— Отиваме в стаята, нали? — попита троснато.

— Да — отвърна невъзмутимо медицинската сестра. — Родилното отделение е натам. Как си, скъпа?

— Добре — отговори Лекси. — Просто поредната контракция. През около осем минути са.

— Да вървим! — прекъсна я Джеръми и Лекси и медицинската сестра впиха очи в него.

Гласът му несъмнено прозвуча рязко, но сега не беше време за любезности.

— Това вашата чанта ли е? — посочи медицинската сестра.

— Ще я донеса — срита се мислено Джеръми.

— Ще почакаме — каза сестрата.

Прииска му се да й благодари с най-саркастичния си тон, но се сдържа. Тази жена щеше да помага при раждането. Не биваше да я ядосва.

Изтича и взе чантата. Тръгнаха по лабиринта от коридори, изкачиха се с асансьора, прекосиха още един коридор и влязоха в стаята. Най-после!



Стаята беше празна, стерилна и функционална като всяка болнична стая. Лекси стана от количката, надяна болничен халат и легна внимателно. През следващите двайсет минути в стаята влизаха и излизаха медицински сестри. Измериха пулса и кръвното налягане на Лекси, провериха разкритието й, разпитаха я през колко минути се появяват контракциите, кога е яла за последно и имало ли е усложнения по време на бременността. Накрая я свързаха с монитор и двамата с Джеръми се ококориха, удивени от бързия ритъм на сърцето на бебето.

— Нормално ли е да бие толкова бързо? — попита той.

— Да — увери го медицинската сестра; закачи таблицата с данните над леглото и се обърна към Лекси. — Казвам се Джоуни, скъпа, и ще те наглеждам от време на време. Ще поостанеш тук, докато контракциите ти зачестят. Няма начин да се предвиди колко ще продължи раждането. Понякога нещата се развиват бързо, друг път — по-бавно. Не е наложително да лежиш. Някои жени се разхождат, седят или стоят на четири крака. Няма значение, стига да им олеква. Още не сме готови за епидуралната упойка. Гледай да се чувстваш най-удобно.

— Добре — кимна Лекси.

— И… господин… — обърна се медицинската сестра към Джеръми.

— Марш… Казвам се Джеръми Марш. А това е Лекси, съпругата ми. Ще имаме бебе.

Сестрата се усмихна.

— Виждам. Но сега ролята ви е да подкрепяте съпругата си. В коридора има машина за лед. Носете й кубчета, когато поиска. До мивката има хавлиени кърпи. Попивайте й челото. Ако реши да походи, не се отделяйте от нея. Понякога контракциите са силни и коленете омекват. Не бива да пада.

— Разбрах — отговори той, повтаряйки си мислено заръките й.

— Потрябва ли ви медицинска сестра, натиснете този бутон. Някой ще дойде при първа възможност.

Сестрата тръгна към вратата.

— Чакайте… Няма ли да останете?

— Отивам да нагледам друга пациентка. А и в момента не съм ви необходима. Ще се обадя на анестезиолога и след малко ще се върна.

— А ние какво да правим, докато чакаме?

Медицинската сестра го погледна замислено.

— Погледайте телевизия, ако искате. Дистанционното е върху нощната масичка.

— Съпругата ми ражда. Не мисля, че е в настроение да гледа телевизия.

— Както казах, не се знае колко ще продължи раждането. Една жена роди след трийсет часа.

Джеръми пребледня. Лекси също. Трийсет часа? Преди да успеят да го обмислят, започна нова контракция и вниманието на Джеръми се отклони към болката на Лекси и към собствената му болка, предизвикана от впитите й в дланта му нокти.



След половин час включиха телевизора.

Струваше им се нередно, но недоумяваха как да запълват времето между контракциите, които продължаваха да се появяват през осем минути. Джеръми предчувстваше, че дъщеря му няма да бърза. Още неродена, вече закъсняваше типично по женски. Дори да не знаеше предварително, щеше да предположи, че е момиче.

