— Какъв проблем?

— Проблемът с госпожица Лекси, разбира се. На твое място нямаше да съм очарован, че прекарва времето си с други мъже.

Джеръми примигна стъписано, изгубил дар слово.

— Но както казвах, Патриша била красива жена и Коулман я ухажвал години наред, докато склони да се омъжи за него. Почти всички в областта я ухажвали — вниманието й харесвало — но в крайна сметка старият Коулман спечелил сърцето й. Отпразнували сватбата с подобаваща тържественост. Местните не помнели такъв празник. Редно било съпрузите да заживеят щастливо, но не им било писано. Коулман бил ревнив, а Патриша не умеела да обръща гръб на младежите, които продължавали да я ухажват. Коулман просто не успял да го преглътне. — Кметът поклати глава. — Скарали се ужасно и тя не понесла напрежението. Разболяла се, лежала две седмици и после добрият Господ я прибрал при себе си. Коулман бил съсипан. Когато я погребали, посадил това дърво в нейна памет. И ето го тук и досега — нашата жива версия на Тадж Махал.

Джеръми се взираше в кмета.

— Истинска ли е историята? — попита най-сетне.

Джъркин вдигна ръка като за тържествена клетва.

— Гръм да ме удари, ако не е.

Джеръми не знаеше какво да каже. Недоумяваше как кметът се е досетил за тревогите му.

Джъркин пъхна ръцете си в джобовете.

— Както виждаш, напомня твоето положение. Както свещта привлича нощните пеперуди, това дърво те е довело в гробището.

— Господин кмете…

— Знам какво си мислиш, Джеръми. Питаш се защо не споменах историята, когато смяташе да пишеш за гробището.

— Не, не точно…

— Тогава се чудиш как, за бога, нашият град е родил толкова интересни истории. Ще ти кажа само, че Бун Крийк е бастион на историята. Мога да ти разкажа за миналото на половината къщи в града. Ще останеш изумен…

— Не е и това… — отвърна Джеръми, все още смаян от случващото се.

— Тогава сигурно недоумяваш как съм разбрал за госпожица Лекси и Родни.

Джеръми срещна погледа на кмета. Джъркин просто сви рамене.

— В малките градчета няма скрито-покрито.

— Всички ли знаят?

— Не, разбира се. Поне не за това. Знаят малцина като мен, но никой от нас не иска да сее обидни слухове. И аз съм притеснен от изчезването на Рейчъл. Говорих с Дорис. Тя е съсипана. Знаеш колко обича момичето. Бях там, когато Родни дойде, и се отбих пак в „Хърбс“, след като ти се беше върнал в „Грийнлийв“.

— Но как разбра за другото?

— О, лесно! — сви рамене Джъркин. — Родни и Рейчъл излизат, но имат проблеми, Родни и Лекси са приятели, а ти обикаляш из града с колата, все едно зад волана има слепец. Веднага се досетих, че Лекси е отишла при Родни да поговорят, а ти не си успял да го преглътнеш при всичкия този стрес, на който си подложен…

— Стрес?

— Да. Сватбата, къщата, бременността на Лекси…

— И това ли знаеш?

— Джеръми, момчето ми, вече си жител на прекрасното ни градче и би следвало да разбираш колко прозорливи са хората тук. Няма кой знае какво за правене, освен да гадаеш какво става в живота на другите. Но не бой се, гроб съм, докато не го обявите официално! Като държавен служител се опитвам да стоя над клюките, които шарят из града.

Джеръми си отбеляза наум да се задържа колкото е възможно повече в „Грийнлийв“.

— Но дойдох главно, за да ти разкажа нещо за жените.

— Още една история?

Джъркин вдигна ръце.

— Не точно история. По-скоро поука. Става дума за съпругата ми, Гладис. Тя е прекрасна жена, но понякога ми спестява истината. Дълго време негодувах и навремето се случваше да се скараме. Лека-полека обаче разбрах, че ако една жена те обича, не можеш да очакваш винаги да ти казва истината. За разлика от мъжете жените долавят по-добре чувствата и когато не казват истината, най-често го правят, защото истината може да накърни чувствата ни. Това обаче не означава, че не ни обичат.

