Убежденията му не се вписваха в доктрините на организираната религия; на литургиите присъстваше заради майка си. Тя понякога усещаше това и го подканваше да се моли. Той обещаваше да опита, но не спазваше дадената дума. Досега.

Тази нощ — след деня, когато подреди стаята на бебето — Джеръми коленичи и се помоли на Бог да опази детето му, да ги благослови със здраво бебе. Сплел пръсти, се молеше мълчаливо. Обеща да е добър баща, да започне отново да ходи на църква, да се моли всеки ден, да прочете Библията от край до край. Помоли за знак, че молитвата му е чута. Не получи такъв.



— Понякога не знам какво да кажа и какво да направя — призна Джеръми.

На другия ден седяха с Дорис в „Хърбс“; понеже не беше казал на семейството си, само с нея можеше да споделя.

— Знам, че трябва да съм силен заради нея и се старая. Опитвам се да съм оптимист, да й повтарям, че всичко ще е наред, и да не й създавам допълнителни тревоги, но…

Дорис довърши вместо него:

— Но ти е трудно, защото и ти се страхуваш не по-малко от нея.

— Да — кимна той. — Съжалявам… Не исках да те въвличам в това.

— Не ме въвличаш ти — отвърна тя. — Знам колко ти е тежко, но постъпваш правилно. Тя се нуждае от подкрепата ти. Затова се е омъжила за теб. Усещала е, че ще й бъдеш опора. Когато разговаряме, винаги споделя колко й помагаш.

През прозореца Джеръми виждаше хората, насядали по масите отвън. Хранеха се и както обикновено бъбреха безгрижно. Но неговият живот вече не беше нито обикновен, нито безгрижен.

— Непрекъснато мисля за това. Утре сме на преглед и се ужасявам какво ще видим. Ами ако връвта се е закрепила? Представям си изражението на ехографистката, как замълчава и как ни казва, че трябва да поговорим с лекаря. Призлява ми при тази мисъл. Знам, че и Лекси се чувства така. Напоследък почти не продумва. Колкото повече наближава денят за ултразвука, толкова повече се страхуваме.

— Нормално е — успокои го Дорис.

— Моля се — призна той.

Дорис въздъхна, погледна към тавана и после пак към Джеръми.

— И аз.



На другия ден изпълниха молитвата му. Бебето растеше, сърдечният му ритъм беше силен и равномерен, връвта плуваше свободно. Добри новини, обяви лекарят. Джеръми и Лекси изпитаха моментно облекчение, но тревогите ги налегнаха отново още преди да стигнат до колата. След две седмици трябваше да се върнат отново тук. Оставаха още осем седмици.



След няколко дни се пренесоха в новата къща — кметът Джъркин, Джед, Родни и Джеръми товареха багажа в камиона, а Рейчъл и Дорис прибираха дреболиите в кашони под зоркия поглед на Лекси. Понеже бунгалото беше малко, новата къща изглеждаше празна дори след като подредиха всички мебели.

Лекси им показа всички стаи; кметът Джъркин веднага предложи да включат къщата в историческата обиколка, а Джед разположи препарирания глиган до прозореца в дневната, за да е на видно място.

После Лекси и Рейчъл се усамотиха в кухнята. След кратко колебание Родни се приближи до Джеръми.

— Исках да се извиня — подхвана.

— За какво?

— Знаеш… — Пристъпи от крак на крак. — Исках и да ти благодаря, че въпреки всичко поканихте Рейчъл на сватбата. Отдавна искам да ти го кажа. Беше много щастлива.

— Лекси също беше щастлива, че Рейчъл присъства на сватбата.

Родни се усмихна, но лицето му бързо доби отново сериозно изражение.

— Хубаво е тук. Не съм си представял, че тази къща може да изглежда така. Чудесна работа сте свършили.

— Заслугата е изцяло на Лекси.

— Едва ли е точно така. Но това място ви отива. Ще живеете добре тук.

Джеръми преглътна.

— Надявам се.

— Поздравления и за бебето. Чух, че е момиче. Рейчъл вече й е купила няколко дрешки и бебешка вана. Но не казвай на Лекси, защото е изненада.

