— Поздравления! Радвам се за теб — окуражи го Дорис.

— И аз — отвърна той и тя се засмя.

— Чух, че ще наречете бебето Клер.

— Да.

— Харесвам това име — каза тихо Дорис.

И двамата замълчаха. Джеръми знаеше, че тя си спомня за дъщеря си.

— Да беше я видял, когато изскочи на бял свят! — продължи след малко тя. — Косата й беше черна като катран и пищеше с пълно гърло. Веднага разбрах, че ще трябва да я държа под око. Диво създание беше. От самото начало.

— Така ли? — учуди се Джеръми. — От разказите на Лекси останах с впечатлението, че е била олицетворение на южняшка изтънченост.

Дорис се засмя.

— Шегуваш ли се? Беше добро дете, вярно, но често минаваше границата. В трети клас я изпратиха вкъщи, понеже през междучасието целунала всички момчета в училищния двор. Няколко дори се разплакали. Наказахме я да не излиза до края на деня и да си изчисти стаята. Проглушихме й ушите с обяснения колко неприлично се е държала. На другия ден направи същото. Взехме я от училище. Бяхме побеснели. Тя обаче заяви, че й било приятно да целува момчета, ако ще и да я наказват после.

Джеръми се засмя.

— Лекси знае ли тази история?

— Не съм сигурна. Чудя се как изобщо се сетих за нея. Но децата променят живота ти из основи. Това ще е най-трудното и най-хубавото нещо в живота ви.

— Очаквам го с нетърпение — кимна Джеръми — Готов съм.

— Така ли? Изглеждаш уплашен.

— Не съм — излъга той.

— Хмм… Да те хвана ли за ръка?

Последния път, когато го направи, Джеръми бе останал със странното усещане, че му е прочела мислите. Образно казано, разбира се, защото… защото е невъзможно да ти прочетат мислите, естествено.

— Не — възпря я той.

Дорис се усмихна.

— Нормално е да си напрегнат. И уплашен. Поемаш огромна отговорност. Но ще се справиш.

Джеръми кимна, замислен, че след по-малко от час ще разбере дали е права.



След като й поставиха епидуралната упойка, Лекси вече не изпитваше болка и разбираше от монитора кога има контракции. След двайсет минути разкритието й стана осем сантиметра. При десет сантиметра започваше партито. Сърцето на бебето биеше съвсем нормално.

Без болката настроението на Лекси се разведри значително.

— Чувствам се добре — припя тя.

— Звучиш, все едно си изпила няколко бири.

— Така се и чувствам — кимна тя. — Далеч по-добре отпреди. Харесва ми този епидурал. Кой би пожелал да роди без упойка? Знаеш ли колко боли?

— Чувал съм. Искаш ли лед?

— Не. Няма нужда.

— Наистина изглеждаш по-добре — окуражи я Джеръми.

— Ти също.

— Е, аз се изкъпах сутринта.

— Знам! — възкликна звънко тя. — Не мога да повярвам, че го направи!

— Исках да изглеждам добре на снимките.

— Не, имам предвид колко се забави, докато аз се гърчех от болка.

— Не се гърчеше. Говореше по телефона с Дорис.

— Но вътрешно се гърчех — възрази тя. — Просто съм силна и не го показвам.

— И красива, не забравяй.

— Да, няма. Ти си щастливец.

— Щастливец съм — съгласи се той и улови ръката й. — Обичам те.

— И аз те обичам.



Време беше.

Медицинските сестри подготвиха чевръсто родилната зала. Лекарят най-сетне дойде и провери разкритието на Лекси. Седна на високата табуретка и им обясни какво следва — ще й казва кога започва контракцията и тя ще трябва да напъва, след два-три напъна бебето ще се роди, но между тях трябва да събира сили. Лекси и Джеръми попиваха всяка дума.

— Остава въпросът с амниотичната връв — продължи лекарят. — Сърдечният ритъм на бебето е стабилен и равномерен и затова не очаквам никакви усложнения. Не мисля, че пъпната връв е засегната. Бебето очевидно не страда. Съществува минимална вероятност амниотичната връв да се заплете в пъпната в последния момент, но единственият изход в такъв случай е да извадим бебето веднага. Подготвен съм за такъв вариант. В залата ще има педиатър, който ще прегледа новороденото, но пак повтарям, че според мен извадихме късмет.