Лекси се справяше добре. Той го разбираше не само защото я питаше, но и защото след това тя го удряше по ръката.



Дорис дойде след един час, облечена в най-красивите си дрехи — повече от подходящо за случая. Хвърляйки поглед назад, Джеръми се зарадва, че се е изкъпал. С тази скорост щяха да останат тук цяла вечност.

Дорис връхлетя в стаята, размахала ръце, все едно плува към леглото. Обясни, че е раждала и знае какво ги чака. Лекси очевидно се зарадва да я види. Когато Дорис я попита добре ли е, тя не я удари. Просто отговори на въпроса.

Честно казано, това го притесни малко. Както го притесняваше фактът, че Дорис винаги е край тях. Осъзнаваше, че е егоистично, понеже тя беше отгледала Лекси и имаше право да съпреживее щастливия момент, но част от него искаше да го споделят само двамата с Лекси. После щяха да разполагат с достатъчно време за вълнение и въодушевление. Премести обаче мълчаливо стола си в ъгъла. Опасяваше се, че в такъв миг дори най-деликатният намек може да прозвучи обидно.

През следващите четирийсет и пет минути ту се вслушваше в разговора им, ту в „Добро утро, Америка“. Голяма част от предаването бе посветено на предизборните кампании на Ал Гор и Джордж Буш и Джеръми усети как извръща поглед, когато двамата си отворят устите. Това му се удаваше по-лесно, отколкото да слуша колко егоистично се е държал тази сутрин, когато Лекси го е събудила.

— Режеше си ноктите? — възкликна Дорис и го изгледа уж с престорен гняв.

— Бяха дълги — оправда се той.

— А после караше като луд — добави Лекси. — Гумите свистяха.

Дорис поклати разочаровано глава.

— Мислех, че ще роди — защити се Джеръми. — Откъде да знам, че ще чакаме часове?

— Слушай — каза Дорис. — Имам опит, та пътьом се отбих в дрогерията и ви взех няколко списания. Безмозъчни дивотии, но ще убият времето.

— Благодаря, Дорис — каза Лекси. — Радвам се, че си тук.

— И аз — отвърна баба й. — Отдавна очаквам този момент.

Лекси се усмихна.

— Ще сляза долу да си взема чаша кафе — продължи Дорис.

— Добре — кимна Лекси.

— Ти искаш ли нещо, Джеръми?

— Не, благодаря — отказа той, стараейки се да не обръща внимание на къркорещия си стомах.

Щом Лекси не бива да яде, той също няма да яде. Така е справедливо.

— Доскоро — изчурулика Дорис. По пътя към вратата го докосна по рамото и се наведе към него. — Не се безпокой за тази сутрин — успокои го. — Съпругът ми се държеше по същия начин. Сварих го да си разтребва кабинета. Нормално е.

Джеръми кимна.



Контракциите зачестиха — първо през седем минути, а после през пет. Джоуни и Айрис — друга медицинска сестра — се редуваха да наглеждат Лекси.

Дорис още я нямаше. Джеръми се запита дали не е доловила желанието му да остане сам с Лекси. Телевизорът беше включен, но и двамата не му обръщаха внимание. Джеръми бършеше челото на Лекси и й подаваше ледени кубчета. Тя не искаше да се разхожда; очите й не се отлепяха от монитора, който отмерваше ритъма на бебешкото сърчице.

— Страх ли те е? — попита го Лекси.

Той забеляза тревогата, изписана по лицето й. Моментът наближаваше и безпокойството й беше разбираемо.

— Не — отговори й. — Ултразвукът преди две седмици не показа нищо нередно, а и лекарят ни обясни, че дори амниотичната връв да се прикрепи сега, няма опасност от сериозни увреждания.

— Ами ако обвие пъпната връв в последния момент? Ако притокът на кръв към бебето секне?

— Няма — увери я Джеръми. — Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Ако докторът се притесняваше, щяха да те свържат с повече машини и да те преглеждат много лекари.

Тя кимна. Надяваше се да е прав, но не искаше да се самозалъгва, докато не се убеди със сигурност. Докато не прегърне бебето и не го види с очите си.

