Вееше си със „Спортс Илюстрейтид“. Мислеше да го чете, но осъзна, че вестникът има по-добро приложение в горещата лятна вечер.

— Не може така. Бебето е на двамата. Искам да чуя мнението ти.

— Казах ти какво мисля — напомни й Джеръми. — Но на теб не ти хареса.

— Няма да нарека дъщеря си Мисти.

— Мисти Марш? Невъзможно е да не ти харесва!

Предишната седмица предложи името на шега. Негодуванието на Лекси обаче го предизвика да продължава да я дразни.

— Но не ми харесва! Никак даже!

Макар и само по шорти и широка тениска, тя беше почервеняла от жегата. Понеже краката й бяха започнали да се подуват, Джеръми придърпа стара кофа, за да ги вдигне върху нея.

— Не го намираш за мелодично и изразително?

— Не повече от другите комбинации с фамилията ти — Смели Марш или Крийпи Марш например.

— Тези ги пазех за братята й.

Лекси се засмя.

— Сигурна съм, че ще ти бъдат благодарни до гроб. Сериозно обаче, имаше ли идеи за име?

— Не. Ти избери.

— Но аз не мога да реша!

— Знаеш ли защо? Купи си всички сборници с имена и огромният избор те обърква.

— Искам името да й отива.

— Няма начин. Каквото и да избереш, няма да й пасне веднага. Никое бебе не изглежда като Синди или Дженифър. Всички приличат на Елмър Фъд2.

— Не е вярно. Бебетата са сладки.

— Но са еднакви.

— Не са! Предупреждавам те, че ще се разочаровам много, ако не познаеш дъщеря ни сред другите новородени.

— Не бой се. Слагат им табелки с имената.

— Ха, ха! Твоята задача е да я различиш без чужда помощ!

— Ще я позная, разбира се. Тя ще е най-красивото бебе в историята на Северна Каролина. Фотографи от цял свят ще я снимат и ще се дивят, че е взела моите уши.

Лекси се засмя отново.

— И трапчинката.

— Да. Щях да забравя.

Тя го улови за ръка.

— Вълнуваш ли се за утре?

— И още как! Първият ехограф също беше вълнуващ, но сега… сега ще я видим по-добре.

— Радвам се, че ще дойдеш.

— Шегуваш ли се? Не бих го пропуснал. Ехографиите са най-забавната част. Надявам се да ми разпечатат снимка, за да се фукам пред приятелите.

— Какви приятели?

— Не знаеш ли? Джед например. Не ме оставя на мира. Обажда ми се непрекъснато и е по-словоохотлив от всякога.

— Май си слънчасал. Доколкото знам, той още не ти е продумал нито дума.

— Така ли беше? Няма значение. Искам снимка, за да й се любувам колко е красива.

Лекси повдигна вежди.

— Вече си сигурен, че е момиче?

— Успя да ме убедиш.

— Какво ти казва това за Дорис?

— Казва ми, че при вероятност петдесет на петдесет е налучкала правилно. Както биха направили петдесет процента от земляните.

— Все още не вярваш значи?

— Предпочитам думата скептик.

— Мъжът мечта!

— Именно — кимна Джеръми. — Напомняй си го, за да не се налага да го доказвам.

Лекси се размърда върху стола, сбърчила лице.

— Какво ще кажеш за решението на Родни и Рейчъл да се оженят?

— Привърженик съм на брака. Намирам го за полезна институция.

— Знаеш какво имам предвид. Мислиш ли, че прибързват?

— Уместно ли е точно ние да задаваме този въпрос? Предложих ти няколко седмици след като се срещнахме. Те се познават от деца. Би трябвало те да се двоумят за нас, а не обратното.

— Сигурно се питат, но не това е важното…

— Чакай! — прекъсна я Джеръми. — Смяташ, че ни одумват?

— Несъмнено. Мнозина ни обсъждат.

— Наистина ли?