— Твърдиш, че е редно да лъжат?

— Не, казвам, че понякога лъжат, за да не ни наранят.

— Но ако искам да ми казва истината?

— Тогава, момчето ми, подготви се да приемаш истината така, както ти я поднасят.

Джеръми се замисли, но не продума. Кметът Джъркин потрепери.

— Хладничко е тук. Ще си тръгвам, но искам да ти кажа още нещо. Дълбоко в сърцето си знаеш, че Лекси те обича. Дорис го знае, аз го зная, целият град го знае. Когато сте заедно, сякаш всеки момент ще запеете! Няма смисъл да се тревожиш, че е отишла да види Родни в тежък за него момент.

Джеръми извърна поглед. Въпреки че кметът стоеше до него, внезапно се почувства съвсем сам.



Джеръми се върна в „Грийнлийв“ и се запита дали да не се обади пак на Алвин. Това обаче означаваше да преразкаже отново цялата вечер, а не искаше. Не беше готов и да послуша съвета на Джъркин. Дребните лъжи може би вършеха работа в брака на кмета, но той не искаше да живее така с Лекси.

Поклати глава, сломен от неприятностите с нея, изморен от планирането на сватбата и от ремонта на къщата, изтощен от неспособността си да пише. Откакто бе дошъл тук, дните му бяха изпълнени с несгоди. И защо? Защото обича Лекси? Защо тогава той понася всичко, а тя изглежда незасегната от затрудненията? Защо той да е изкупителната жертва?

Не, призна си, не беше съвсем прав. И на нея не й беше лесно. Не само покрай организирането на сватбата и ремонта на къщата. Беше бременна, събуждаше се разплакана посред нощ, следеше какво яде и какво пие. Тя просто се справяше със затрудненията по-добре от него.

Объркан, Джеръми седна пред компютъра. Знаеше, че няма да пропише, но можеше поне да си провери пощата. Отвори първото съобщение и се втренчи като хипнотизиран в екрана.

Каза ли ти истината? Прочети дневника на Дорис. Там ще намериш отговора.

9

— Не знам какво да ти кажа! — смая се Алвин. — Какво означава това според теб?

След като прочете съобщението десет пъти, Джеръми бе набрал номера му.

— Не знам — призна.

— Провери ли в дневника на Дорис?

— Не — отговори Джеръми. — Току-що получих имейла. Нямах време. Просто се опитвам да проумея ситуацията.

— Прочети дневника — посъветва го Алвин.

— Защо? — попита Джеръми. — Дори не знам какво да търся. И съм сигурен, че дневникът няма нищо общо с това, което се случва напоследък.

— Какво имаш предвид?

Джеръми се изтегна в стола, после стана и закрачи напред-назад, сетне пак се строполи тежко на стола, докато разказваше на приятеля си какво се е случило през последните няколко часа. Когато приключи, Алвин замълча.

— Искам само да се уверя, че съм чул правилно — рече най-сетне. — Била е при Родни?

— Да.

— И не ти е казала?

Джеръми се приведе напред, търсейки точните думи.

— Не, но твърди, че щяла да ми каже.

— И ти й вярваш?

Това беше същината на проблема, нали? Дали наистина е щяла да му каже?

— Не знам — призна Джеръми.

Чу как Алвин си поема дълбоко дъх.

— Наистина не знам какво да кажа…

— Какво означава според теб? Защо някой ми изпраща такива имейли?

— Сигурно знае нещо, което ти не знаеш — предположи Алвин.

— Или иска да ни раздели — посочи Джеръми.

Вместо да отговори, Алвин попита:

— Обичаш ли я?

— Повече от всичко на света.

Сякаш да разведри приятеля си, Алвин му напомни весело:

— Е, поне ще започнеш следващия етап от живота си със страхотно парти. Остават шест дни.

За пръв път от незнайно колко часа Джеръми се усмихна.

— Ще бъде забавно.

— Безспорно. Най-добрият ми приятел не се жени всеки ден. Очаквам те с нетърпение. А и една екскурзия до града ще ти се отрази добре. Бях там, помниш ли? Знам, че единственото развлечение е да гледаш как ти растат ноктите на краката.

