преди да започне да чете.

Погледна си часовника, видя, че наближава пет, и се запита дали да не се отбие в къщата да провери как напредва ремонтът. Сигурно бяха преместили някоя купчина, та да създадат впечатление, че ще приключат до края на годината. Въпреки десетките чекове Джеръми започваше да се съмнява, че някога ще се нанесат там. Доскоро задачата му се струваше осъществима, но сега му изглеждаше безнадеждна. Реши да си спести разочарованието. Нямаше смисъл да помрачава бездруго унилия ден.

Предпочете да отиде в библиотеката при Лекси. Облече си чиста риза, среса се, напръска се с одеколон и след няколко минути профуча край „Хърбс“ на път за библиотеката. Дряновете и азалиите изглеждаха повехнали и изморени, но край сградите и около дърветата цъфтяха лалета и нарциси. Топлият южен бриз навяваше по-скоро летни, отколкото пролетни мисли. В такива дни нюйоркчани се тълпяха в Сентръл Парк.

Почуди се дали да не купи букет цветя на Лекси. В града имаше само един цветарски магазин, където продаваха и жива стръв и риболовни такъми. Въпреки скромния избор след пет минути Джеръми излезе от магазина с пролетен букет точно по вкуса на Лекси.

Спря пред библиотеката след няколко минути, но се намръщи, забелязал, че колата й не е на обичайното си място. Погледна към прозореца на кабинета й и видя, че лампата не свети. Реши, че вероятно е в „Хърбс“, и тръгна в обратната посока. Оглеждаше се за колата й, но не я виждаше. Мина край къщата й, но и там я нямаше. Сигурно бе излязла да пазарува.

Върна се и прекоси бавно града. Забеляза колата до контейнера за боклук зад пицарията, натисна спирачките и паркира автомобила до нейния. Изкушена от прекрасния ден, Лекси сигурно бе решила да се поразходи по алеята край реката.

Джеръми взе цветята и мина между сградите, представяйки си как ще я изненада. Когато излезе на алеята обаче, се закова на място.

Лекси беше точно там, където очакваше да я намери. Седеше на пейка с изглед към реката, но не беше сама. До нея седеше Родни и тя сякаш се бе сгушила до него. Отзад не се виждаше повече. Джеръми си напомни, че Лекси и Родни са само приятели. Познаваха се от деца и за миг това го успокои.

Докато не се поместиха и не осъзна, че се държат за ръка.

6

Джеръми разбираше, че видяното не бива да го притеснява. Дълбоко в себе си усещаше, че Лекси не таи чувства към Родни, но не успяваше да прогони от ума си сцената, на която бе станал свидетел. Когато онзи ден я попита дали се е случило нещо необичайно, тя каза „не“, целия следобед била в библиотеката. Можеше да продължи да я разпитва, но не виждаше смисъл. Тя остана очарована от цветята и го целуна още щом й ги подаде. Джеръми потърси нещо различно в целувката — дали е колеблива или прекалено дълга като изкупление на нечиста съвест — но не долови нищо странно. Разговорът по време на вечерята също протече нормално, както и обичайното съзерцание от верандата след това.

Въпреки всичко не можеше да забрави как Лекси държеше ръката на Родни. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че изглеждаха като влюбени. Напомняше си обаче, че е невъзможно. Лекси и Родни не се срещаха тайно. През деня Джеръми работеше в библиотеката, а вечерите прекарваше с нея. Не му се вярваше тя да се отдава на мечтания какво би могло да се случи между нея и Родни, ако Джеръми не беше се появил. Беше му разказвала, че Родни се влюбил в нея още когато били деца и че от време на време ходели заедно на градските празненства, но това било минало. Не искала връзката им да се задълбочава и едва ли си бе променила мнението сега. Да, държеше го за ръката, но това не означаваше непременно, че таи чувства към него. За бога, Джеръми понякога улавяше майка си за ръката! Възможно беше да е израз на привързаност и подкрепа или просто знак, че го изслушва внимателно. Възможно бе да е жест на приятелска близост, понеже тя и Родни се познаваха от години.