Лекси и Джеръми кимнаха нервно.

— Ще се справиш — каза лекарят на Лекси. — Слушай ме и след няколко минути ще бъдете родители.

Лекси си пое дълбоко дъх и стисна ръката на Джеръми.

— Трябва ли да се преместя? — попита той.

— Не е необходимо — успокои го лекарят.

В стаята влязоха още една сестра и педиатърът — доктор Райън. Поставиха до леглото поднос със стерилизирани инструменти върху масичка с колелца. Лекарят изглеждаше напълно спокоен; доктор Райън разговаряше ведро с медицинската сестра.

Следващата контракция започна и лекарят каза на Лекси да свие крака и да напъва. Лицето й се разкриви от усилието. Лекарят провери пулса на бебето. Лекси се напъваше, стиснала ръката на Джеръми.

— Добре — каза акушер-гинекологът, намествайки се по-удобно върху високата табуретка. — Почини малко. Поеми си дъх и ще опитаме пак. Следващия път напъни по-силно, ако можеш.

Тя кимна. Джеръми се запита откъде ще намери сили, но Лекси започна да напъва отново. Лекарят наблюдаваше съсредоточено.

— Добре, добре… Продължавай.

Лекси продължаваше; Джеръми се стараеше да не обръща внимание на болката в ръката. Контракцията отшумя. Лекси се отпусна.

— Почини си пак. Справяш се чудесно — увери я лекарят.

Тя си пое дъх, а Джеръми избърса челото й. При следващата контракция се повтори същото. Лекси стискаше очи и зъби със зачервено лице. Медицинските сестри стояха до леглото, готови да помагат. Джеръми я държеше за ръката, удивен от бързината, с която се развиват събитията.

— Добре, добре — каза лекарят. — Още един напън и бебето ще излезе.



После всичко се замъгли и се сля. По-късно Джеръми осъзна, че спомените му са откъслечни, и понякога изпитваше чувство за вина. Последният му ясен спомен от Лекси беше как следващата контракция започва и тя свива крака. Лицето й блестеше от пот, дишаше тежко. Лекарят й каза да напъне за последен път с всички сили. Стори му се, че тя се усмихна.

После? Не беше сигурен, защото очите му се плъзнаха към краката на Лекси, към бързите и плавни движения на лекаря. Макар да се смяташе за зрял и опитен човек, се стъписа при мисълта, че сега за пръв път — а вероятно и за последен — вижда раждането на свое дете. В същия миг стаята сякаш се смали. Само смътно долавяше, че и Дорис е тук; чуваше и стенанията на Лекси. Изведнъж Клер се появи. Първо главата, а след нея — с едно бързо движение на ръцете на лекаря — раменете и цялото й тяло. В миг беше станал баща. Взираше се удивено в новия живот пред себе си.

Мокра и все още свързана с пъпната връв, Клер беше хлъзгав вързоп — сив, червен и кафяв. Загъргори и доктор Райън бързо я сложи върху съседната маса. Пъхна смукателна тръбичка в устата й, за да й прочисти гърлото. Едва тогава Клер изплака. Педиатърът продължи да я преглежда. Джеръми се питаше дали тя е добре. Светът се смали още повече. Долови смътно как Лекси ахва.

— Не виждам аномалии — констатира доктор Райън. — Всичките й пръстчета са си на мястото. Красиво момиченце! Добър цвят, диша нормално. Състоянието й е напълно задоволително.

Клер продължаваше да плаче, а Джеръми най-сетне се обърна отново към Лекси. Всичко се развиваше толкова бързо, че едва съумяваше да го осмисли.

— Чу ли? — попита я.

В същия момент машината зад него изпиука протяжно. Очите на Лекси бяха затворени, а главата й — отпусната върху възглавницата, сякаш е заспала.

Учуди се, че тя не гледа към бебето. После — ненадейно — лекарят скочи от табуретката толкова рязко, че тя се плъзна към стената зад него. Медицинската сестра изкрещя нещо, а докторът извика на другата сестра да изведе Дорис и Джеръми от стаята.

