Той изопна рамене.

— Значи досега беше при Дорис?

— Кажи-речи.

— Кажи-речи?

Джеръми долови, че Лекси се опитва да прецени доколко е осведомен.

— Да — отговори след малко.

— Това пък какво означава?

Лекси замълча.

— Минах край къщата на Дорис — реши да я предизвика. — Но теб те нямаше.

— Търсил си ме при Дорис?

— После дойдох тук — добави той.

Тя отстъпи назад и скръсти ръце.

— Следиш ли ме?

— Наречи го както искаш — отвърна Джеръми, стараейки се да запази спокойствие. — Но ти не ми казваш истината.

— Моля?

— Къде беше тази вечер? След като си тръгна от Дорис?

— Дойдох тук — отговори тя.

— А преди това? — попита Джеръми, надявайки се тя най-сетне да му каже истината, молейки се със свито сърце да бъде честна.

— Наистина ме проверяваш, нали? — Назидателният й тон разпали гнева му.

— Не става дума за мен! — процеди. — Просто ми отговори!

— Защо крещиш? Казах ти къде бях.

— Не ми каза! — извика Джеръми. — Каза ми, че си била при Дорис. Но след това отиде някъде другаде, нали?

— Защо ми крещиш? — възмути се Лекси. — Какво ти става?

— Била си при Родни! — изкрещя Джеръми.

— Какво?

— Чу ме! Била си при Родни. Видях те!

— Следил ли си ме?

Лекси отстъпи още една крачка назад.

— Не! Не съм те следил. Минах край къщата на Дорис, дойдох тук и после тръгнах да те търся. И познай какво открих?

Тя замълча, сякаш обмисляше как е най-добре да отговори.

— Не е това, което си мислиш — отвърна с неочаквано тих глас.

— И какво си мисля аз? Че годеницата ми не бива да е в къщата на друг мъж? Че трябваше да ми каже къде отива? Че ако ми се доверява, щеше да ми каже? Че ако държи на мен, нямаше да отмени срещата ни, за да бъде с друг?

— Това няма нищо общо с теб! — възмути се Лекси. — Не съм отменяла срещата ни! Попитах дали да я отложим за утре и ти не възрази.

Джеръми пристъпи към нея.

— Не става дума само за вечерята, Лекси. Истината е, че си била при друг мъж тази вечер!

Лекси вирна брадичка.

— И какво? Мислиш, че съм спала с Родни? Мислиш, че сме се натискали на дивана? Разговаряхме, Джеръми! Това правихме! Просто разговаряхме! Дорис поиска да си легне по-рано и преди да се прибера вкъщи, реших да видя дали Родни може да ми обясни какво става. Отбих се при него и разговаряхме само за Рейчъл.

— Трябваше да ми кажеш.

— Щях да ти кажа! Нямаше да е необходимо дори да питаш! Щях да ти кажа къде съм била. Не крия нищо от теб.

Той повдигна вежди.

— Нима? Ами онзи ден край реката?

— Кой ден?

— Миналия месец, когато… Когато държеше Родни за ръката.

Тя се втренчи в него, сякаш го виждаше за пръв път.

— Откога ме шпионираш?

— Не те шпионирам! Но видях как го държиш за ръката.

Тя продължи да се взира в него.

— Кой си ти? — отрони.

— Твоят годеник — изкрещя Джеръми. — Мисля, че заслужавам обяснение. Първо ви виждам да се държите за ръка, после откривам, че отменяш срещите ни, за да си с него…

— Млъкни! — извика тя. — Замълчи и ме изслушай!

— Опитвам се — не й остана длъжен той. — Но ти не ми казваш истината! Лъжеш ме!

— Не те лъжа!

— Защо тогава не ми разкажеш за идиличния ви разговор край реката?

— Опитвам се да ти обясня, че тълкуваш погрешно всичко…

— Нима? — просъска той. — Ако ти ме видиш да се държа за ръка с бивша приятелка и че те лъжа, за да ходя при нея?

— Не те лъжа! — разпери ръце Лекси. — Казах ти… Бях при Дорис, но така и не разбрах какво се е случило. Притеснявах се за Рейчъл и затова се отбих при Родни да го попитам дали знае нещо.

