Почуди се колцина ще повярват, ако Дорис се появи по телевизията с дневника си и разкаже историята си. Половината зрители вероятно, дори повече. Но защо? Защо хората вярват на толкова абсурдни неща?

Седна замислен пред компютъра. Хрумнаха му няколко отговора. Отбеляза си как теорията влияе върху наблюденията, как анекдотите се разминават с действителността, как дръзките твърдения често се схващат като истина, как повечето хора не се нуждаят от доказателства, как слуховете изкривяват реалността. Нахвърли петнайсет съображения и започна да ги подкрепя с примери. Пишеше въодушевено, трескаво и думите се лееха свободно. Боеше се да спре, да изключи компютъра, да си сипе чаша кафе, да не би музата да го изостави. Отначало се страхуваше да изтрие каквото и да било, дори грешките — по същата причина; после инстинктът надделя, започна да нанася корекции, но думите не секнаха. След час гледаше доволно следващата си статия: „Защо хората са готови да повярват на всичко“.

Принтира и изчете още веднъж написаното. Не беше изгладено, звучеше тромаво и се налагаше да го редактира. Ала скелето беше готово и му хрумваха нови идеи. Разбра със сигурност, че е настъпил краят на сушата. Нахвърли още няколко бележки върху страницата за всеки случай.

Излезе от кабинета и намери Лекси да чете в дневната.

— Здрасти! — каза му тя. — Досетих се, че ще дойдеш при мен. Какво става?

Той й протегна листовете с широка усмивка.

— Искаш ли да прочетеш следващата ми статия?

След кратко колебание, докато осмисли думите му, тя стана от дивана и все листовете с учудено и доволно изражение. Прегледа ги набързо и му се усмихна.

— Сега ли го написа?

Той кимна.

— Звучи чудесно! Ще го прочета с удоволствие!

Седна отново на дивана и се вглъби в статията. Джеръми я наблюдаваше как върти кичур коса около пръста си. Докато я гледаше, си даде сметка какво му е пречело да пише. Не животът в Бун Крийк, а подсъзнателният страх, че няма възможност да си тръгне оттук.

Абсурдно обяснение — би го оспорил, ако друг го предложи — но усещаше, че е вярно, и усмивката не слизаше от устните му. Прииска му се да прегърне Лекси и да я задържи завинаги в обятията си. Чувстваше се празнично, искаше да отгледа дъщеря си на място, където ще ловят светулки през лятото и ще наблюдават светкавиците, подслонени на верандата. Това беше неговият — техният — дом сега и изведнъж го изпълни увереност, че бебето ще е добре. Толкова много преживяха, че нямаше как да не е добре.

На шести октомври ултразвукът — последният преди раждането — потвърди правотата му. Засега Клер се справяше чудесно.

Засега.

19

Когато най-сетне осъзна какво се случва, всичко се замъгли и излезе от фокус. Понеже спеше, реши, че има извинение. Помнеше със сигурност, че първото, което произнесе онази сутрин, беше „Ох“.

— Събуди се — сръга го Лекси с лакът още веднъж.

Той придърпа замаяно завивката.

— Защо ме буташ? Посред нощ е.

— Почти пет е. Време е.

— Време за какво? — простена Джеръми.

— Да отидем в болницата.

Щом осмисли думите й, той се изправи рязко и отметна завивките.

— Контракции ли имаш? Кога започнаха? Защо не ми каза? Сигурна ли си?

— Да. Този път са силни и не отшумяват.

Джеръми преглътна.

— Това е, значи?

— Не съм съвсем сигурна, но мисля, че да.

— Добре — пое си дълбоко дъх той. — Да не се паникьосваме.

— Не се паникьосвам.

— Добре, защото няма смисъл да се паникьосваме.

— Знам.

Дълго се гледаха, без да продумат.

— Трябва да взема душ — заяви Джеръми накрая.

— Душ ли?

— Да — стана той от леглото. — Няма да се бавя. После тръгваме.



