Джеръми събра длани.

— Има ли чувства към теб?

— Не знам — отговори Лекси.

Изражението му й подсказа, че не й вярва, и продължи бързо:

— Знам, че звучи като увъртане, но не съм сигурна какво друго да кажа. Държи ли Родни на мен? Да, но ние се познаваме от деца. Щеше ли да излиза с Рейчъл, ако не бяхме сгодени? Мисля, че щеше. И преди съм ти казвала, че според мен те са родени един за друг. Но…

Тя сбърчи угрижено вежди.

— Не си сигурна — довърши Джеръми вместо нея. На нейно място и той не би могъл да отговори категорично.

— Да — каза тя. — Но разбира, че съм сгодена за друг. Приема, че между нас няма да се случи нищо, и знам, че държи на Рейчъл. Тя обаче е чувствителна на тази тема и мисля, че Родни несъзнателно влошава положението. Каза ми, че Рейчъл се ядосала един следобед, когато минавали с колата край библиотеката и той погледнал към кабинета ми. Обвинила го, че търси мен, и се карали часове наред. Обяснявал й, че е просто навик, но Рейчъл повтаряла, че никога няма да ме прежали и само се оправдава. На другия ден Родни дойде в библиотеката да се посъветва с мен. Излязохме да поговорим. — Тя въздъхна. — А тази вечер, както казах, не бяхме планирали да се срещаме. Познавам и двамата, държа и на двамата и искам всичко между тях да е наред. Затова се чувствам длъжна да им помагам. Или поне да го изслушвам. Чувствам се впримчена в нещо, от което не знам как да се измъкна.

За пръв път, откакто дойде, тя сякаш се поуспокои.

— Може би си била права да не ми казваш. Южняшките сапунени опери не са ми по вкуса.

— На мен също. Понякога ми се иска да се върна в Ню Йорк, където никой не познава никого. Понякога ми идва до гуша, а на всичкото отгоре те ядосах. Започна да ме подозираш, а вместо да разсея съмненията ти, аз се опитах да те държа в неведение. Нямаш представа колко съжалявам. Няма да се повтори.

Гласът й стана още по-тих и по-колеблив. Когато избърса крайчеца на окото си, Джеръми стана от стола и седна до нея. Улови я за ръката и тя изхлипа.

— Хей! Недей да плачеш! — прошепна й той.

Думите му сякаш отприщиха чувствата й и тя закри лице с длани. Заплака сърцераздирателно, като че ли е сдържала сълзите много дълго. Джеръми я прегърна и сълзите рукнаха още по-силно.

— Успокой се… — прошепна й той.

— Не мога… — простена тя, заровила лицето си в дланите.

— Прощавам ти. Всичко е наред.

— Не, не е… Видях… как… как ме гледаш… когато се прибрах…

— Тогава бях ядосан. Сега не съм.

Тя потрепери, скрила лице.

— Напротив… Мразиш ме… Чакаме бебе… а се караме… през цялото време.

Нещата не се развиваха добре. Джеръми си напомни за вихрушката от хормони в тялото й. Като повечето мъже, и той беше склонен да вини хормоните за всеки емоционален изблик, но в този случай вероятно беше прав.

— Не те мразя. Сърдех ти се, но вече ми мина.

— Не… не обичам Родни… Обичам теб.

— Знам.

— Никога вече няма да проговоря на Родни.

— Говори с него. Но не в къщата му. И не го дръж за ръката.

Думите му предизвикаха още по-неудържим плач.

— Знаех си… че още си ми ядосан!



Едва след половин час Лекси спря да плаче. В крайна сметка Джеръми реши, че е най-добре да продължава да повтаря, че не е ядосан, и да не казва нищо друго. Всичко останало само влошаваше положението. Като малко дете, преживяло тежко разочарование, тя си поемаше дълбоко дъх през трийсет секунди и лицето й се сгърчваше, сякаш пак ще се разплаче. Уплашен да не провокира нов пристъп, Джеръми седеше мълчаливо, докато Лекси се опитваше да се овладее.

— Леле — каза най-сетне тя с пресипнал глас.

— Да — съгласи се той. — Леле.

