— Нищо подобно!

— Звучи точно така! — изкрещя Джеръми. Хората наоколо пак се обърнаха, но той пак не ги забеляза. — Знаеш ли какво! — продължи. — Не ми пука какво мислиш! Бебето е мое! Ще се оженя за Лекси! И ще живея в Бун Крийк, защото искам да живея там!

— Недей да крещиш…

— Излъга ме!

— Опитвах се да ти помогна…

— Предаде ме…

— Не! — възрази разпалено Алвин. — Само задавах въпроси, които ти трябваше да си зададеш!

— Не ти влизаше в работата!

— Не исках да те обидя! — изкрещя Алвин. — Не съм единственият, който смята, че прибързваш. Братята ти също мислят така!

Забележката накара Джеръми да застине за миг; Алвин използва възможността да защити гледната си точка.

— Бракът е сериозно нещо, Джеръми! Не е като да излезеш на вечеря с жена! До края на дните си ще се будиш до нея, за бога! Хората не се влюбват за един ден. Ти също, независимо какво смяташ. Сторила ти се е страхотна, интелигентна, красива и прочее… но тутакси да решиш да споделиш остатъка от живота си с нея! Да зарежеш семейството и кариерата си ей така!

Гласът му звучеше умолително, като на учител, който се опитва да вразуми талантлив, но твърдоглав ученик. На Джеръми му хрумнаха много отговори. Да каже на Алвин, че бебето е негово без всякакво съмнение; че идеята да изпрати имейлите е не само погрешна, но и зловеща; че обича Лекси, обикнал я е от пръв поглед и винаги ще я обича. Но всичко това вече го бяха обсъждали и дори да не беше прав, Алвин нямаше да си признае.

А Алвин не беше прав. Грешеше от началото до края.

Джеръми се втренчи в чашата си, разклати я и вдигна очи към Алвин. Замахна рязко и лисна джина в лицето му. После го сграбчи за яката. Блъсна го назад и го притисна до близката колона.

Едва се сдържа да не го удари. Приближи лице до неговото дотолкова, че усети дъха му.

— Повече не искам нито да те виждам, нито да говоря с теб.

Пусна го, обърна се и излезе от бара.

12

— Не съм го чувала — призна Лекси следващия следобед на Дорис, седнала срещу нея на масата в „Хърбс“.

— Сигурна съм, че всичко е наред — успокои я Дорис.

Лекси се поколеба, несигурна дали баба й е искрена, или просто й казва каквото иска да чуе.

— Да беше видяла изражението му вчера, когато бяхме в къщата! Гледаше ме… сякаш ме мрази.

— А няма ли право?

Лекси впи очи в нея.

— Това пък какво значи?

— Каквото казах — отвърна Дорис. — Как ще се почувстваш, ако откриеш нещо за Джеръми, което уронва доверието ти в него?

Лекси вирна възмутено брадичка.

— Няма да слушам такива неща!

— Напротив, ще слушаш. Дойде да потърсиш съчувствие, но докато ми разказваше какво се е случило, се опитвах да се поставя на неговото място. Вижда те да държиш ръката на Родни, отменяш вечерята с него, за да отидеш при Родни, а после разбира, че си била бременна и преди. Нищо чудно, че се е ядосал.

Лекси отвори уста да възрази, но Дорис вдигна ръка да я прекъсне.

— Знам, че не ти е приятно да го чуеш, но той не е единственият виновен.

— Извиних се. Обясних му всичко.

— Знам, но понякога това не е достатъчно. Скрила си истината от него — неведнъж, а три пъти. Как очакваш да ти вярва? Трябваше да му разкажеш какво се е случило с Тревър. Смятах, че си му казала, иначе нямаше да му дам дневника.

— Защо трябва да му казвам? Не съм мислила за това от години. Случило се е отдавна.

— Не и за Джеръми. За него се е случило в петък. На негово място и аз щях да се ядосам.

— На негова страна ли си?

— Този път да.

— Дорис!

— Сгодена си, Лекси. Знам, че Родни ти е приятел от години, но си сгодена за Джеръми и правилата се променят. Всичко щеше да е наред, ако му беше казала какво смяташ да направиш, вместо да се срещаш тайно с Родни.

— Не му казах, защото знаех, че ще се ядоса!

