— Искате ли да я гушнете?

Той преглътна. Струваше му се прекалено крехка; всяко движение би могло да я прекърши. Не искаше да я докосва, но думите се изплъзнаха от устните му, преди да успее да ги спре.

— Може ли?

— Разбира се.

Медицинската сестра вдигна Клер и Джеръми се зачуди възможна ли е такава сръчност.

— Не знам какво да правя — прошепна той. — Никога не съм държал бебе.

— Лесно е — успокои го с тих глас медицинската сестра. Беше по-възрастна от него и по-млада от Дорис и Джеръми се запита дали има свои деца. — Седнете в люлеещия се стол и аз ще ви я подам. Едната ви ръка трябва да подпира гръбчето й, а другата — главичката. И най-важното — обичайте я до края на живота си.

Джеръми седна ужасен и едва удържащ порива да се разплаче. Не беше готов за това. Искаше Лекси да е до него, искаше да тъгува за нея, трябваше му време. Зърна отново лицето на Дорис зад стъклото; стори му се, че се усмихва едва забележимо. Медицинската сестра застана до него. Носеше дъщеря му спокойно, все едно е носила хиляди бебета.

Джеръми протегна ръце и усети лекото телце на Клер да се спуска в тях. След миг тя се сгуши в прегръдката му.

Десетки чувства го завладяха — отчаянието, което изпита в лекарския кабинет с Мария, шокът и ужасът в родилната зала, празнотата, докато крачеше по болничния коридор, объркването, завладяло го преди миг.

Клер се втренчи в него. Сребристите й очи се насочиха към лицето му. Помисли си, че тя е единственото, останало от Лекси. Клер беше дъщеря на Лекси, нейна плът и кръв и частица от духа й. Джеръми затаи дъх. Образът на съпругата му изплува в ума му — Лекси, решила да роди детето му, защото вярва в него; Лекси, омъжила се за него с пълното съзнание, че няма да е съвършен, но е бащата, когото Клер заслужава. Лекси бе пожертвала живота си, за да му я подари. Изведнъж го осени мисълта, че ако има избор, пак ще постъпи по същия начин. Дорис беше права — Лекси иска той да обича Клер и да бъде силен, защото Клер се нуждае от него. Въпреки страданието и горчилката, преживени през последните часове, той се взираше просълзен в детето си, внезапно убеден, че това, което прави сега, е единствената причина за съществуването му. Да я обича. Да й помага, да носи бремето на тревогите й, докато тя укрепне, за да го носи сама. Да се грижи всеотдайно за нея, защото в крайна сметка именно това осмисля живота. Лекси беше дала живот на Клер, сигурна, че Джеръми ще го осъзнае.

В този момент, вперил очи в дъщеря си през пелена от сълзи, той изпита безкрайна обич и желание да я закриля завинаги.

Епилог

Февруари 2005 г.

Звънът на телефона разбуди Джеръми. Къщата беше притихнала, обвита в плътната мантия на мъглата. Изправи се удивен, че изобщо е заспал. Миналата нощ не успя да мигне; от няколко седмици всъщност не му се събираха повече от няколко часа сън. Очите му бяха подути и зачервени, главата му пулсираше, изглеждаше изтощен, както се и чувстваше. Телефонът иззвъня отново. Той вдигна слушалката.

— Джеръми! Какво става? — попита брат му.

— Нищо — измърмори Джеръми.

— Спеше ли?

Джеръми погледна инстинктивно към часовника.

— Само двайсет минути. Нищо опасно.

— Ще те оставя тогава. Заспивай!

Джеръми насочи очи към ключовете си и якето, метнато върху стола, и се сети какво е замислил. Предстоеше му поредната безсънна нощ. Изпита благодарност, че е подремнал.

— Няма да заспивам. Радвам се да те чуя. Как си?

Погледна към коридора, където беше стаята на Клер.

— Получих съобщението ти. Затова се обадих — обясни гузно брат му. — Звучеше странно. Като зомби или нещо такова.

— Съжалявам. Цяла нощ бях будувал.

— Пак ли?

— Случва се — въздъхна Джеръми.

— Не се ли случва прекалено често напоследък? Мама се притеснява за теб. Мисли, че ако продължава така, ще се разболееш.

