— Не съм казвал такова нещо.

— Не, но го мислиш! Изнервен си заради писането и изливаш гнева си върху мен. А хрумвало ли ти е, че на мен също не ми е лесно? Аз отговарям за сватбата! Аз отговарям за ремонта на къщата! И при това нося дете! Какво получавам обаче? „Не ми се доверяваш, не ми казваш истината!“ Дори да ти кажа всичко, пак ще намериш причина да се ядосаш! Да ме обвиниш в нещо! Превърнал си се в човек, когото не познавам.

Джеръми усети как гневът му се разпалва отново.

— Аз изоставих семейството си, защото ти не пожела да се преместиш! Аз рискувах кариерата си, защото ти не пожела да рискуваш своята. Аз живея в мизерен мотел, заобиколен от мъртви животни, защото ти не искаш хората в града да останат с погрешно впечатление! Аз плащам всичко, което поискаш, а не обратното!

— И за парите ли се ядосваш?

— Разорявам се, а ти дори не забелязваш! Можехме да почакаме с ремонта. Не ни трябва бебешко легло за петстотин долара! Не ни трябва цял гардероб с бебешки дрехи! Бебето още го няма! — Той разпери ръце. — Сега разбираш защо се притеснявам за писането, нали? Защото така купувам нещата, които искаш, а тук не мога да пиша. Тук нищо не се случва, тук няма живец, няма нищо!

Той замълча и двамата се втренчиха един в друг. Гледаха се дълго, без да проговорят.

— Наистина ли мислиш така? Че тук няма нищо? Ами аз и бебето? Нищо ли не означаваме?

— Разбираш какво искам да кажа.

Лекси скръсти ръце.

— Не разбирам. Обясни ми.

Джеръми поклати глава. Почувства се изтощен до краен предел. Искаше само тя да го изслуша. Напразно! Слезе безмълвно от верандата.

Тръгна към колата, но реши да я остави на Лекси. Той щеше да измисли нещо по-късно. Извади ключовете от джоба си и ги хвърли до гумата. Закрачи по алеята, без да поглежда назад.

11

Часове по-късно Джеръми седеше във фотьойла в къщата на родителите си в Куинс и се взираше през прозореца. В крайна сметка взе колата на Дорис, за да се преоблече и да си събере набързо багажа в „Грийнлийв“. После тръгна към летището. Забелязала изражението му, Дорис не му зададе никакви въпроси, а по пътя той преповтори мислено кавгата с Лекси поне сто пъти.

Отначало се ядосваше как тя изопачава фактите в своя полза, но постепенно, миля след миля, гневът му стихна и започна да се пита дали не е права. Не за всичко — Лекси също беше виновна, че свадата се задълбочи — но за някои неща. Наистина ли се ядосваше, че тя не му се доверява, или изливаше напрежението си върху нея? Честно казано, напрежението беше част от уравнението, но не само работата му го подклаждаше. Имейлите не му даваха мира.

Писма, подтикващи го да се усъмни, че бебето е негово. Писма, внушаващи му подозрения за Лекси. Очевидно бяха постигнали целта си. Но кой ги изпращаше? И защо?

Кой знаеше, че Лекси е бременна? Дорис, разбира се, беше главният заподозрян. Но му изглеждаше немислимо тя да е виновникът, а и Лекси твърдеше, че не умее дори да включва компютър. Авторът на съобщенията беше експерт.

Лекси? Спомни си изражението й, когато й каза, че е видял името й. Освен ако изумлението й не беше мнимо, тя не знаеше, че е вписана в дневника. Не й ли беше казала Дорис, че е разбрала? Беше ли споделила Лекси с нея? Възможно ли беше да не са споменавали изобщо случая?

Кой тогава знаеше?

Обади се отново на хакера и му остави съобщение, че въпросът е спешен и наистина се нуждае от информацията. Помоли го да му позвъни на мобилния телефон, щом разбере нещо.

След час започваше ергенското му парти, но настроението му не беше празнично. Радваше се, че ще се види с Алвин, но не искаше да го въвлича в неприятностите си. Тази нощ трябваше да се забавлява, но в момента не му беше до никакви забавления.

— Не е ли време да се подготвяш?