— Нима? Откъде знаеш? — Дорис прикова поглед в нея. — Трябваше да му се обадиш и да му кажеш, че искаш да поговориш с Родни, за да разбереш нещо за Рейчъл, да се увериш, че изчезването й не е свързано с теб. Сигурна съм, че Джеръми щеше да те разбере. Но ти не си му казала цялата истина, при това не за пръв път. А после той е открил, че си била бременна и преди.

— Значи съм длъжна да му обяснявам всичко?

— Не казвам това. Но в този случай трябваше да му кажеш. Не е кой знае каква тайна и дори да си искала да я забравиш, би следвало да се досетиш, че той рано или късно ще разбере. По-добре да беше научил от теб, а не от дневника ми. Или от някого другиго.

Лекси се обърна към прозореца, свила упорито устни, и баба й си помисли, че ще стане и ще си тръгне. Тя обаче не помръдна и Дорис се пресегна и я улови за ръката.

— Познавам те, Лекси. Вироглава си понякога, но не си жертва. Джеръми също не е. Трудностите, които преживявате, се наричат… живот. А животът има навик да те замеря с камъни, когато най-малко очакваш. Всяка двойка има добри и лоши моменти, всички влюбени се карат, но важното е, че сте заедно, а щом сте заедно, трябва да си вярвате. Ти трябва да му се доверяваш и той трябва да ти се доверява.

В настъпилата тишина Лекси обмисли думите й, взирайки се през прозореца. Една чинка кацна на перваза и заподскача, сякаш под краката й гори огън. После отлетя. Беше виждала птицата стотици пъти, но сега я осени абсурдното убеждение, че се опитва да й каже нещо. Зачака чинката да се появи отново. Надяваше се да се върне. Тя обаче не се върна и Лекси осъзна колко наивно разсъждава. Над нея вентилаторите на тавана жужаха, движейки въздуха в безсмислени кръгове.

— Дали ще се върне? — попита Лекси с глас, издаващ страха й.

— Ще се върне — стисна ръката й Дорис.

На Лекси й се прииска да й повярва, макар да не споделяше увереността й.

— Не съм го чувала, откакто замина — прошепна. — Не се обади нито веднъж.

— Ще се обади — успокои я Дорис. — Дай му време. Опитва се да премисли всичко, а и този уикенд е с приятелите си. Не забравяй, че е на ергенско парти.

— Знам…

— Не преувеличавай случилото се. Кога се връща?

— В неделя вечерта. Но…

— Значи в неделя ще го видиш — прекъсна я Дорис. — И когато дойде, посрещни го радостно. Попитай го как е прекарал и го изслушай внимателно. После се погрижи да му покажеш колко държиш на него. Довери ми се. Бях омъжена дълго.

Въпреки безпокойството, което я измъчваше, Лекси се усмихна.

— Звучиш като брачен консултант.

Дорис сви рамене.

— Повярвай ми, познавам мъжете. Понякога се гневят, безпокоят се за работата си, за житейските несгоди, но всъщност не са сложно устроени. Изпитват нужда да ги ценят и да им се възхищават. Накараш ли ги да се почувстват така, ще влязат и в огъня заради теб.

Лекси гледаше изумено баба си. Дорис продължи със закачлива усмивка:

— Искат, разбира се, и секс. Искат да поддържаш къщата спретната и чиста, да изглеждаш красива и на всичкото отгоре да ти остават сили за забавления, но одобрението и възхищението са жизненонеобходими.

Лекси зяпна.

— Сериозно? Може би трябва да танцувам боса и да нося дантелено бельо, въпреки че съм бременна?

— Не ставай язвителна — скастри я строго Дорис. — Не си единствената, която трябва да прави жертви в името на семейството. Мислиш, че си онеправдана? Мъжете също се жертват. Поправи ме, ако греша, но нали искаш Джеръми да те държи за ръката и да те гушка, когато гледате филми? Искаш да споделя чувствата си и да те изслушва, да отделя време на дъщеря ви и да печели достатъчно не само за да купите къщата, но и да я ремонтирате. Е, веднага ще ти кажа, че докато крачи към олтара, никой мъж не си мисли: „Ще работя като вол, за да живее добре семейството ми, ще отделям по цели часове на децата, въпреки че съм изморен, ще прегръщам, ще целувам и ще изслушвам съпругата си и ще споделям с нея всичките си тревоги, но няма да очаквам нищо в замяна“. Мъжете обещават щастие на съпругите си, но се надяват и те да ги дарят с щастие.

