Джеръми вече бе изчел всичко по темата за амниотичния синдром. Надяваше се информацията да разсее страховете му. Колкото повече научаваше обаче, толкова повече се страхуваше. Нощем се мяташе в леглото, уплашен не само от опасността, грозяща бебето му, но и от мисълта, че Лекси вероятно няма да забременее отново. Тази бременност бе щастлива случайност и в най-черните моменти той се питаше дали Вселената не му отмъщава, задето е нарушил правилата. На него не му беше отредено да има дете.

Не споделяше нищо с Лекси. Не й разкри и цялата истина за амниотичния синдром.

— Каква информация откри? — попита го тя предишната нощ.

— Кажи-речи каквото ни обясни доктор Сомърс — отговори й той.

Тя кимна. За разлика от него не се заблуждаваше, че познанието ще разсее страховете й.

— При всяко движение се питам дали не правя нещо нередно.

— Не мисля, че причината е в движението.

Тя кимна отново.

— Страхувам се — прошепна.

Джеръми я прегърна.

— И аз…



Въведоха ги в кабинета и Лекси си вдигна ризата, щом ехографистката влезе. Усмихна им се, но усети напрежението и веднага се зае с прегледа.

Бебето се появи на екрана и образът беше далеч по-ясен. Различиха чертите му — носа, брадичката, миглите и пръстите. Джеръми погледна към Лекси и тя се вкопчи в ръката му.

Амниотичната връв засега плуваше свободно. Оставаха им още десет седмици.



— Мразя да чакам — каза Лекси. — Да чакам, да се надявам и да не знам какво ще се случи.

Изрази много точно мислите на Джеръми; изрече думите, които той не смееше да произнесе пред нея. Беше изминала седмица, откакто научиха за амниотичния синдром. Оцеляваха някак, но нищо повече. Оцеляваха, надяваха се и чакаха.

— Всичко ще е наред — успокои я Джеръми. — Не е задължително амниотичната връв да се закрепи.

— Но защо се случва на мен? Защо се случва на нас?

— Не знам. Но ще се справим. Всичко ще е наред.

— Откъде знаеш? Няма как да си сигурен.

Да, не съм сигурен, помисли си Джеръми. Но каза друго:

— Ти вършиш всичко правилно. Здрава си, храниш се пълноценно, грижиш се за себе си… Повтарям си, че щом го правиш, бебето ще е добре.

— Не е честно! — възкликна тя. — Знам, че е егоистично, но вестниците са пълни с истории за момичета, които раждат здрави бебета и ги изоставят! Или пушат и пият, но бебетата им са добре. Не е справедливо. Сега дори не се радвам, че съм бременна. Събуждам се сутрин, усещам смътна тревога и после — бам! Сещам се, че нещо вътре в мен може да убие бебето ми. Нещо в мен! Аз съм виновна. Тялото ми е виновно и съм неспособна да го спра. Безпомощна съм, колкото и силно да искам да го предотвратя.

— Не си виновна — увери я Джеръми.

— Кой е виновен тогава? Бебето? — извика тя. — Какво съм сбъркала?

За пръв път той осъзна, че Лекси не само се страхува, но и изпитва чувство за вина. Сърцето му се сви болезнено.

— Не си сбъркала.

— Но това нещо в мен…

— Все още не е направило нищо — успокои я кротко. — Защото ти вършиш всичко правилно. Бебето е добре. Единствено това знаем със сигурност засега. Бебето се чувства чудесно.

— Мислиш ли, че тя ще е добре? — прошепна Лекси едва доловимо.

— Знам, че ще е добре.

Отново излъга, но не можеше да й каже истината. Съзнаваше, че понякога е по-правилно да излъжеш.



Джеръми нямаше опит със смъртта. Ала смъртта бе сподиряла Лекси през целия й живот. Беше изгубила родителите си, а преди няколко години и дядо си. Джеръми твърдеше, че й съчувства, но разбираше неспособността си да проумее колко трудно всъщност й е било. Нямаше представа как е реагирала тогава, но знаеше със сигурност как ще реагира, ако бебето им умре.

