— Какво правите? — осведоми се Джеръми.

— Проверявам нещо — промърмори жената, без да отлепя очи от екрана.

След малко поклати глава, довърши бързо измерванията и пак започна да шари по екрана. Снимки на бебето от всеки ъгъл се появяваха и изчезваха. Жената пак се съсредоточи върху вълнообразната светла линия.

— Наред ли е всичко? — настоя Джеръми.

Тя си пое дълбоко дъх, втренчена в екрана. Гласът й прозвуча странно безизразно:

— Видях нещо, което трябва да покажа на лекаря.

— Какво значи това?

— Ще извикам доктор Сомърс — каза тя и стана. — Той ще ви обясни по-подробно. Връщам се след минута.

При тези премерени думи кръвта се отцеди от лицето на Лекси. Тя стисна силно ръката на Джеръми. Рояк страховити картини пробягаха през ума му, защото разбра, че жената е видяла нещо необичайно, нещо различно… нещо лошо. В този момент времето спря, а съзнанието му започна да изрежда възможностите. В сякаш смалилата се стая се опитваше да проумее какво означава мъглявата линия.

— Какво става? — прошепна Лекси. — Какво се случи?

— Не знам — призна Джеръми.

— Да не би бебето да не е добре?

— Не каза такова нещо — отговори й Джеръми, за да вдъхне увереност не само на нея, но и на себе си. Преглътна с пресъхнала уста. — Сигурен съм, че е дреболия.

Лекси едва се сдържаше да не заплаче.

— Тогава защо отиде да извика лекаря?

— Длъжна е, предполагам, ако забележи нещо.

— Какво е забелязала? — попита умолително Лекси. — Аз не видях нищо.

— Не знам — отговори Джеръми след кратко колебание.

По бузата й се търкулна сълза.

— Кажи ми какво става…

Той придърпа безпомощно стола си към нея.

— Не знам. Но сърдечният ритъм на бебето беше нормален. Развива се както трябва. Щяха да ни кажат, ако бяха забелязали нещо нередно.

— Видя ли изражението й? Изглеждаше… уплашена.

Този път Джеръми не успя да отговори. Втренчи се в рафта с брошури за бременни до отсрещната стена. Слънцето, високо и силно, напираше да нахлуе в стаята. Въпреки че беше с Лекси, той се почувства съвсем сам.

След секунда лекарят и ехографистката влязоха в стаята с пресилени усмивки. Жената седна пред екрана, а доктор Сомърс застана зад нея. Джеръми и Лекси мълчаха. Във възцарилата се тишина Джеръми чуваше как бие сърцето му.

— Да видим… — каза доктор Сомърс.

Ехографистката добави нов слой гел, опря сензора върху корема на Лекси и бебето се появи отново. Жената обаче не посочи него.

— Виждате ли? — попита тя.

Лекарят се наведе напред, Джеръми също. Пак видя вълнообразната бяла линия. Този път забеляза, че излиза от тъмните стени, заобиколили бебето.

— Е?

Лекарят кимна.

— Прикрепена ли е?

Жената раздвижи сензора и отново разгледа бебето от всички страни.

— Не забелязвам да се е прикрепила някъде — поклати глава тя. — Мисля, че проверих навсякъде.

— Да се уверим още веднъж — предложи доктор Сомърс и зае мястото й.

Раздвижи мълчаливо сензора; боравеше по-несръчно с уреда и образите се появяваха по-бавно. Приведе се съсредоточено към екрана и известно време не продума.

— Какво има? — попита Лекси с разтреперан глас. — Какво проверявате?

Лекарят погледна ехографистката и тя излезе от стаята. Когато останаха насаме, той им показа бялата линия.

— Виждате ли я? — попита ги той. — Нарича се амниотична връв. Проверявах дали се е прикрепила към бебето. Обикновено се прикрепя към крайниците — ръцете или краката. Засега не се е прикрепила и това е добре.

— Не разбирам — прекъсна го Джеръми. — Какво причинява тази връв?

Доктор Сомърс си пое дъх.