И да наблюдаваш хората, помисли си Джеръми. Но не каза нищо.

— Обади ми се, ако научиш нещо от дневника на Дорис. Неприятно ми е да го призная, но започвам да съпреживявам приключенията ти.

— Не бих нарекъл имейлите приключение.

— Наричай ги както щеш, но те карат да се замислиш, нали?

— О, да — призна Джеръми. — Определено ме карат да се замисля.

— Ако ще се жениш за нея, трябва да й се доверяваш. Знаеш го, нали?

— Знам — отвърна Джеръми. — И още как!



Какво означава да вярваш на някого? Дневникът на Дорис лежеше върху бюрото и той се втренчи в него. Вярваше ли на Лекси? Всичко опираше до това. През повечето време й вярваше, да, но напоследък не му беше лесно.

А имейлите? Не един, а два. И вторият…

Ами ако научеше от дневника нещо, което не знае за Лекси и не иска да го знае? Ще повлияе ли това на чувствата му към нея? Ще го застави ли да сложи точка и да си тръгне оттук, без да поглежда назад?

Опита се да намести парченцата от мозайката. Човекът, изпратил имейлите, знаеше, че Лекси е бременна и че дневникът на Дорис е у него. Освен това му внушаваше безочливо, че ще научи нещо, което Лекси крие от него. Отново стигаше до извода, че някой иска да ги раздели.

Но кой? Неколцина в града бяха наясно, че Лекси е бременна, но малцина знаеха, че дневникът е у него. Освен Лекси само един човек знаеше какво съдържа той.

Дорис.

Не беше възможно обаче да е Дорис. Именно тя подтикна Лекси да се сближи с него; тя му обясняваше поведението й, за да я разбере по-добре. С Дорис споделяше колко го тревожи неспособността да пише.

Вглъбен в мисли, не осъзна веднага, че някой чука на вратата. Стана и отвори.

Лекси се усмихна насила. Въпреки смелото й изражение очите й бяха зачервени и подпухнали. Личеше, че е плакала. Известно време никой не проговаряше.

— Здрасти — поздрави накрая тя.

— Здрасти, Лекс.

Понеже не тръгна към нея, тя заби очи в пода.

— Питаш се защо съм тук, а? Надявах се да се върнеш, но ти не дойде.

Джеръми не отговори и тя отметна кичур коса зад ухото си.

— Искам да ти се извиня. Беше прав за всичко. Трябваше да ти кажа. Сгреших.

Той не продума. Отдръпна се от вратата. Лекси се възползва от безмълвната покана, влезе в стаята и седна върху леглото. Джеръми седна на стола зад бюрото.

— Защо не ми каза? — попита.

— Не смятах да ходя — отвърна тя. — Може би няма да ми повярваш, но мислех да се прибера вкъщи и… не знам… изведнъж ми хрумна, че трябва да поговоря с Родни. Надявах се да науча къде е отишла Рейчъл.

— А преди това? — попита Джеръми. — Край реката? Защо не ми каза?

— Родни ми е приятел. Не му е лесно в момента. Знам как изглежда отстрани, но двамата се познаваме отдавна и аз исках просто да го подкрепя.

Джеръми забеляза колко предпазливо отбягва да отговори на въпроса му. Приведе се напред.

— Край на игричките, Лекси — предупреди я сериозно. — Не съм в настроение за шикалкавене. Искам да разбера защо не ми каза.

Тя се обърна към прозореца. Светлината на лампата се отрази в очите й.

— Беше ми… трудно. Не исках да се намесвам. Не исках да намесвам и теб. — Засмя се тъжно. — Но те намесих, а? — Поклати глава и си пое дълбоко дъх. — Родни и Рейчъл се карат често напоследък. Заради мен. — Продължи с по-тих глас: — На Рейчъл й е неприятно, че с Родни сме излизали. Освен това знае какви чувства е изпитвал към мен. Мисли, че още е влюбен в мен. Според нея той ме споменава прекалено често. Според Родни обаче Рейчъл преувеличава. Това обсъждахме на пейката.