Баща му се бе появил от кухнята.

— Готов съм — отговори Джеръми.

— Каква е тази риза? Приличаш на дървосекач.

В бързината да си събере багажа и да тръгне към летището — и понеже дрехите, които носеше в адвокатската кантора, бяха подгизнали от пот — Джеръми беше грабнал трикотажната риза от закачалката. Погледна я и се запита дали не е подсъзнателен опит да признае, че Лекси е била права.

— Не ти ли харесва?

— Различна е — отбеляза баща му. — Такива ли си купуваш там?

— Лекси ми я подари.

— Странен вкус има. На мен може би щеше да ми отива, но на теб не ти стои добре. Неподходяща е за парти.

— Няма значение — каза Джеръми.

— Какво става? — попита баща му и седна на канапето. — Скарахте се с Лекси?

Джеръми повдигна вежди. Първо кметът, сега и баща му. Толкова прозрачен ли беше?

— Защо мислиш така?

— Личи си. Разсърди ти се заради ергенското парти?

— Не, нищо подобно.

— Някои жени се ядосват… Всички казват, че няма проблем, разбира се, понеже традицията е такава, но не им е приятно годениците им да зяпат красиви жени.

— Партито няма да е такова. Предупредих Алвин.

Баща му се настани по-удобно върху канапето.

— Защо се скарахте тогава? Искаш ли да ми кажеш?

Джеръми размисли, но реши да не споделя тревогите си.

— Не. Лично е.

Баща му кимна.

— Добра идея, между другото. От мен да го знаеш. Препирните не бива да се разгласяват, защото става по-лошо. Но това не означава, че не мога да ти дам съвет, нали?

— Кога съм успявал да те спра?

— Всички двойки се карат. Запомни го.

— Знам.

— Да, но си мислиш, че с Лекси се карате повече, отколкото трябва. Не знам дали е така, но вече познавам тази млада дама и смятам, че е най-доброто за теб. Ще сглупиш, ако не се опиташ да разрешиш проблема. Жени като Лекси не се срещат под път и над път. Майка ти смята, че си извадил истински късмет. Както и всички останали тук, между другото.

— Не я познаваш. Виждал си я само веднъж.

— Знаеш ли, че пише на майка ти всяка седмица, откакто заминахте? И на снахите ти?

По лицето на Джеръми се изписа изненада.

— Така си и мислех! — каза баща му. — И се обажда. И изпраща снимки. Майка ти видя сватбената рокля, сватбената торта и къщата. Изпрати ни дори картички с фара, та да добием представа как изглежда. Прави го, за да се чувстваме част от живота ви. Майка ти очаква с нетърпение да се видят отново и да прекарат повече време заедно.

Джеръми мълчеше.

— Защо не ми е казала? — попита най-сетне.

— Не знам. Сигурно е искала да те изненада. Съжалявам, че се разбъбрих. Исках да кажа обаче, че повечето жени не биха го направили. Лекси е усетила, че на майка ти не й е приятно, задето заминаваш, но не го е приела лично. Опитва се да я улесни. Само специален човек би проявил такова разбиране.

— Не мога да повярвам — промърмори Джеръми.

Лекси беше пълна с изненади. Този път обаче изненадата не го ядоса.

— Знам, че си бил женен и преди, но сега започваш начисто. Не забравяй само да оглеждаш цялата картина. Щом те налегнат грижи, спомни си защо си се влюбил в нея. Лекси е специална жена и си късметлия, че си я открил, както и тя е щастливка, че те е открила. Има златно сърце, а такова нещо не може да се подправи.

— Защо имам чувството, че си на нейна страна и смяташ, че аз съм виновен за свадата?

— Защото те познавам отдавна — намигна му баща му. — Винаги те е бивало в схватките. Какво мислиш, че представляват статиите ти?

Джеръми се засмя въпреки всичко.

— Ами ако грешиш? Ако тя е виновна?

Баща му сви рамене.

— Тогава ще кажа, че за танго трябват двама. Предполагам, че и двамата сте прави и същевременно и двамата грешите. Това важи за повечето кавги всъщност. Хората са такива, каквито са. Никой не е съвършен, но бракът изисква сплотеност. От сега нататък ще научавате все повече един за друг и от време на време ще припламват искри. Но ако си избрал подходящия човек и ако се обичате, винаги ще намирате начин да преодолявате трудностите. В това се състои красотата на брака.