— Лентата е изградена от същото влакнесто вещество като амниона — сака, в който се помещава бебето. Виждате ли го? — Лекарят описа кръг с показалец върху екрана. — Единият край на връвта е прикрепен към сака, другият плува свободно. Този свободен край може да се прикрепи към плода. Тогава бебето ще се роди с амниотичен синдром. — Доктор Сомърс помълча и добави с неутрален тон: — Ще бъда напълно откровен — случи ли се това, рискът от вродени аномалии се увеличава многократно. Затова огледахме внимателно бебето. Искахме да се уверим, че амниотичната връв не го е засегнала.

Джеръми едва си поемаше дъх. Забеляза как Лекси прехапа устни.

— Ще се прикрепи ли към него? — попита Джеръми.

— Няма начин да предвидим. Засега свободният край плува в амниотичната течност. Плодът все още е малък. С увеличаването му вероятността да пострада нараства, но амниотичният синдром е рядкост.

— Какви аномалии? — прошепна Лекси.

Пролича си, че на лекаря му е неприятно да отговори на този въпрос.

— Зависи къде ще се прикрепи връвта, но по принцип причинява сериозни увреждания.

— Колко сериозни? — попита Джеръми.

Лекарят въздъхна.

— Ако се прикрепи към крайниците, бебето може да се роди без крайник, с деформиран крак или с ципа между пръстите. Прикрепи ли се другаде, може да е още по-зле.

На Джеръми му се зави свят.

— Какво да направим? — попита едва чуто. — Застрашена ли е Лекси?

— Амниотичният синдром не засяга майката — отговори лекарят. — Не е необходимо тя да остане на легло. Засега ще чакаме. Препоръчвам ви втори ултразвук с по-чисто изображение, но повтарям, че ще търсим единствено дали амниотичната връв се е прикрепила към плода. Аз лично смятам, че не е. След това ще правим редовни ехографски прегледи — веднъж на две седмици вероятно. Това е всичко.

— Как е станало?

— От само себе си. И не забравяйте, че най-вероятно няма поражения. Важно е да го разберете. Бебето ви засега е невредимо. Расте нормално, сърдечният му ритъм е добър, мозъкът се развива. Засега няма проблеми.

В настъпилата тишина Джеръми чуваше равномерното механично жужене на ехографа.

— Споменахте, че ако се прикрепи другаде, ще е по-зле — отрони той.

Доктор Сомърс се размърда на стола.

— Да — призна. — Но вероятността е извънредно малка.

— Колко по-зле?

Доктор Сомърс побутна папката си настрани, сякаш преценява каква част от истината да разкрие.

— Ако се прикрепи към пъпната връв — рече най-сетне, — е възможно да изгубите бебето.

17

Да изгубят бебето.

Щом лекарят излезе от стаята, Лекси избухна в сълзи. И Джеръми едва се сдържаше да не заплаче. Чувстваше се изтощен до смърт и говореше на автопилот, напомняйки й отново и отново, че засега бебето е добре и най-вероятно няма да пострада. Вместо да я успокоят, думите му сякаш я разстройваха още повече. Раменете й се тресяха, ръцете й трепереха, а когато най-после се освободи от прегръдката му, ризата му бе подгизнала от сълзите й.

Облече се мълчаливо; чуваше се само как си поема дълбоко дъх, за да не се разплаче пак. Стаята изглеждаше непоносимо тясна и душна; коленете на Джеръми се подкосяваха. Видя как Лекси закопчава блузата над заобления си корем, и се подпря на стената, за да не падне.

Изпитваше непреодолим страх; оглеждаше като насън стерилното помещение. Невъзможно беше! Нелогично. При предишните прегледи не бяха установили никакъв проблем. Откакто забременя, Лекси си позволяваше от време на време само по чаша кафе. Беше здрава и силна, спеше достатъчно. Ала нещо се беше объркало. Той си представяше как връвта плува в амниотичната течност като отровна медуза. Дебне, готова да нападне.

Прииска му се Лекси да легне и да застине неподвижно, за да не успее пипалото да сграбчи бебето. Същевременно му се искаше тя да се движи, да продължи да прави същото както досега, защото пипалото плуваше свободно. Питаше се трескаво какви мерки да вземе, за да увеличи шансовете на бебето им да остане невредимо. В стаята сякаш нямаше никакъв въздух, ушите му бучаха от страх.