Не можеше да изисква Лекси да загърби хората, с които бе отраснала, нали? Или да спре да проявява загриженост към другите? Нали затова се бе влюбил в нея всъщност? Тя успяваше по някакъв начин да накара хората да се почувстват като център на Вселената. Това важеше и за Родни, но не означаваше, че е влюбена в него. Следователно нямаше причини за безпокойство.

Защо тогава продължаваше да размишлява? И защо, когато ги видя, го прониза ревност?

Защото тя го излъга. Или не каза истината.

Джеръми усети, че няма да издържи нито миг повече, скочи от стола, грабна ключовете за автомобила и пое към библиотеката.

Видя колата й, паркирана на обичайното място, и се взря в осветения прозорец на кабинета й. Гледа го няколко минути, но я мярна зад стъклото и бързо отклони очи. Съзнаваше, че се поддава на безумна параноя, но въпреки това въздъхна облекчено. Повтори си пак, че няма основания да се тревожи. Каза си колко нелепо е изобщо да я подозира, че е другаде. Върна се поуспокоен в „Грийнлийв“.

Седна отново пред екрана. Да, всичко беше наред и съмненията бяха излишни. Реши да се реваншира някак. Беше необходимо и трябваше да го направи, дори да не може да признае истинската причина. Размисли дали да не я изведе на вечеря някъде извън града.

Ако не броим обичайното седене на верандата, нямаха други планове и разнообразието щеше да им се отрази добре. Освен това щеше да я изненада приятно. От опит знаеше, че жените обичат изненадите, а ако успееше да уталожи чувството си за вина, задето си е позволил да я следи, още по-добре.

Кимна. Нуждаеха се точно от една по-различна нощ. Реши пак да й купи цветя, а после двайсет минути издирва в интернет подходящо място. Откри ресторант, обади се на Дорис да я пита чувала ли е за него — тя го препоръча горещо — и направи резервация.

Оставаха още два часа до края на работното й време. Той си взе душ и седна отново пред компютъра, отпуснал пръсти върху клавиатурата. Ала след почти цял ден зад бюрото, осъзна, че от писането го дели познатата вече пропаст.



— Днес те видях — погледна го Лекси над менюто.

— Така ли?

Тя кимна.

— Мина с колата край библиотеката. Къде отиваше?

— О… Никъде — отвърна той, зарадван, че не е забелязала как се взира към прозореца й. — Просто пообиколих наоколо да си проясня ума, преди да седна отново пред компютъра.

Както предвиждаше, Лекси остана очарована от букета от нарциси и предложението да вечерят извън града. Наложи се, разбира се, да се върнат в къщата й, за да се преоблече, което ги забави с почти четирийсет и пет минути. Когато пристигнаха в „Керидж Хаус“ в покрайнините на Грийнвил масата им беше заета и чакаха на бара двайсет минути.

Лекси очевидно не изгаряше от желание да зададе логичния следващ въпрос. Нищо чудно. Все ден го питаше как върви писането и Джеръми неизменно отговаряше, че няма промяна. Положението вероятно бе започнало да я потиска, както потискаше него.

— Хрумна ли ти някаква идея? — осмели се все пак да попита.

— Няколко — излъга Джеръми. Всъщност не беше точно лъжа — беше му хрумнала странната идея за нея и Родни — но знаеше, че тя няма предвид това.

— Наистина ли?

— Още ги обмислям. Ще видим какво ще излезе.

— Чудесно, скъпи! — възкликна доволно тя. — Значи имаме повод да празнуваме! — Огледа дискретно осветената зала; свещите върху всяка маса и сервитьорите в бяло и черно придаваха изненадващо изискана атмосфера. — Как разбра за това място? Никога не съм идвала тук, макар че отдавна ми се искаше.

— Потърсих в интернет — каза той. — После се обадих на Дорис.

— „Керидж Хаус“ много й харесва. Сигурна съм, че ако можеше да избира, би заменила „Хърбс“ за такъв ресторант.

— Но някой трябва да плаща сметките…

— Именно — каза Лекси. — Какво ще поръчаш?

— Бифтек — отвърна той. — Не съм ял хубав бифтек, откакто напуснах Ню Йорк. И картофен огретен.

— Бифтекът се състои от две парчета месо, нали? Рибица и филе?