— Мисля, че трябва да има брат или сестра — каза тя. — Не искам да е единствено дете като мен.

— При теб всичко е наред.

— Знам, но помня как мечтаех да съм като другите си приятели. Да има с кого да си играя в дъждовните дни и с кого да си бъбря на вечеря. Ти си израснал с петима братя. Чувстваше се чудесно, нали?

— Понякога — призна Джеръми. — Но невинаги. Понеже бях най-малък, все намираха начин да ме прецакат. Често повтарям, че да си най-малкият от шестима означава много студени душове сутрин и подгизнали хавлии.

Тя се усмихна.

— Но все пак искам да имам повече от едно дете.

— И аз. Но сега да се съсредоточим върху първото. После ще видим.

— Склонен ли си да си осиновим? — попита тя. — Искам да кажа… ако…

— Ако не забременееш пак?

Тя кимна.

— Да — отговори той. — Нямам нищо против. Но съм чувал, че отнема доста време.

— Тогава ще започнем отсега.

— Не мисля, че сега си в състояние да започнеш каквото и да било.

— Когато бебето е на няколко месеца, имам предвид. Ще опитваме да имаме второ по нормалния начин, но ако не се получи, няма да чакаме. Не искам децата ни да са с голяма разлика във възрастта.

Той й избърса челото.

— Май си го обмисляла дълго.

— Откакто научихме за амниотичния синдром. Щом разбрах, че съществува възможност да изгубя бебето, осъзнах колко силно искам да бъда майка. И каквото и да се случи, искам да бъда.

— Нищо няма да се случи. Но те разбирам.

Тя улови ръката му и го целуна по пръстите.

— Обичам те. Знаеш ли го?

— Да — отвърна той. — Знам го.

— А ти мен?

— Обичам те повече от рибите в морето и по-високо от луната. — Лекси го изгледа с любопитство и той сви рамене. — Така казваше мама, когато бяхме малки.

Тя го целуна пак по ръката.

— А ти ще го казваш ли на Клер?

— Всеки ден.

При тези думи започна нова контракция.



Дорис се върна след малко и с времето — изтичащо все по-бавно и по-бавно — контракциите зачестяваха. Появяваха се през пет минути, после през четири и половина, през четири. Провериха пак разкритието на Лекси — не особено красива картина, помисли си Джеръми — и Джоуни ги погледна многозначително.

— Ще извикам анестезиолога — обяви тя. — Разкритието вече е шест сантиметра.

Джеръми се запита как точно ги е измерила, но реши да не любопитства.

— По-силни ли са контракциите? — попита Джоуни, захвърляйки ръкавиците си в кошчето за отпадъци.

Лекси кимна и тя посочи монитора.

— Бебето е добре. И не се бой, след епидуралната упойка няма да усещаш болка.

Лекси кимна отново.

— Все още не е късно да промениш решението си, ако искаш да родиш без упойка — добави Джоуни.

— Предпочитам да е с упойка — отговори Лекси. — Колко остава според теб?

— Трудно е да се каже, но ако продължаваш в същия дух, вероятно около час.

Сърцето на Джеръми пак ускори ход. Стори му се, че и сърцето на бебето затуптя по-бързо. Опита се да диша дълбоко.



След няколко минути дойде анестезиологът и Джоуни подкани Джеръми да излезе от стаята. Той се съгласи и зачака в коридора с Дорис, но идеята да го изолират му се стори абсурдна, след като бе наблюдавал как проверяват разкритието на жена му.

— Лекси каза, че си започнал да пишеш — отбеляза Дорис.

— Да. Миналата седмица подготвих няколко статии.

— Хрумна ли ти идея за по-сензационна история?

— Няколко. Но ще видим кога ще се заема с тях. Лекси едва ли ще се зарадва, ако замина нанякъде и я оставя сама с бебето. Обмислям обаче една история, която мога да напиша и вкъщи. Няма да е като разследването за Клосън, но ще си струва.