Забави се. Къпа се дълго; огледалата в банята се замъглиха и се наложи да ги бърше два пъти, за да се обръсне. Изми си зъбите и ги почисти с конец, намаза си старателно лицето с афтършейв. Изжабурка се два пъти с ментова вода. Отвори нов дезодорант, пусна сешоара на ниска степен, среса се и си приглади косата с гел. Ноктите му се сториха дълги и тъкмо ги режеше и пилеше, когато чу вратата на банята да се отваря рязко.

— Какво правиш, за бога? — ахна Лекси. Улови се за корема и се преви одве. — Защо се мотаеш?

— Готов съм — възмути се той.

— Стоя в банята половин час!

— Така ли?

— Да, така! — Лекси примигна, забелязала какво прави. — Режеш си ноктите?

Преди да успее да й отговори, тя се обърна и се заклатушка по коридора.

Когато преди виждаше в съзнанието си този ден, Джеръми никога не си бе представял, че ще се държи така.

Представяше си, че ще бъде олицетворение на спокойствието и самообладанието. Подготвя се делово и пъргаво, грижи се за съпругата си, вдъхва й увереност, грабва чантите, които Лекси е приготвила за болницата, и потегля с колата, стиснал волана със сигурни ръце.

Не очакваше да се уплаши толкова. Не беше готов за това. Какъв баща ще бъде? Как ще сменя пелени? Ще пълни биберони? Как се държи бебе? Нямаше никаква представа. Трябваха му още ден-два, за да прочете книгите, които Лекси изяждаше от кора до кора през последните месеци. Но беше късно. Подсъзнателният му опит да отложи неизбежното се бе провалил.

— Още не сме тръгнали! — обясни Лекси в телефонната слушалка. — Той още се подготвя!

Джеръми разбра, че тя говори с Дорис. И не е особено доволна.

Започна да се облича. Нахлузваше си ризата през главата, когато Лекси остави слушалката. Изви гръб и изтърпя мълчаливо последната контракция. Той изчака болката да стихне, помогна й да се изправи и я поведе към колата, най-сетне успял да се овладее донякъде.

— Не забравяй чантата — напомни му тя.

— Ще се върна да я взема.

Седнаха в колата и в същия момент започна нова контракция. Той включи трескаво двигателя.

— Чантата! — извика Лекси с разкривено лице.

Джеръми удари спирачките и се втурна обратно в къщата. Наистина не беше готов за това.



Шосетата бяха пусти и черни под тъмното небе. Джеръми натискаше газта. Заради възможните усложнения бяха решили бебето да се роди в Грийнвил и той остави съобщение на телефонния секретар на доктора, че пътуват натам.

След поредната контракция Лекси се облегна назад с побледняло лице. Той натисна още по-силно газта. В огледалото за обратно виждане съзря сивкавата светлина на изгрева. Лекси беше странно притихнала. Както и той всъщност. И двамата не бяха продумали, откакто се качиха в колата.

— Добре ли си?

— Да — отговори тя с глас, който издаваше, че изобщо не е добре. — Но карай по-бързо.

Сърцето му заби като чук в гърдите. Спокойно, каза си, запази самообладание. Гумите на колата изсвистяха на поредния завой.

— Не толкова бързо — предупреди го тя. — Не искам да умра, преди да стигна до болницата.

Той намали скоростта, но при следващата контракция пак я увеличи. Контракциите се появяваха през около осем минути. Не знаеше какво означава това — че имат достатъчно време или че нямат. Наистина трябваше да прочете книгите. Но станалото — станало.

В Грийнвил улиците бяха по-оживени. Нямаше много автомобили, но все пак се налагаше да спира на светофарите. На втория се обърна към Лекси.

— Добре ли си?

— Престани да ме питаш — скастри го тя. — Ще ти кажа, ако не съм.

— Почти стигнахме.

— Знам.