Бебето им можеше да умре. Момиченцето им можеше да умре. Тяхното малко момиченце, сигурно единственото, което щяха да имат.

Прииска му се да излезе оттук и никога да не се върне; да остане тук и да говори още веднъж с лекаря, за да се увери, че е разбрал правилно какво се случва. Прииска му се да разкаже на майка си, на баща си и на братята си, за да поплаче на раменете им; прииска му се да не им казва нищо, да понесе стоически бремето си. Искаше бебето му да е добре. Повтаряше си го отново и отново, сякаш да го предупреди да се пази от пипалата. Лекси се наведе да вземе чантата си. Той зърна почервенелите й от сълзите очи и сърцето му се сви горестно. Това не биваше да се случва. Този ден трябваше да е хубав ден, щастлив ден. Ала радостното предвкусване се бе изпарило. Утре щеше да е още по-зле. Бебето ще расте, а пипалото ще се приближава до него. И всеки изминал ден ще увеличава опасността.

Тръгнаха към кабинета на доктор Сомърс и в коридора видяха ехографистката да попълва съсредоточено формуляри. Седнаха пред бюрото на лекаря и той им показа снимките от ехографа. Посочи им същите неща, обясни им пак за амниотичния синдром. Каза, че държал да повтаря по два пъти. Първия път повечето пациенти не осъзнавали добре думите му заради шока. Подчерта отново, че бебето е добре и според него лентата не се е закрепила за него. През цялото време обаче Джеръми си представяше как пипалото плува в съпругата му, домогва се до бебето и се отдръпва. Заплахата и спасението играеха на гибелна гоненица. Дъщеря му растеше и привличаше опасността, изпълвайки пространството. Как тогава ще плува свободно връвта?

— Разбирам колко ви е трудно — повтори лекарят.

Не, помисли си Джеръми, изобщо не разбираш. Това не е твоето бебе, твоето момиченце. Неговото малко момиченце с плитки се усмихваше, клекнало до футболна топка, на снимката в рамка върху писалището. Нищо не заплашваше неговата дъщеря. Не, той не разбираше. Не би могъл да разбере.

Пред кабинета Лекси се разплака отново и Джеръми я прегърна. Не си казаха почти нищо по пътя към вкъщи, а по-късно той си спомняше пътуването съвсем смътно. Щом се прибраха, веднага седна пред компютъра да потърси в интернет информация за амниотичния синдром. Видя снимки на залепени пръсти, осакатени крайници и липсващи стъпала. Беше подготвен за това, но не и за деформациите на лицето, аномалии, които придаваха нечовешки вид на бебетата. Прочете за гръбначни деформации и аномалии на вътрешните органи, когато амниотичната връв се прикрепи към тялото. Изключи екрана, отиде в банята и си наплиска лицето със студена вода. Реши да не казва на Лекси какво е видял.

Тя се беше обадила на Дорис и сега двете седяха в дневната. Лекси се разплака, щом баба й дойде. Разплака се отново, когато седнаха на дивана. Дорис също заплака, макар да я уверяваше, че бебето ще е добре, защото Бог ги е благословил неслучайно. Повтаряше на внучката си да не губи вяра. Лекси я помоли да не казва на никого и тя й обеща. Джеръми също не съобщи на семейството си. Знаеше как ще реагира майка му, как ще се разплаче по телефона и колко често ще започне да се обажда. Щеше да си мисли, че го подкрепя, но всъщност щеше да е точно обратното. Той нямаше сили да го понесе, нямаше сили да подкрепя другиго сега, дори майка си. Особено майка си. Достатъчно трудно му беше да помага на Лекси и да овладява собствените си чувства. Длъжен беше обаче да е силен, силен за двама.

По-късно през нощта легна до Лекси и се опита да мисли за каквото и да било друго, само не за пипалото, дебнещо бебето му.



Три дни по-късно посетиха Университетския медицински център на Източна Каролина в Грийнвил за втория ултразвук. Този път не се вълнуваха, докато попълваха формулярите. В чакалнята Лекси местеше дамската си чанта ту върху масичката, ту в скута си. Взе едно списание, но не го разлисти. Отмяташе косата си зад ушите, озърташе се и си поглеждаше часовника.