Ако и следващият ултразвук покаже, че всичко е наред? Няма значение, помисли си Джеръми, защото остава възможността амниотичната връв да се оплете около пъпната. Ами ако се случи по време на раждането? Ако закъснеят само с няколко минути? Ще изгубят бебето и как ще го понесе Лекси? Себе си ли ще вини? Или него, понеже вероятността да забременее отново е нищожна? Как ще се чувства, когато минава край детската стая в новата къща? Ще запази ли детските мебели, или ще ги продаде? Дали ще поиска да осиновят дете?

Не знаеше, не искаше да търси отговорите.

Друго обаче не му даваше мира. Амниотичният синдром рядко беше фатален. Аномалиите и деформациите обаче бяха правило, а не изключение. Тази тема оставаше неизречена; и двамата не искаха да я обсъждат. Дори когато споделяха страховете си за бебето, на преден план надвисваше смъртта, а не по-вероятните сценарии — че детето им ще изглежда различно, ще има сериозни аномалии, ще трябва да преживее безброй операции, ще страда.

Мразеше мисълта, че това има значение, защото знаеше колко много ще обича детето си, независимо от всичко. Дори да му липсва крак и да има ципи между пръстите, щеше да отгледа момиченцето си като всеки баща. Не можеше обаче да не признае, че винаги си я представя като на банална снимка — в пъстра рокличка сред цветна градина, как се залива от смях под капките от пръскачката за поливане, как се усмихва широко, седнала във високото столче пред шоколадова торта. Никога не си я представяше обезобразена; не я виждаше в съзнанието си със заешка устна, с липсващ нос или с ухо колкото стотинка. Представяше си я винаги съвършена и с блеснали очи. Знаеше, че и Лекси си я представя така.

Разбираше, че всеки носи своето бреме и ничий живот не е съвършен. Някои изпитания обаче са по-тежки от други и макар да се ненавиждаше, той се питаше дали смъртта не би била по-милостива, отколкото дъщеря им да живее с тежка аномалия — не липсващ крайник, а нещо по-жестоко, което ще й причинява болка до края на живота, независимо колко е дълъг. Не можеше да си представи да има дете, за което болката и страданията са неотменими като дишането и като туптенето на сърцето. Ала ако това е отредено на дъщеря му? Прекалено мъчителна беше тази мисъл и той се опитваше да я прогони от съзнанието си.

Въпросът обаче упорито го преследваше.

Следващата седмица времето течеше мудно. Лекси ходеше на работа, но Джеръми дори не се опитваше да пише. Нямаше сили да се съсредоточи и убиваше часовете в новата къща. Ремонтът навлизаше в заключителна фаза и той започна да почиства. Изми прозорците, измете подовете, изстърга петната от боя по плотовете в кухнята. Работата беше еднообразна и скучна, но му помагаше да си проясни мислите, да овладява страховете. Бояджиите довършваха стаите на първия етаж; бяха поставили и тапетите в детската стая. Лекси беше избрала мебелите за нея и когато ги докараха, Джеръми ги сглоби за два дни и ги подреди. Тя се върна от работа и той я докара в къщата. Изкачиха се по стълбите и Джеръми я накара да затвори очи. Заведе я до вратата на детската стая и й каза да ги отвори.

За миг тревогите за бъдещето и страховете за дъщеря им се стопиха. Върна се някогашната Лекси, Лекси, която очакваше с нетърпение майчинството, усмихваше се и намираше бременността за неповторимо преживяване.

— Ти ли го направи? — попита тихо тя.

— Бояджиите ми помогнаха за щорите и за завесите, но другото направих сам.

— Красиво е — прошепна тя и влезе в стаята.

Върху пода имаше килим с патенца; в ъгъла бе застланото с меки памучни чаршафи креватче, а върху него — купената преди цяла вечност въртележка. Завесите бяха в тон с килима и с малките хавлиени кърпи, сгънати върху скрина. Масичката за преобличане беше заредена с всичко необходимо — пелени, балсами и влажни кърпички. Малка музикална кутийка просветваше под меката светлина на декоративната лампа.

— Реших да подредя стаята, след като и без това скоро ще се местим.

Лекси приближи до бюрото и взе миниатюрното порцеланово патенце, което стоеше върху него.

— Ти ли го купи?

