— Не виждаш ли, че се опитвам да я успокоя? — процеди жената. — Заеми се с Елиът.

Скастреният мъж се наведе към сина си, който риташе и се гърчеше върху пода като обладан от зли духове.

— Млъкни веднага! — каза строго мъжът и разклати показалец.

О, да, помисли си Джеръми. Ще те послуша и още как!

Междувременно Елиът продължи да се гърчи с поморавяло лице.

Дори Лекси спря да тършува из рафтовете и се обърна към семейството. Все едно гледа жена, която си коси моравата по бикини, помисли си Джеръми. Трудно е да пропуснеш такъв спектакъл. Бебето пищеше, Елиът врещеше, съпругата крещеше на бащата да направи нещо, бащата й викаше в отговор, че се опитва.

Около щастливото семейство се бе събрала тълпа. Жените наблюдаваха актьорите със смесица от благодарност и съжаление — благодарни, че не участват в зрелището, ала наясно (от опит) какво точно преживява младата двойка. Мъжете, от друга страна, очевидно изгаряха от желание да избягат от шумотевицата.

Елиът си удари главата в пода и запищя още по-гороломно.

— Тръгваме си! — изкрещя жената.

— Не виждаш ли, че точно това се опитвам да направя! — излая в отговор бащата.

— Вземи го!

— Опитвам се!

Елиът не смяташе да съдейства. Когато баща му най-сетне го сграбчи, той се заизвива като разгневена змия. Замята глава насам-натам и размаха крака. Капки пот избиха по челото на бащата. Лицето му се разкриви от усилието. Елиът, от друга страна, сякаш се уголеми — дребничък Хълк, раздуващ се от яростта.

Родителите някак си съумяха да тръгнат, натоварени с пазарските пликове, като бутаха количката и стискаха в ръце двете си деца. Тълпата се раздели, като че ли Моисей наближава Червено море, и най-после семейството се скри от погледите на зяпачите. Единствено заглъхващите крясъци продължаваха да напомнят за присъствието му.

Публиката се разотиде. Джеръми и Лекси обаче останаха като замръзнали на място.

— Горките хора — обади се той, питайки се ненадейно дали животът му след няколко години ще е като техния.

— Горките хора — съгласи се тя, сякаш споделяше страховете му.

Джеръми се взираше в посоката, откъдето долиташе стихващият вой. Накрая писъците секнаха. Семейството явно беше излязло от магазина.

— Нашето дете няма да прави такива сцени — обяви той.

— Никога. — Съзнателно или подсъзнателно Лекси бе поставила длан върху корема си. — Това определено не беше нормално.

— А и родителите явно нямаха представа какво да правят — добави Джеръми. — Видя ли го как разговаря със сина си? Все едно е на заседание.

— Абсурдно — кимна Лекси. — А как си крещяха? Децата усещат напрежението. Нищо чудно, че родителите не успяха да ги овладеят.

— Бяха абсолютно безпомощни.

— Абсолютно.

— Но защо?

— Сигурно са твърде заети със собствения си живот и не обръщат достатъчно внимание на малките.

Джеръми, все още застинал като истукан, наблюдаваше как последните зяпачи се разотиват.

— Определено не беше нормално — повтори.

— Точно това си мислех.

Добре де, самозалъгваха се. Дълбоко в себе си Джеръми го знаеше. Лекси също го знаеше, но беше по-лесно да се преструват, че никога няма да попаднат в такова положение. Понеже ще са по-подготвени. По-всеотдайни родители. По-съпричастни и по-търпеливи. По-любящи.

А детето… е, малката щеше да се чувства прекрасно в атмосферата, с която той и Лекси щяха да я обграждат. Нямаше никакво съмнение. Като бебе ще спи по цяла нощ; щом отрасне, ще проговори рано и ще проявява сръчност над средностатистическата. Щеше да премине с апломб през минното поле на юношеството — без да докосва наркотици, без да поглежда филми, забранени за непълнолетни. Настъпеше ли часът да напусне дома, щеше да е със съвършени обноски, да се е дипломирала с високи оценки, отварящи й вратите на „Харвард“, където ще стане шампион по плуване на студентската олимпиада и на всичкото отгоре през лятото ще намира време да работи в хуманитарни организации.