Дъхът на Джеръми секна.

— Какво става? — изкрещя той.

Сестрата го улови за лакътя и го задърпа към вратата.

— Какво става? Какво става с нея? Чакайте!

— Моля ви — извика медицинската сестра. — Излезте!

Очите му се разшириха от страх. Не можеше да отлепи очи от Лекси. Дорис също я гледаше. Някъде отдалеч дочу сестрата да вика санитарите. Приведен над Лекси, лекарят й правеше сърдечен масаж… Изглеждаше паникьосан, всички изглеждаха паникьосани.

— Не! — изкрещя Джеръми и се опита да се освободи от медицинската сестра.

— Изведете го оттук! — извика лекарят.

Още някой улови ръката на Джеръми. Издърпаха го от стаята. Като насън. Какво ставаше? Защо Лекси не се движеше? Боже, нали ще се оправи? Невъзможно е да не се събуди. Събуди се, Лекси… събуди се, моля те.

— Какво става? — изкрещя отново.

Стоеше в коридора, оглушал за гласовете, опитващи се да го успокоят. Зърна двама санитари да бутат носилка към родилната зала. Скриха се вътре.

Други двама санитари притискаха Джеръми към стената. Дишаше на пресекулки, тялото му беше вдървено и студено като метална жица. Чу Дорис да хлипа, но звукът му се стори безкрайно чужд. Наоколо се щураха хора, но той беше сам, съвсем сам. Това бе вкусът на истинския ужас. След минута изнесоха Лекси от залата на носилка. Лекарят продължаваше да й прави сърдечен масаж. Върху лицето й имаше маска.

Изведнъж времето забави ход. Щом Лекси изчезна в дъното на коридора, тялото му се отпусна. Олюля се безпомощно. Зави му се свят.

— Какво става? — попита отново. — Къде я водят? Защо не се движи?

Санитарите и медицинската сестра забиха погледи в пода.



Отведоха ги в специална стая. Не чакалня, не болнична, а друга стая. Сини столове се редяха край двете стени. Имаше килим. Върху ниска масичка бяха натрупани списания — пъстро петно под флуоресцентната лампа. Дървен кръст бе окачен на стената в дъното. Празна стая. Само Дорис и Джеръми бяха вътре.

Дорис седна, бе побледняла и разтреперана. Гледаше втренчено напред, но не виждаше. Джеръми седна до нея. После стана и закрачи напред-назад. Пак седна. Попита я какво става, но и тя не знаеше. Закри лице с длани и заплака.

Джеръми не можеше да преглътне. Не можеше да мисли. Опита се да си спомни какво се случи, да проследи хода на събитията, но не успяваше да се съсредоточи. Времето спря.

Секунди, минути, часове… Не знаеше колко са изтекли, не знаеше какво става, не знаеше дали Лекси ще се събуди, не знаеше какво да направи. Искаше му се да се втурне в коридора и да настоява да му обяснят. Искаше да види Лекси, за да се увери, че е добре. Дорис продължаваше да плаче до него, сплела молитвено разтрепераните си пръсти.

Странно — щеше да запомни завинаги стаята с килима и сините столове, но не помнеше лицето на болничния психолог, който най-сетне дойде при тях; дори лекарят изглеждаше неузнаваем. Помнеше само какъв леден страх го скова при вида им. Стана. Дорис също стана. Допреди минута неведението го измъчваше, но сега не искаше да чува нито дума. Дорис го улови за ръка, сякаш се надяваше да е достатъчно силен да крепи и двамата.

— Как е тя? — прошепна Джеръми.

Лекарят изглеждаше изтощен.

— Съжалявам… — подхвана той, — но съпругата ви претърпя амниотична емболия…

На Джеръми му се зави свят. За да се овладее, се втренчи в петната от кръв и слуз по престилката на лекаря. Думите му сякаш долитаха от огромно разстояние:

— Не смятаме, че амниотичната връв има нещо общо със случая. Двете неща са съвсем отделни. Амниотичната течност някак си е навлязла в някой от маточните съдове… Няма начин да се предскаже… Нямаше какво да направим…

Стените на стаята го притиснаха. Дорис залитна към него.