— Съжалявам — извини се Лекси, очевидно зашеметена като него. — Не знам какво стана.

— Плака — обясни й Джеръми.

Тя го изгледа строго — с подпухналите очи обаче не успя да му окаже обичайното въздействие.

— Разбра ли нещо за Рейчъл? — попита я той.

— Не много. Родни е сигурен, че не е заминала днес. Мисли, че е тръгнала вчера след работа. В четвъртък вечерта се скарали и тя му казала, че всичко е свършено и не иска да го вижда повече. По-късно минал край дома й и не видял колата й на алеята.

— Шпионирал я? — полюбопитства Джеръми, доволен, че не е единственият.

— Не, искал да се сдобрят. Но ако е заминала в четвъртък след работа, сигурно смята да прекара уикенда извън града. Това обаче не обяснява защо не се е обадила на Дорис, че няма да дойде на работа в петък, и не ни подсказва къде е.

Джеръми се замисли, спомнил си как Дорис и Лекси твърдяха, че Рейчъл няма приятели извън града.

— Не би ли отишла някъде на крайбрежието? Може би е искала да се усамоти? Да не вижда Родни известно време?

— Кой знае — сви рамене Лекси. — Но дори преди това… — Очевидно подбираше внимателно думите. — Държеше се странно напоследък дори с мен. Все едно преживява криза на средната възраст.

— Прекалено млада е за това — посочи Джеръми. — Както каза, вероятно е свързано с отношенията й с Родни.

— Знам… но не е само това. Потайна е. Обикновено говори непрекъснато, но когато избирахме роклята й за сватбата, почти не продума. Сякаш криеше нещо.

— Сигурно е обмисляла пътуването.

— Вероятно — съгласи се Лекси. — Не знам…

Двамата замълчаха. В настъпилата тишина тя се прозя и го погледна виновно.

— Съжалявам. Изморих се.

— Всеки ще се измори, ако плаче цял час.

— А и бебето ме изморява — каза тя. — Напоследък си затварям вратата на кабинета и подремвам пред бюрото.

— Почивай си. Носиш моето бебе все пак. Прибирай се вкъщи да поспиш.

Тя повдигна вежди.

— Искаш ли да дойдеш?

Той се замисли.

— По-добре да не идвам — отвърна. — Знаеш какво става, когато остана да спя при теб.

— Имаш предвид, че всъщност не спим?

— Да.

Тя кимна сериозно.

— Сигурен ли си, че не ми се сърдиш вече?

— Да — усмихна й се той. — Не съм ядосан. Разбрах какво става и се чувствам по-спокоен.

Тя го целуна и стана от леглото. Протегна се. Той забеляза, че коремът й вече не е толкова плосък, и погледът му се задържа върху него малко по-дълго.

— Не ми зяпай тлъстините — скастри го смутено тя.

— Не си дебела — отговори автоматично той, изпълнен с доволство. — Бременна си и си красива.

Тя го наблюдаваше изпитателно, сякаш преценяваше дали е казал истината защо не иска да дойде при нея. После явно реши да не подхваща пак темата. Джеръми стана и я изпрати до вратата. Целуна я и я проследи с поглед как върви към колата, припомняйки си цялата вечер.

— Лекси?

Тя се обърна.

— Да?

— Забравих да те питам… Дорис има ли компютър?

— Дорис? Не.

— Дори в ресторанта?

— Няма — отговори Лекси. — Дорис е старомодна. Сигурно не знае дори как се включва компютър. Защо?

— Просто ми хрумна.

Забеляза недоумението, изписало се по лицето й, но реши да не се впуска в подробности.

— Лека нощ — каза й. — Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна тя тихо.

Отвори вратата на колата и седна зад волана.

Джеръми я видя как запалва двигателя, тръгва на заден ход и прекосява чакълената алея. Отдалечи се и стоповете бавно избледняха и се стопиха в мрака. След няколко минути той се върна зад бюрото. Всичко се бе изяснило. Вече не подозираше Родни, но въпросът с имейлите оставаше.

Ако Лекси казваше истината, Дорис не беше изпратила съобщенията. Но щом не е тя, кой е тогава?