Джеръми даде простор на въображението си, но накрая раменете му увиснаха сконфузено. Нямаше никакъв опит в отглеждането на деца, но разбираше, че едва ли е толкова лесно. Освен това изпреварваше много събитията.

След час седяха в такси, впримчени в уличното задръстване на път за Куинс. Лекси прелистваше току-що купената „Какво те чака, когато чакаш дете“, а Джеръми съзерцаваше света през стъклото. Беше последната им нощ в Ню Йорк и родителите му организираха малко домашно тържество, за да се запознае Лекси със семейството. Малко, разбира се, беше относителен термин. Къщата в Куинс щеше да е претъпкана както винаги по празник; щяха да присъстват и петимата му братя с петте си съпруги и общо деветнайсетте си деца. Джеръми очакваше с нетърпение да ги види, но сцената, на която бяха станали свидетели току-що, не излизаше от ума му. Семейството изглеждаше толкова… нормално. Ако не броим умората, разбира се. Запита се дали с Лекси ще стигнат дотам, или животът някак си ще ги пощади.

Може би Алвин беше прав. Отчасти поне. Джеръми обожаваше Лекси — иначе нямаше да й поиска ръката — но не можеше да твърди, че я познава добре. Времето просто не им беше стигнало. Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше колко добре щеше да бъде, ако известно време бяха следвали утъпкания път на другите двойки. Той се беше женил преди и знаеше, че е необходимо време да се научиш да живееш с някого. Да свикнеш с чудатостите му, така да се каже. Всички ги имат, но докато не опознаеш някого, те остават скрити. Запита се какви ли са странностите на Лекси. Ако спи например с една от онези зелени маски, които изглаждат бръчките? Дали ще му е приятно всяка сутрин да се събужда и да вижда зелената маска?

— Защо се умисли? — полюбопитства Лекси.

— Ммм?

— Попитах те за какво си мислиш. Изражението ти е странно.

— О! За нищо!

Тя го изгледа втренчено.

— Нищо или нещо?

Той сбърчи чело.

— Как ти е второто име?



През следващите няколко минути Джеръми зададе въпросите, изредени от Алвин, и научи следното: че второто й име е Мерин; учила е английска филология; най-добрата й приятелка от колежа се казва Сюзън; аленочервеното е любимият й цвят; предпочита бял хляб; смята Джейн Остин за ненадмината писателка и ще навърши трийсет и две на 13 септември. Такива ми ти работи.

Джеръми се излегна доволно в седалката, а Лекси продължи да прелиства книгата. Всъщност не я четеше, по-скоро пробягваше по пасажите, за да се ориентира. Чудеше се дали и в колежа е правила така преди изпит.

Наистина не знаеше много за нея, както му натякваше Алвин. Ала същевременно знаеше важното. Лекси била единствено дете. Отраснала в Бун Крийк, Северна Каролина. Родителите й загинали в автомобилна катастрофа и я отгледали родителите на майка й — Дорис и… и… Трябваше да попита. Както и да е, учила в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил, влюбила се в някой си Айвъри и една година живяла в Ню Йорк, където стажувала в библиотеката на Нюйоркския университет. Айвъри я напуснал заради друга и тя се върнала у дома и станала директор на библиотеката в Бун Крийк, каквато била майка й, преди да умре. След известно време се влюбила в мъж, когото уклончиво наричаше Ренесанса, но той отпътувал и повече не стъпил в града. Оттогава живеела спокойно; от време на време излизала с местния заместник-шериф, докато не се появил Джеръми. И, о, да — баба й Дорис, собственичка на ресторант в Бун Крийк, твърдеше също така, че притежава ясновидска дарба, включително способност да предсказва пола на неродените бебета. Така Лекси беше научила, че детето им ще е момиче.

Това, отбеляза си наум Джеръми, сигурно беше известно на всички жители на Бун Крийк. Но знаеха ли всички, че си отмята косата зад ушите, когато е притеснена? Или че готви страхотно? Или че понякога се усамотява в малка вила близо до фара на нос Хатерас, където се оженили родителите й? Или че освен красива и умна, с виолетови очи, екзотично овално лице и тъмна коса, тя е и прозорлива? Спомни си как веднага разобличи непохватните му опити да я вкара в леглото. Харесваше му, че Лекси никога не го оставя да се измъкне безнаказано, винаги изразява открито мнението си и му се опълчва, когато смята, че той греши. Ала дори тогава излъчва обаяние и женственост. Добавете изкусителния южняшки акцент и факта, че изглежда неотразимо в тесни джинси, и ще разберете защо Джеръми се влюби до полуда.