— Естествено. — Лекси изпухтя, сякаш отговорът е очевиден. — Градчето е малко. Това правят хората тук. Седят и обсъждат другите. Питат се как живеят другите, разискват дали постъпват правилно или погрешно и разрешават проблемите им. Никой не би си признал, разбира се, но всички шушукат. Начин на живот.

Джеръми обмисли думите й.

— Мислиш ли, че дори в този момент говорят за нас?

— Абсолютно — сви рамене Лекси. — Някои вероятно предполагат, че се оженихме, защото съм бременна. Други твърдят, че няма да издържиш тук, трети се чудят как сме си позволили къщата и подозират, че сме затънали до шията в дългове, за разлика от техни спестовни височества. О, обсъждат ни и още как! И им е много забавно.

— Не те ли тревожи това?

— Не, разбира се — отвърна тя. — Все ми е едно. Никога няма да споделят с нас съображенията си, а срещнем ли се, ще се разтапят от любезност. А и ние го правим. Което ме връща отново към Родни и Рейчъл. Не смяташ ли, че прибързват?



Тази нощ Джеръми и Лекси четяха в леглото. Той най-сетне се бе вглъбил в „Спортс Илюстрейтид“ и тъкмо четеше история за женски волейболен отбор, когато тя остави книгата си настрани и го попита:

— Мислиш ли за бъдещето?

— Разбира се — отговори Джеръми. — Всеки мисли.

— Как си го представяш?

— Нашето? Или на света?

— Говоря сериозно.

— Аз също — увери я Джеръми. — Двата въпроса са съвсем различни. Откриват съвсем различни теми — за глобалното затопляне, за глада, за съдбата на човечеството изобщо. Съществува ли Бог и как съдят хората пред Небесните порти. Което впрочем обезсмисля някак си живота на земята. Възможно е да обсъдим състоянието на икономиката и как тя рефлектира върху бъдещето ни. Или политиката и дали следващият президент ще ни поведе към гибел или към благоденствие? Или…

Тя му запуши устата с длан.

— Винаги ли ще бъдеш такъв?

— Какъв?

— Такъв. Господин Прецизност. Господин Буквалист. Не възнамерявах да се впускаме във философска дискусия. Просто те попитах.

— Мисля, че ще бъдем щастливи — отговори Джеръми. — Не мога да си представя да живея без теб.

Тя се усмихна доволно.

— И аз мисля така — сподели. — Но понякога…

Джеръми я изгледа.

— Какво?

— Питам се какви родители ще бъдем. Тревожа се.

— Ще бъдем страхотни родители — успокои я той. — Ти ще бъдеш чудесна майка.

— Откъде знаеш? Ами ако тя стане като онези гневни тийнейджъри, които се обличат в черно, вземат наркотици и бягат от вкъщи?

— Няма.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм — потвърди Джеръми. — Ще бъде чудесно момиче. Няма как да е другояче с такава майка.

— Мислиш, че е лесно, но не е. Щом пораснат, децата вземат самостоятелни решения. Невъзможно е да ги възпреш.

— Въпрос на възпитание…

— Да, но понякога усилията на родителите удрят на камък. Записваш я на уроци по пиано, на тренировки по футбол, водиш я на църква всяка неделя, изпращаш я на училище по етикеция, обсипваш я с обич. Но порасне ли… е, тогава си безпомощен. Със или без нас децата порастват и стават такива, каквито им е писано да бъдат.

Джеръми я прегърна замислено.

— Наистина ли се тревожиш?

— Не. Но мисля. А ти?

— Честно казано, не. Децата стават такива, каквито трябва. Родителите са длъжни само да ги направляват в правилната посока.

— Но ако се окаже недостатъчно? Не се ли безпокоиш?

— Не. Тя ще бъде добро дете.

— Защо си толкова сигурен?

— Просто съм сигурен — вдигна рамене Джеръми. — Познавам те, вярвам в теб и знам, че ще бъдеш фантастична майка. Не забравяй, че съм писал статии за природата и възпитанието. И двете са важни, но в повечето случаи средата определя поведението, а не гените.

— Но…

— Ще вложим усилия. И съм сигурен, че тя ще е добро дете.