— Сигурен съм, че ще се зарадва. Честито и за годежа! Рейчъл е истинско съкровище.

Родни погледна към кухнята.

— И двамата сме щастливци, а?

Джеръми потърси, но не намери отговор.



Най-после се обади на редактора; обаждане, от което се боеше и което отлагаше седмици наред. Каза му, че този месец няма да изпрати статия — за пръв път, откакто работи за списанието. Редакторът се изненада и се разочарова, но Джеръми го уведоми за усложненията при бременността на Лекси. Тонът на редактора веднага омекна; попита дали има опасност за Лекси и дали е съкрушена. Вместо да отговори направо, Джеръми обясни, че предпочита да не се впуска в подробности. По мълчанието, настъпило в другия край на линията, пролича, че редакторът си представя най-лошото.

— Няма страшно — успокои го той накрая. — Ще публикуваме някоя от предишните ти статии. Отпреди години. Читателите едва ли ще си я спомнят. Ти ли ще я избереш, или предпочиташ аз да преценя?

Джеръми се поколеба и редакторът отговори сам на въпроса си:

— Няма проблем. Аз ще се заема. Ти се грижи за съпругата си. Това е най-важно сега.

— Благодаря. — Джеръми си помисли, че въпреки някогашните им словесни двубои човекът очевидно не е безчувствен. — Оценявам жеста ти.

— Мога ли да помогна с нещо друго?

— Не. Исках само да знаеш.

Чу скърцане и разбра, че редакторът се изтяга в стола.

— Уведоми ме, ако и следващия месец не успееш да напишеш статия. Пак ще публикуваме някоя от старите.

— Непременно — обеща Джеръми. — Надявам се обаче не след дълго да ти изпратя нещо.

— Горе главата! Трудно е, но съм сигурен, че всичко ще е наред.

— Благодаря.

— О, между другото, очаквам с нетърпение следващия ти очерк. Когато си готов. Не бързай.

— Моля?

— Следващата ти история. Не си публикувал нова наскоро, та предполагам, че замисляш нещо голямо. Винаги се покриваш, когато подготвяш сензация. Знам, че те занимават други неща, но разследването ти за Клосън впечатли мнозина и искаме да публикуваш следващата си голяма история в нашето списание, а не в някой вестник. Отдавна се каня да ти го кажа. Ще ти предложим добро заплащане, уверявам те. Списанието също ще извлече полза. Кой знае, възможно е да се споразумеем дори да поместим заглавието на корицата. Но няма нищо спешно. Съжалявам, че те занимавам сега.

Джеръми погледна към компютъра и въздъхна.

— Ще го имам предвид.



Не излъга, но пропусна истината и след като остави слушалката, изпита чувство за вина. Едва сега си даде сметка, че подсъзнателно е очаквал редакторът да му каже, че прекратява договора му; ще намерят друг да списва рубриката или ще я анулират. Беше готов за това; не беше готов обаче да срещне разбиране. И това задълбочи угризенията му.

Част от него искаше да се обади пак и да каже истината, но разумът надделя. Редакторът прояви разбиране, защото… защото беше принуден да прояви разбиране. Как иначе да реагира? О, съжалявам за съпругата и за бебето ти, но крайният срок е краен срок и ще те уволним, ако до пет минути не получа статията ти. Не, не би казал такова нещо, особено с оглед на последните му думи — че списанието иска да публикува следващото му голямо разследване. Което уж в момента подготвя.

Не му се мислеше за това. Не искаше да мисли; фактът, че не успява да напише дори една статия, беше достатъчно непоносим. От друга страна, постигна желаната цел. Спечели четири, дори осем седмици. Не напише ли нещо дотогава, ще съобщи истината на редактора си. Ще бъде неизбежно. Няма как да е писател, ако не може да пише, така че преструвките се обезсмислят.

Но какво ще прави тогава? Как ще плаща сметките? Как ще издържа семейството си?

Не знаеше. Не му се и мислеше. Сега Лекси и Клер бяха главното. Грижите за тях щяха да бъдат на първо място, а кариерата — на второ, дори ако пишеше. В момента обаче просто нямаше избор.