— И го подържа за ръката, разбира се.

Очите на Лекси заискриха гневно, но гласът й прозвуча тихо:

— Не. Не съм. Седяхме на задната веранда и разговаряхме. Колко пъти да ти го повтарям?

— Достатъчно, за да признаеш, че ме излъга.

— Не съм!

Той я погледна и я посочи обвинително с пръст.

— Излъга ме и го знаеш. Това е лошо и обидно. По-обидно е обаче, че продължаваш да отричаш.

При тези думи той слезе от верандата и тръгна към колата, без да поглежда назад.



Профуча през града. Не знаеше какво да прави. Не искаше да се връща в „Грийнлийв“; не биваше да се отбива в „Лукилу“ — единствения отворен ресторант в Бун Крийк. Беше ходил веднъж-дваж, но не изгаряше от желание да прекара остатъка от вечерта, седнал на бара, защото подозираше какъв смут ще предизвика. Вече беше научил, че в малките градчета новините се разпространяват светкавично, особено лошите. Не искаше всички в града да обсъждат връзката му с Лекси. Затова караше без посока през града. Бун Крийк не беше Ню Йорк — нямаше къде да отидеш и да изчезнеш сред навалицата. Нямаше тълпи.

Мразеше този град понякога.

Трябваше да го предвиди въпреки славословията на Лекси за красивите пейзажи и за местните, които й били като семейство. Като единствено дете и сираче, тя никога не бе живяла в голямо семейство и Джеръми понякога се изкушаваше да й каже, че няма представа какво говори. Вярно, повечето граждани на Бун Крийк бяха дружелюбни и благосклонни, но той започваше да се пита дали това не е само поза. Зад фасадата имаше тайни и машинации както навсякъде другаде, но хората тук се стараеха да ги прикриват. Като Дорис например. Докато той задаваше въпроси, тя и Лекси си разменяха безмълвни знаци, за да го държат в неведение. Или като кмета Джъркин. Вместо просто да помогне на Джеръми да получи разрешителното за сватбата, той преследваше своите цели. Нюйоркчаните заслужават уважение, помисли си Джеръми. Ядосат ли се, показват ти го, без да се опитват да захаросват чувствата си, особено ако засягат семейството им. Казват каквото мислят и толкова.

Прииска му се и Лекси да е по-открита. Обикаляше улиците с колата и се питаше дали гневът му расте или намалява; не знаеше дали да се върне при нея и да се опита да разреши проблема, или да продължава да го обмисля насаме. Подозираше, че тя крие нещо, но недоумяваше какво. Въпреки гнева и уличаващите обстоятелства не можеше да повярва, че Лекси има тайна афера с Родни. Освен ако не го беше мамила от началото до края, тази идея звучеше абсолютно нелепо. Между тях обаче имаше нещо, за което тя не искаше да говори. И разбира се, не биваше да забравя имейла…

Тръсна глава да си проясни ума. След като обиколи града за трети път, се насочи към околностите. След още няколко минути свърна отново и спря пред гробището „Седар Крийк“ — дома на загадъчните светлини и мястото, довело го в Бун Крийк.

Тук беше срещнал Лекси. След като пристигна в града, Джеръми дойде на гробището, за да го снима, преди да започне да пише статията. Все още помнеше как Лекси се появи изневиделица и го стресна. И досега си я представяше как върви към него и вятърът развява косите й. В това гробище Лекси му бе разказала и как родителите й са се удавили, когато автомобилът им изскочил от пътя.

Джеръми излезе от колата и остана поразен колко различно е мястото без мъгла. През нощта, когато бе видял загадъчните светлини, обвитото в мъгла гробище изглеждаше неземно, изгубено във времето. Тази нощ, под ясното априлско небе и ярката луна, той различаваше надгробните плочи и дори успя да проследи с очи маршрута, който бе следвал, докато се опитваше да заснеме светлините.

Мина през портата от ковано желязо. Чакълът хрущеше тихо под краката му. Не беше идвал тук, откакто пристигна в Бун Крийк, и сега, докато заобикаляше порутените паметни плочи, мислите му отново се насочиха към Лекси.