Лекси обмисли думите му.

— Наистина ли си писал статии по тази тема?

— Да. А преди да ги напиша, проведох обстойно проучване. Знам какво говоря.

Тя се усмихна.

— Много си проницателен — отбеляза.

— Ммм…

— Не говоря за заключенията ти. Все ми е едно дали са верни или не, но точно това исках да чуя.



— Това е сърцето на бебето, ето тук — посочи лекарят на другия ден, втренчен в мъглявия образ върху екрана. — А това са белите дробове и гръбначният стълб.

Джеръми се протегна и улови ръката на Лекси, която лежеше върху болничната кушетка. Намираха се в гинекологичната клиника във Вашингтон. Честно казано, тя не беше любимото място на Джеръми. Вярно, очакваше с нетърпение да види пак бебето — неясните снимки от първата ехография още стояха върху хладилника — но Лекси, вдигнала крака за преглед… е, не държеше да става свидетел на тази процедура.

Стройният и елегантен доктор Андрю Сомърс, разбира се, се стараеше да създаде впечатление, че не прави нещо повече от премерване на пулс, да речем, и Лекси явно се включваше охотно в играта. По време на прегледа двамата с лекаря обсъждаха необичайните горещини, горските пожари в Уайоминг, мечтата му да се отбие в Бун Крийк и да похапне в „Хърбс“, защото всичките му пациенти препоръчвали разпалено ресторанта. От време на време доктор Сомърс вмъкваше по-типични въпроси в разговора — за контракциите на Бракстън-Хикс например, дали й се вие свят, дали й прилошава. Лекси отговаряше спокойно, сякаш са седнали да вечерят.

На Джеръми, настанен до главата й, сцената му изглеждаше сюрреалистична. Да, Сомърс беше лекар и сигурно преглеждаше по десет пациентки дневно, но все пак, опиташе ли се да го заговори, той се стараеше да го гледа право в очите и да не вижда какво прави с жена му. Лекси навярно беше свикнала, но подобни гледки го изпълваха с благодарност, че е мъж.

Докторът излезе и Джеръми и Лекси останаха сами в очакване на специалистката по ехография. Тя влезе и помоли Лекси да си вдигне блузата. Изстиска гел върху заобления й корем и Лекси си пое рязко дъх.

— Съжалявам. Трябваше да ви предупредя, че е студено. Но да видим как е бебето…

Жената задвижи сензора, като натискаше ту по-силно, ту по-леко и им обясняваше какво вижда.

— Сигурна ли сте, че е момиче? — попита Джеръми.

Миналия път го увериха, че бебето е момиче. Той не различи добре образа на екрана, но му стана неудобно да си признае.

— Сигурна съм — отвърна жената и премести сензора. Спря и посочи екрана. — Ето ви добър изглед. Вижте сам.

Джеръми присви очи.

— Не виждам нищо.

— Това са хълбоците — поясни жената. — А това краката. Все едно седи върху камерата.

— Нищо не виждам — повтори Джеръми.

— Именно! Така разбираме, че е момиче.

Лекси се засмя и Джеръми се наведе към нея.

— Кажи „здрасти“ на Мисти — прошепна й.

— Шшт! Наслаждавам се на момента! — стисна ръката му тя.

— Сега ще премерим това-онова, за да се уверим, че бебето се развива както трябва — обясни жената.

Задвижи отново сензора, натисна един бутон, после друг. Джеръми си спомни процедурата от миналия път.

— Бебето си спазва графика — констатира жената. — Тук пише, че терминът е на 19 октомври.

— Добре ли се развива? — попита Джеръми.

— Очевидно — кимна жената.

Раздвижи отново сензора, за да премери обиколката на главата и дължината на бедрената кост. Внезапно ръката й застина. Вместо да натисне бутона, отдалечи сензора от крака и го спря върху нещо като бяла нишка, проточена към бебето. Намръщи се леко. После започна да движи бързо сензора, спирайки от време на време за по-обстоен оглед. Явно оглеждаше бебето от всеки ъгъл.