Тя улови отново ръката на Лекси.

— Както казах, заедно сте във всичко. Мъжете се нуждаят от едно, жените — от друго; така е било и така ще бъде. Ако и двамата го осъзнаете, ако и двамата се грижите един за друг, бракът ви ще бъде добър. И част от тази загриженост е доверието. В крайна сметка няма нищо сложно.

— Не разбирам защо ми казваш всичко това.

Дорис се усмихна многозначително.

— Напротив, разбираш. Надявам се да го запомниш и да не го забравяш, когато се ожените. Ако си мислиш, че ти е трудно сега, почакай дотогава. Точно когато смяташ, че не може да стане по-зле, става по-зле. И когато мислиш, че не може да е по-добре, става още по-добре. Стига да помниш, че той те обича и ти го обичаш, и двамата да не забравяте да го показвате, всичко ще бъде наред.

Лекси се замисли.

— Това е предбрачната ти заръка, а? Която пазеше специално за случая?

Дорис пусна ръката на Лекси.

— Не знам. Възможно е да си права, но не съм го планирала предварително. Просто се получи така.

Лекси замълча, потънала в размисъл.

— Сигурна ли си, че ще се върне? — попита след малко.

— Сигурна съм. Виждам как те гледа и знам какво значи това. Колкото и да не ти се вярва, и аз съм била на твоето място.

— Ами ако грешиш?

— Не греша. Забрави ли? Ясновидка съм.

— Гадателка си, не си ясновидка.

Дорис сви рамене.

— Понякога е едно и също.



Лекси застана пред „Хърбс“, присвила очи под яркото следобедно слънце. Докато си търсеше ключовете, думите на Дорис отново изплуваха в ума й. Не й беше лесно да изслуша мнението й, но кога е лесно да чуеш, че грешиш? Откакто Джеръми я остави на верандата, тя кипеше от гняв, че я обвиняват несправедливо. До този момент гневът сякаш бе потушавал тревогите й, но сега си даде сметка колко дребнаво постъпва. Не искаше да се кара с Джеръми; беше й додеяло от спорове. Не биваше да започват така съвместния си живот. Реши, че тук и сега слага точка на дрязгите. Отключи колата, седна зад волана и кимна решително. Щеше да се промени, щом трябва — а и защото така беше правилно.

Излезе от паркинга и се поколеба накъде да тръгне. Водена от инстинкта, пое към гробището. Застана пред надгробните плочи на родителите си и се взря в имената им, изписани в гранита. Опита се да си представи какво семейство са били. Смеела ли се е много майка й, или е била мълчалива? Баскетболен запалянко ли е бил баща й, или футболен? Несвързани мисли, но не я оставяха на мира. Дали майка й е приличала на Дорис, същите съвети ли щеше да й даде? Най-вероятно. Те бяха майка и дъщеря все пак. Необяснимо защо, тази мисъл я накара да се усмихне. Реши да се обади на Джеръми още щом се прибере вкъщи. Да му каже, че съжалява и че й липсва.

И сякаш майка й я чу, лек бриз раздвижи въздуха и разлюля листата на магнолията в знак на мълчаливо одобрение.



Лекси остана цял час на гробището. Питаше се какво ли прави сега Джеръми. Представяше си го седнал във фотьойла с протъркана дамаска в дневната на родителите му. Представяше си как говори с баща си и й се струваше, че е в съседната стая и ги чува. Спомни си как се почувства, когато за пръв път влезе в дома, където е отраснал, заобиколена от хората, които са го познавали далеч по-дълго от нея. Спомни си колко влюбено я гледаше Джеръми онази вечер и колко нежно прокарваше длан по корема й през нощта в „Плаза“.

Тя погледна с въздишка часовника си; чакаха я много задачи — пазаруване, канцеларска работа в библиотеката, избиране на подаръци за предстоящите рождени дни на колегите… Ала подрънквайки с ключовете, ненадейно усети непреодолимо желание да се прибере у дома; толкова властен беше поривът, че нямаше сили да му се противопостави. Загърби надгробните плочи на родителите си и се върна в колата.