Истината ли му беше казала? Отчасти. Наистина ли щеше да му каже къде е била? Може би. Имаше ли право да й се ядосва? Да, помисли си, имаше право.

Само че не му харесваше да се кара с нея. И не му хареса как го погледна, когато разбра, че я е следил. Призна си, че и на него не му харесва в какво се е превърнал. Честно казано, би предпочел изобщо да не е виждал Лекси и Родни на онази пейка. Тогава нямаше да изпитва подозрения. Напомни си отново, че подозренията всъщност са безпочвени. Да, Лекси бе отишла да види Родни, но Рейчъл беше изчезнала, а с кого друг, ако не с Родни би могла да обсъди защо е заминала приятелката й? Но имейлът…

И за това не искаше да мисли.

В тишината гробището сякаш просветля. Не беше възможно, разбира се — призрачните сияния се появяваха само в мъгливи нощи. Джеръми примигна и осъзна, че не му се привиждат неща. Намръщи се объркано, но наистина чуваше двигател на кола. Погледна през рамо и видя фарове. Почуди се кой ли минава край гробището по това време и с изненада забеляза, че колата забавя ход и спира зад неговата.

Въпреки мрака разпозна колата на кмета и след миг различи тъмния му силует.

— Джеръми Марш? — извика Джъркин. — Там ли си?

Джеръми прочисти гърло, изненадан за втори път. Подвоуми се дали да отговори, но осъзна, че колата му го издава.

— Да, господин кмете. Тук съм.

— Къде? Не те виждам.

— Тук съм. До голямото дърво — извика Джеръми.

Кметът тръгна към него и заговори:

— Странни места посещаваш, Джеръми. Едва те открих. Всъщност не е толкова странно, като се има предвид какво те свързва с това място. Все пак ми хрумват дузина по-подходящи места за усамотение. Но поривът да се върнеш на местопрестъплението е неустоим, нали?

Когато млъкна, вече стоеше пред Джеръми. Дори в мрака се виждаше как е облечен — червени полиестерни панталони, морава риза и жълто спортно сако. Приличаше на огромно великденско яйце.

— Какво правите тук, господин кмете?

— Дойдох да си поговорим, разбира се.

— За астронавта ли? Оставих съобщение в кабинета ви…

— Не за астронавта, разбира се. Получих съобщението ти, не бой се. Не се съмнявах, че ще уредиш въпроса, понеже си знаменитост и прочее. Всъщност попълвах някакви формуляри в магазина и мярнах колата ти. Помахах ти, но май не ме забеляза. Почудих се закъде си се забързал толкова.

Джеръми вдигна ръце да го спре.

— Господин кмете, не съм в настроение…

Кметът продължи, сякаш не го е чул:

— Не му мислих много, разбира се. Поне отначало. Но ти мина втори път, после и трети. Хрумна ми, че сигурно искаш да си поговориш с някого. Къде ще отиде Джеръми Марш, запитах се. И… — Джъркин замълча, за да подсили драматизма, тупна се по крака за допълнителен ефект и продължи: — И идеята ме порази като мълния! Ще отиде на гробището, разбира се!

Джеръми го гледаше занемял.

— Защо решихте, че ще дойда тук?

Кметът се усмихна доволно, но вместо да отговори на въпроса, посочи красивата магнолия в центъра на гробището.

— Виждаш ли това дърво, Джеръми?

Джеръми погледна магнолията с чворести корени и огромна корона. Сигурно беше на сто години.

— Разказвал ли съм ти историята на това дърво?

— Не, но…

— Посадил го Коулман Толес, един от най-изтъкнатите граждани на Бун Крийк, още преди войната със Севера. Бил собственик на местната бакалия, а съпругата му била най-красивата жена в областта. Казвала се Патриша и макар единственият й портрет да изгоря в пожара в библиотеката, татко се кълнеше, че понякога ходел в читалнята, само и само да я погледа.

Джеръми поклати нетърпеливо глава.

— Господин кмете…

— Остави ме да довърша. Мисля, че историята ще ти помогне да разрешиш дребния си проблем.