Джеръми се втренчи в светофара, питайки се защо, за бога, не светва зеленото. Не беше ли ясно, че случаят е спешен? Погледна съпругата си и едва се сдържа да не я попита пак дали е добре.



Спря пред входа на спешното отделение, влезе в чакалнята и обяви с блуждаещ поглед и на висок глас, че жена му ражда. Един санитар с инвалидна количка се запъти към колата им. Джеръми помогна на Лекси да слезе от колата и да седне в количката. Грабна чантата и всички тръгнаха към входа на болницата. Въпреки ранния час трима души чакаха пред рецепцията.

Мислеше, че ще ги настанят веднага в родилното отделение, но санитарят докара количката пред гишето и застанаха на опашката. Медицинските сестри не бързаха; отпиваха от чашите си с кафе и бърбореха. Джеръми едва сдържаше нетърпението си, особено докато хората пред него попълваха надлежно формулярите. Не приличаха на страдалци на крачка от смъртта; единият дори се опитваше да флиртува с персонала. Най-сетне — най-сетне! — дойде неговият ред. Преди да изрече и дума, сестрата, очевидно безразлична към участта на съпругата му, му подаде формуляр.

— Попълнете първите три страници, подпишете четвъртата и ми покажете здравната си карта.

— Необходимо ли е? Искам да кажа… жена ми ражда! Не трябва ли първо да я настаните в отделението?

Медицинската сестра погледна към Лекси.

— През колко време са контракциите?

— През около осем минути.

— Кога започнаха?

— Не знам. Преди около три часа…

Медицинската сестра кимна и погледна към Джеръми.

— Попълнете първите три страници и подпишете четвъртата. И не забравяйте здравната карта.

Джеръми взе формулярите и тръгна бързо и ядосано към масата със столовете. Документи? В такъв момент? При спешен случай? Светът бездруго се дави в море от документи. Ще мине и без тази купчина. Понечи да остави листовете, да се върне пред гишето и спокойно да обясни ситуацията. Медицинската сестра очевидно не разбираше.

— Ехо! — сепна го гласът на Лекси, която още стоеше в количката пред гишето в отсрещния край на залата. — Тук ли ще ме оставиш?

Джеръми усети как очите на всички се впиват в него. Една-две жени се намръщиха.

— Съжалявам… — промърмори и хукна към Лекси.

Избута количката до масата.

— Не забравяй чантата!

— О!

Върна се да я вземе, стараейки се да отбягва втренчените погледи на околните, и седна до Лекси.

— Добре ли си?

— Ще те цапна, ако ме попиташ още веднъж — отговори му тя. — Не се шегувам.

— Извинявай, извинявай.

— Просто попълни формулярите.

Той кимна и се зае с документите, ядосан отново, че му губят времето. Наистина трябваше първо да настанят съпругата му, а после да ги попълнят.

След няколко минути се запъти пак към гишето. Някой обаче го беше изпреварил и се наложи пак да чака. Докато му дойде редът, вече кипеше от гняв. Подаде формулярите, без да продума.

Медицинската сестра не бързаше. Прегледа всяка страница, направи копия, взе няколко гривни и написа името на Лекси и регистрационния й номер върху тях. Бавно. Мудно. Джеръми започна да тупа с крак. Зарече се да напише оплакване. Какъв абсурд!

— Добре — каза най-после медицинската сестра. — Седнете. Ще ви повикаме, когато сме готови.

— Пак ли ще чакаме? — възкликна Джеръми.

Сестрата го изгледа над очилата си.

— Нека позная… Това е първото ви бебе?

— Да, но…

Медицинската сестра поклати глава.

— Седнете. Ще ви извикаме. И си сложете гривните.

* * *

След няколко години извикаха Лекси.

Добре де, не беше толкова дълго, но на Джеръми му се стори още по-дълго. Лекси пак имаше контракция. Стискаше устни и се превиваше.

— Лекси Марш?

Джеръми скочи, сякаш под краката му е пламнал пожар, и застана зад количката. С няколко бързо крачки стигна до плъзгащите се врати.