— Затова е вкусен — заключи той и затвори менюто с овлажняла уста; погледна я и забеляза, че е сбърчила нос. — Какво?

— Колко калории съдържа?

— Нямам представа. А и ми е все едно, честно казано.

Тя се усмихна насила и пак се зачете в менюто.

— Прав си — рече. — Не излизаме толкова често. Половин килограм тлъсто месо не е болка за умиране.

Той сви вежди.

— Не съм казал, че ще изям всичко.

— Няма значение, дори да го изядеш. Не е моя работа да ти се бъркам. Поръчай си каквото искаш.

— Разбира се — отвърна той с отбранителен тон.

В последвалата тишина я наблюдаваше как разглежда менюто и мислеше за бифтека. Наистина беше много месо, пълно с холестерол и мазнина. Не твърдяха ли експертите, че една порция следва да съдържа не повече от сто грама месо? А колко съдържаше бифтекът? Пет пъти повече? Достатъчно да нахрани цяло семейство.

Но какво от това? Той беше млад и утре щеше да изгори калориите с упражнения. Щеше да излезе да потича, да направи повече лицеви опори.

— Ти какво ще поръчаш?

— Още не съм решила — отговори тя. — Колебая се между риба тон на скара и пълнени пилешки гърди със сос. За гарнитура ще взема варени на пара зеленчуци.

Естествено, помисли си Джеръми. Нещо леко и здравословно. Ще остане стройна и ще й бъде леко, въпреки че е бременна, а той ще се клатушка с препълнен стомах на излизане от ресторанта.

Взе отново менюто и си отбеляза мислено как тя се престори, че не го забелязва. Което, разбира се, означаваше, че е забелязала. Разгърна на раздела с морските дарове и пилешките ястия. Всичко изглеждаше чудесно. Но не колкото бифтека. Затвори менюто с чувство за вина. Ненужно чувство за вина.

Кога храната се бе превърнала в отражение на характера? Който се храни здравословно е добър човек; който се храни нездравословно е лош. Та той не страдаше от наднормено тегло, нали? Реши да поръча бифтека, но си напомни да изяде само половината, дори по-малко. Не биваше обаче и да прахосва храната. Щеше да помоли да му опаковат останалото за вкъщи. Кимна си мислено, доволен от решението.

Сервитьорът дойде и Лекси поръча пълнени пилешки гърди с боровинков сос. Джеръми каза, че и той иска боровинков сос.

— А за вечеря, сър?

Усети как Лекси го наблюдава.

— Ммм… риба тон. Средно изпечена.

Когато сервитьорът се отдалечи, Лекси се усмихна.

— Риба тон?

— Да — отвърна Джеръми. — Изкуших се, когато я спомена.

Тя сви загадъчно рамене.

— Сега пък какво има?

— Ресторантът се слави с бифтеците си. Надявах се да опитам от твоя.

Джеръми оклюма.

— Следващият път — успокои я.



Колкото и да се стараеше, не успяваше да разбере жените. Понякога имаше чувството, че е на крачка от успеха, че съумява да разтълкува израженията и жестовете им и да ги използва в своя изгода. Но както показа вечерята с Лекси, всъщност му предстоеше дълъг път.

Проблемът не беше, че поръча риба тон вместо бифтек. Истинският проблем бе далеч по-дълбок, а именно — че повечето мъже искат жените да им се възхищават и са готови почти на всичко, за да постигнат целта. Подозираше, че жените изобщо не проумяват това. Предполагат например, че мъжете се застояват дълго в офиса, защото поставят работата на първо място в живота си. Нищо подобно! Мъжете не преследват самоцелно властта — добре де, някои жадуват за власт, но те са малцинство — а се домогват до нея, защото властта привлича жените по същите причини както красивите млади жени привличат мъжете. Това са унаследени подсъзнателни пориви, от памтивека предавани от поколение на поколение. Преди години написа статия за еволюционната база на поведението. Посочи, че мъжете се чувстват привлечени от млади, здрави и красиви жени, защото тези характеристики издават плодовитост — с други думи, възможност за създаване на издръжливо поколение — а жените предпочитат мъже с власт, достатъчно силни да закрилят семейството и да осигурят прехраната му.