От друга страна, какво знаеше Лекси за него? Главното в общи линии — че е отрасъл в Куинс, че е най-малкият от шестимата синове в ирландско-италианско семейство и някога мечтаел да стане професор по математика, но осъзнал, че писането му се удава, и в крайна сметка започнал да публикува статии в „Сайънтифик Америкън“, голяма част от които разобличавали „свръхестественото“; че се оженил за Мария, която го напуснала, защото след многократни посещения в гинекологичната клиника и обстойни изследвания лекарят ги уведомил, че Джеръми не може да има деца. Разказа на Лекси как няколко години след това обикаля баровете и излиза с десетки жени, но загърби сериозните връзки, сякаш подсъзнанието му нашепваше, че от него няма да излезе добър съпруг. Лекси знаеше също така как на трийсет и седем Джеръми дойде в Бун Крийк да види с очите си призрачните светлини в местното гробище с надеждата да представи случая в „Добро утро, Америка“, но прекара четири вълшебни дни с нея, завършили с разгорещен спор. След това той отпътува за Ню Йорк, но осъзна, че не може да си представи да живее без нея, и се върна, за да й го докаже. В отговор тя постави дланта му върху корема си и той най-сетне повярва, че се случват чудеса (поне в чудото на бременността, дало му шанс да стане баща — нещо, което смяташе за невъзможно).

Той се усмихна замислен, че от това може да излезе доста добра история. Достойна дори за роман.

В крайна сметка Лекси също се бе влюбила в него. Погледна я и се запита защо. Не се смяташе за отблъскващ, разбира се, но каква притегателна сила събира двама души? Беше писал много статии за причините за привличането и бе способен да обсъжда надълго и нашироко ролята на феромоните, допамина и биологичните инстинкти, но те не обясняваха чувствата му към Лекси. Или нейните към него. Нямаше обяснение. Знаеше само, че си пасват някак си и усещаше как цял живот е пътувал неотменно към нея.

Романтична представа, дори поетична — нещо неприсъщо за него досега. Това вероятно беше още една причина да е сигурен, че тя е Жената. Понеже бе разтворила сърцето и съзнанието му за нови чувства и идеи. Каквато и да беше причината обаче, докато пътуваше в колата с прекрасната си бъдеща съпруга, Джеръми предвкусваше със задоволство бъдещето.

Протегна се и улови ръката й.

Какво значение има, че изоставя дома си в Ню Йорк и поставя кариерата си на заден план, за да заживее насред нищото? Предстои му да се ожени, да свие семейно гнездо, да се подготви за бебето. Нима е толкова трудно?

2

Поиска ръката й на покрива на Емпайър Стейт Билдинг в Деня на свети Валентин.

Банално, но нима всички предложения за брак не бяха изтъкани от клишета? Нямаше кой знае колко варианти. Да е седнал, да е прав, да коленичи, да легне. Да се храни или не, да е вкъщи или другаде, със или без свещи, вино, изгреви, залези и прочее романтични декори. Наясно беше, че все някога, все някъде някой мъж вече ги е използвал, та нямаше смисъл да се притеснява дали Лекси ще се разочарова. Знаеше, разбира се, че някои мъже се престарават — пускат хвърчила, поставят плакати, организират романтични излети. Той обаче беше сигурен, че Лекси не държи на абсолютната оригиналност. Освен това гледката към Манхатън спираше дъха. Оставаше само да не пропусне главното — да обясни защо иска да прекара остатъка от живота си с нея, да й подари пръстена и да изрече въпроса.

Все пак нямаше да я изненада кой знае колко. Не бяха го обсъждали преди, но фактът, че той се мести в Бун Крийк, плюс разговорите за бъдещото им „ние“ („Ще купим кошче, което да сложим до нашето легло“ например, или „Ще гостуваме на родителите ти“) не оставяха съмнение какво предстои. Понеже Джеръми не оспорваше глаголната форма, би могло да се сметне, че Лекси вече кажи-речи му е предложила да се оженят.