18

Как би могъл да опише следващите седмици, хвърляйки поглед назад? С какво щеше да ги запомни? Как с Лекси обикаляха антикварните магазини, за да довършат мебелировката на новата къща? Как Лекси проявяваше не само изтънчен вкус, но и нюх да прецени коя е най-подходящата и най-изгодната покупка; нюх, благодарение на който похарчиха далеч по-малко от предвиденото? Как накрая дори подаръкът на Джед изглеждаше като неотменна част от къщата?

Щеше ли да запомни как най-сетне се обади на семейството си и съобщи за проблема с бебето. Как накрая се разплака неудържимо и изля всички страхове и чувства, които сдържаше, за да не тревожи Лекси.

Или безкрайните нощи пред компютъра, отчайващо безуспешните опити да пише, които го изпълваха с гняв и отчаяние, защото часовникът отброяваше последните часове от кариерата му?

Не, помисли си, щеше да запомни тези дни като период на трескаво очакване, разделен на двуседмични отрязъци между ехографските прегледи.

Страховете им оставаха непроменени, но първоначалният шок избледняваше и безпокойството вече не обсебваше денонощно мислите им. Инстинктът за оцеляване се бе намесил като противовес на непоносимото бреме. Процесът беше постепенен и неусетен; едва след няколко дни Джеръми осъзна, че почти цял следобед страховете не са го парализирали. Същата плавна промяна преживяваше и Лекси. През седмицата преди прегледа си организираха няколко романтични вечери, посмяха се на една-две комедии в киното и се вглъбяваха в книгите, които четяха преди лягане. Тревогите продължаваха да ги сполитат изневиделица и без предупреждение — когато видеха бебе в църквата например или при поредната мнима контракция — но и двамата сякаш бяха приели факта, че са безсилни да променят обстоятелствата.

Понякога Джеръми дори се питаше дали изобщо е необходимо да се страхува. Доскоро съзнанието му рисуваше най-безнадеждните варианти, а сега си представяше как след време ще описват този ужасен период, изразявайки искрена благодарност, че всичко е приключило благополучно.

Наближеше ли обаче денят за следващия ултразвук, Джеръми и Лекси притихваха; често мълчаха през целия път до клиниката. Лекси стискаше ръката му и се взираше като онемяла през стъклото.

Прегледът на осми септември не показа неблагоприятна промяна. Оставаха още шест седмици.

Същата нощ празнуваха с охладен ябълков сок. Когато седнаха на дивана в дневната, Джеръми изненада Лекси с малък подарък. В красиво опакованата кутийка имаше лосион. Докато тя го разглеждаше любопитно, той й каза да се облегне назад и да се настани удобно. Взе лосиона, събу чорапите й и започна да разтрива стъпалата й. Беше забелязал, че краката й се подуват, но отрече да му е направило впечатление.

— Просто реших, че ще ти хареса — обясни й.

Тя му се усмихна скептично.

— Не виждаш ли колко са подути?

— Не — отвърна той и продължи да разтрива пръстите й.

— Ами коремът ми? И той ли не е подут?

— Е, малко… Но, повярвай ми, изглеждаш по-добре от повечето бременни.

— Огромен е. Все едно съм глътнала баскетболна топка.

Той се засмя.

— Красива си! Отзад не личи изобщо, че си бременна. Само когато се обърнеш настрани, се притеснявам да не събориш някоя лампа.

Тя се засмя.

— Внимавай! Бременните жени са истерични!

— Затова ти масажирам краката. Знам, че на мен ми е лесно. Не се налага да нося Клер.

Лекси се изтегна назад и намали осветлението.

— Така е по-добре. По-отпускащо.

Той разтриваше мълчаливо стъпалата й, а тя промърморваше доволно от време на време. Усещаше как краката й се затоплят под дланите му.

— Имаме ли череши с шоколадова глазура? — попита Лекси.

— Не мисля. Освен ако вчера не си купила.

— Не съм. А ти?

— Че защо да купувам?