Върху бюрото му лежеше дневникът и той пак се втренчи в него. Колко пъти се беше питал дали да го прочете с надеждата да му хрумне тема за статия? Ала незнайно защо го беше отбягвал. Сега обаче се сети пак за последния имейл.

Каза ли ти истината? Прочети дневника на Дорис. Там ще намериш отговора.

Каква истина? И какво щеше да открие в дневника? Какъв отговор щеше да намери там?

Не знаеше. Не знаеше и дали иска да разбере. Ала съобщението не му даваше мира и той посегна несъзнателно към бележника.

10

През следващата седмица Джеръми разучаваше дневника. Дорис си беше водила подробни записки. Общо 232 имена бяха записани с писалка в него; още 28 жени бяха отбелязани само с инициали, макар да не се споменаваше защо. Бащите също бяха вписани — обикновено, но невинаги. Дорис отбелязваше датата, колко напреднала е бременността на майката и предсказания пол на бебето. Майките се подписваха след предсказанието. В три случая жените дори не бяха разбрали, че са бременни.

Под всяко предсказание Дорис оставяше място, където по-късно вписваше името и пола на бебето, понякога с химикалка с различен цвят. Тук-там прилагаше съобщението за раждането от вестника и както му беше казала Лекси, всичките й предсказания се сбъдваха. В тринайсет случая не беше предсказала пола на бебето — факт, който нито Лекси, нито Дорис му бяха споменали. От по-късните бележки на Дорис ставаше ясно, че майките са пометнали.

Имената се нижеха едно след друго.

19 февруари, 1995, Ашли Бенет, 23, дванайсет седмици.

Баща — Том Харкър. Момче. Подпис: Ашли Бенет

Тоби Рой Бенет, роден на 31 август, 1995.

12 юли, 1995, Тери Милър, 27, девет седмици. Сутрин й се гади много. Второ дете. Момиче. Подпис: Тери Милър

Софи Мей Милър, родена на 11 февруари, 1996.

Продължаваше да чете, търсеше закономерности, опитваше се да забележи нещо необичайно. Прочете дневника дванайсет пъти. В средата на седмицата го загложди усещането, че пропуска нещо, и прочете всичко отново. Този път започна от края. После го прочете пак.

В петък сутринта най-сетне го откри. След половин час трябваше да вземе Лекси, за да сключат сделката за къщата. Още не си беше събрал багажа за пътуването до Ню Йорк, но не можеше да отлепи очи от набързо надрасканите думи.

„28 септ. 1996: Л. М. Д., 28 години, седем седмици; вероятен баща Тревър Нюланд. Разбрах случайно.“

Отдолу не беше написано нищо, което означаваше, че майката е родила преждевременно.

Джеръми сграбчи дневника. Едва си поемаше дъх. Името не му говореше нищо, но бе разпознал инициалите: Л. М. Д. Лекси Мерин Дарнъл.

Бременна с бебето на друг мъж. Още една скрита истина. Още една лъжа.

Зави му се свят. Лекси го беше излъгала, както го бе излъгала за Родни. Както го излъга къде е била, след като си е тръгнала от дома на Дорис. И както преди това го излъга, че не знае истината за загадъчните светлини в гробището.

Лъжи и прикрити истини.

Закономерност?

Устните му се свиха и очертаха мрачна линия. Коя е тя? Защо го прави? Защо не му беше казала, за бога? Той щеше да я разбере.

Не знаеше дали да се ядосва, или да тъгува. Или и двете. Трябваше му време да премисли всичко, но време нямаше. Скоро с Лекси щяха да притежават къща; след седмица щяха да се оженят. Алвин се оказа прав. Не я познаваше, никога не я беше познавал. Нито й се доверяваше напълно. Да, обясни му лъжите си и взети поотделно, обясненията й звучаха убедително. Но щеше ли това да се случва винаги? С полуистини ли щеше да живее? Можеше ли да живее така?

И кой беше изпратил имейла? Отново се връщаше на този въпрос. Човекът, който издирваше подателя на загадъчните съобщения, се бе обадил по-рано през седмицата. Каза му, че имейлът най-вероятно е изпратен от друг град и се надява скоро да получи по-конкретен отговор. Което значеше… какво?