По-късно същата вечер Джеръми стоеше облегнат на стената в апартамента на Алвин. Стискаше бира в ръка и наблюдаваше сборището. Най-вече заради татуировките, Алвин беше запален фен на Алън Айвърсън, а тази нощ „Севън Сикстиърс“ играеха плейоф с „Хорнетс“. Макар повечето присъстващи да биха предпочели да гледат „Никс“, които водеха с два мача срещу „Раптърс“ след срещата в сряда, около телевизора беше истинско стълпотворение. Ергенското парти се оказваше чудесен повод да изгледат мача с подобаваща шумотевица, каквато съпругите у дома не биха разрешили. Ако изобщо имаха съпруги. Джеръми не беше сигурен за мнозина, татуирани и с повече пиърсинг дори от Алвин. Очевидно обаче всички се забавляваха; неколцина пресушаваха жадно чашите още откакто бяха прекрачили прага, и вече заваляха думите. От време на време някой си спомняше защо са в апартамента на Алвин и заставаше до Джеръми.

— Забавляваш ли се? — питаха го.

Или:

— Да ти донеса ли още една бира?

Не бяха се виждали от няколко месеца, но почти никой не се заинтересува от живота му — нищо изненадващо всъщност, след като тук преобладаваха приятелите на Алвин. Джеръми огледа стаята и осъзна, че не познава половината от гостите на ергенското си парти. Щеше да е доволен да прекара вечерта в компанията на Алвин, Нейт и братята си, но приятелят му никога не пропускаше повод за развлечение. А той несъмнено се веселеше, особено след като „Севън Сикстиърс“ поведоха през третата част. Дюдюкаше и надаваше възторжени възгласи всеки път, щом те вкарваха кош. Както и братята на Джеръми. Само Нейт, който не беше страстен привърженик на спорта, не се вълнуваше от мача, а пълнеше чинията си с парчета пица.

Партито бе започнало както подобава. Джеръми влезе в стаята и всички го поздравиха, сякаш се завръща от война. Братята му го заобиколиха и го бомбардираха с въпроси за Лекси, Бун Крийк и къщата; Нейт му беше донесъл списък с идеи за статии, едната от които засягаше темата за увеличаващата се популярност на астрологията в сферата на финансовите инвестиции. Джеръми слушаше и си вземаше мислени бележки. Призна, че идеята е оригинална, благодари на Нейт и му обеща да я вземе предвид. Не че щеше да излезе нещо.

Въпреки това успя временно да забрави наболелите проблеми. По някакъв странен начин разстоянието придаваше комичност на несгодите в Бун Крийк; докато разказваше на братята си за ремонта и им описваше работниците, те се превиваха от смях и Джеръми им пригласяше. Избухнаха в гръмогласен смях, когато разбраха как Лекси го е накарала да отседне в „Грийнлийв“, и го помолиха да снима стаята, за да видят и те препарираните животни. Поискаха и снимка на Джед, чийто образ постепенно придобиваше митологични измерения. Настояха — също като Алвин — да ги уведоми, когато отиде на лов, за да чуят цялата история от игла до конец.

След известно време, заразили се от духа на вечерта, братята му се вторачиха в телевизора. Джеръми се задоволи да наблюдава от разстояние. След малко Алвин застана до него.

— Хубава риза — отбеляза.

— Знам — отвърна Джеръми. — Вече ми го каза два пъти.

— И ще продължавам да ти го казвам. Подарък е от Лекси, разбрах, но с нея приличаш на турист.

— Е, и?

— Е, и? Ще излизаме след малко. Ще превземем града! Ще празнуваме цяла нощ в чест на последните ти ергенски нощи, а ти ще си облечен, все едно цял ден си доил крави. Не е в твой стил.

— Това е новият ми стил.

Алвин се засмя.

— Нали ти самият се оплакваше от ризата?

— Влезе ми под кожата.

— Определено влезе и под кожата на приятелите ми.

Джеръми вдигна бирата и отпи глътка. Надигаше я цял час и вече се беше стоплила.