— Реших, че ще отива на килима и на завесите. Ако не ти харесва…

— Харесва ми! Просто съм изненадана.

— Защо?

— Когато пазарувахме заедно, не изглеждаше особено въодушевен.

— Май вече започвам да свиквам с идеята. Освен това не исках само ти да се забавляваш. Дали ще й хареса?

Лекси застана до прозореца и прокара пръст по завесата.

— Ще й хареса много. И на мен ми харесва много.

— Радвам се.

Лекси се отдръпна от прозореца и застана до креватчето. Усмихна се, забелязала плюшените животни, но лицето й тутакси помръкна. Скръсти ръце и Джеръми разбра, че тревогите са се върнали.

— Тази седмица ще можем да се преместим — каза, понеже не успя да измисли друго. — Всъщност бояджиите ме посъветваха да започнем да си пренасяме багажа отсега. Ще складираме част от мебелите в спалните, докато приключат, но почти всички стаи са готови. Мислех да подредя кабинета, а после и нашата спалня. Както и да е… понеже ти работиш, аз ще поема грижата за преместването.

— Добре — кимна тя.

Джеръми пъхна ръце в джобовете.

— Измислих име за бебето… Не бой се, не е Мисти.

Тя го погледна с повдигнати вежди.

— Чудя се как не ми хрумна по-рано.

— Кажи ми.

Той се поколеба, спомнил си как изглеждаше написано в дневника на Дорис и върху надгробната плоча до гроба на бащата на Лекси. Пое си дълбоко дъх, обзет от странно безпокойство.

— Клер — каза.

Не успя да разтълкува изражението на Лекси и за миг се запита дали не е сгрешил. Но тя го погледна и едва забележима усмивка заигра по устните й. Прегърна го и облегна глава върху гърдите му. Стояха прегърнати в детската стая; страхуваха се, но не се чувстваха самотни.

— Името на мама — прошепна Лекси.

— Да. Не мога да си представя дъщеря ни да носи друго име.

Същата нощ Джеръми се помоли за пръв път от дълги години.

Беше католик и посещаваше със семейството си коледната и великденската литургия, но рядко усещаше връзката както с Църквата, така и с вярата. Не че се съмняваше в съществуването на Бог; въпреки скептицизма, върху който бе изградил кариерата си, чувстваше, че вярата в Бог е не само естествена, но и рационална. Как иначе е възможен такъв порядък във Вселената? Как иначе се е развил животът? Преди време бе написал статия, изразяваща съмненията му, че на друго място във Вселената съществува живот. Подкрепи заключенията си с математически изчисления — въпреки милионите галактики и билионите звезди вероятността да съществува напреднала форма на живот във Вселената е почти нулева. Статията му предизвика небивал интерес. Получи много писма. Повечето читатели бяха съгласни с мнението му, че Бог е създал Вселената, но някои възразяваха и поддържаха теорията за Големия взрив. Джеръми посвети следващата си статия на теорията за Големия взрив. Обясни като за лаици, че според нея в началото цялата материя във Вселената се е побирала в сфера колкото топка за тенис. После експлодирала и създала Вселената, каквато я познаваме. Завърши статията с въпроса: „Кое изглежда по-достоверно на пръв поглед? Вярата в Бога или убеждението, че цялата материя във Вселената — всеки атом и всяка молекула — е била кондензирана в миниатюрна топка?“.

Дори привържениците на теорията за Големия взрив обаче нямаха обяснение как е създадена изначалната сфера. Атеистите твърдяха, че тя е съществувала винаги, вярващите — че е създадена от Бог. Нямаше начин да се докаже кой е прав. Именно затова, помисли си Джеръми, вярата се нарича вяра.

Все пак не беше готов да приеме, че Бог играе активна роля в човешките дела. Въпреки католическото си възпитание не вярваше в чудеса и бе изобличил мнозина мними лечители. Не вярваше, че Бог преглежда молитвите, откликва на едни и остава глух за други, независимо колко достоен или недостоен е молителят. Предпочиташе да вярва, че Бог надарява всички с таланти и способности и ги поставя в несъвършен свят — най-голямото изпитание за вярата и единственият начин вярата да се заслужи.