— Няма — увери го Джеръми и се протегна.

— Не съм сигурен. Струваш ми се ни жив, ни умрял.

— Но съм мъж за милиони.

— Ха! Слушай, мама ми заръча да ти предам да си отспиваш, така че си лягай веднага.

Въпреки умората Джеръми се засмя.

— Не мога.

— Защо?

— Няма смисъл. Ще лежа и ще броя овце цяла нощ.

— Не цяла нощ.

— Напротив. Цяла нощ. Това означава безсъние.

Усети как брат му се поколеба.

— Не разбирам… Защо не спиш?

Джеръми погледна към прозореца. Сребристата мъгла забулваше небето. Помисли си за Лекси.

— Кошмари — отговори.

Кошмарите започнаха преди месец, точно след Коледа, привидно без причина.

Беше най-обикновен ден — Клер му помогна да направи бъркани яйца, закусиха заедно и напазаруваха в бакалията. После Джеръми я остави за няколко часа при Дорис. Когато се прибраха вкъщи, Клер гледа „Красавицата и звярът“ — сигурно за десети път. Вечеряха пуйка, макарони и кашкавал и четоха същите приказки както винаги. Тя не беше нито болна, нито разтревожена, когато си легна. След двайсет минути Джеръми надникна в стаята й. Спеше дълбоко.

След полунощ обаче се събуди с писъци.

Джеръми се втурна в стаята й и я прегърна да я утеши. Тя се успокои най-сетне, той я зави и я целуна по челото.

След час Клер се събуди отново, крещейки.

После пак.

Продължи така почти цяла нощ, но на сутринта тя очевидно не си спомняше какво се е случило. Джеръми, изтощен и със зачервени очи, благодари богу, че всичко е приключило. Така си мислеше. Същото обаче се повтори и следващата нощ. И следващата. И следващата.

След седмица заведе Клер на лекар, но го увериха, че физически е напълно здрава. Кошмарите не били необичайно явление. С времето щели да отшумят.

Ала не отшумяха. Ставаше по-зле. Отначало се будеше по два-три пъти нощем, а сега по четири-пет, сякаш кошмарите я спохождат при всеки цикъл на съня. Успокояваха я единствено нежните думи, които Джеръми й шепнеше, люлеейки я в прегръдките си. Опита се да я премести в своето легло, да спи при нея, държеше я в скута си часове след като заспи. Опита с музика, с различни нощни лампи и без лампи, промени хранителния й режим, даваше й чаша топло мляко преди лягане. Обади се на майка си, обади се на Дорис; когато остана да пренощува при баба си, Клер също се събуди с писъци. Нищо не помагаше.

Безсънието го изнервяше; изнервяше и Клер. Напоследък гневните изблици бяха повече от обикновено, раздразнителността и безпричинните сълзи — също. Тя явно не се контролираше, но Джеръми също избухваше и в неговия случай възрастта не беше оправдание. Изтощението изопваше нервите му. И тревогата. Страхът, че нещо не е наред, че ако тя не започне да спи спокойно, нещо лошо ще й се случи. Той щеше да оцелее, знаеше как да се грижи за себе си, но… Клер? Беше отговорен за нея. Тя се нуждаеше от него, а той се проваляше.

Спомни си как изглеждаше баща му в онзи ден, когато по-големият му брат Дейвид претърпя автомобилна катастрофа. През нощта осемгодишният Джеръми свари баща си да седи на фотьойла в дневната и да се взира в нищото. Беше неузнаваем — някак си смален. За миг Джеръми се почуди дали е разбрал правилно, когато родителите му обясниха, че Дейвид е добре. Да не би брат му да е умрял и те да се страхуват да му кажат истината. Изведнъж дъхът му секна и аха да избухне в сълзи, но баща му се изтръгна от вцепенението. Джеръми седна в скута му и усети острите му бакенбарди. Попита за Дейвид и баща му поклати глава.

— Дейвид е добре — успокои го той. — Но това не разсейва тревогите. Родителите винаги се притесняват.

— Притесняваш ли се за мен? — попита Джеръми.

Баща му го прегърна.

— Притеснявам се за всички вас. През цялото време. Мислех си, че щом децата пораснат, тревогите свършват. Но не съм бил прав. Те не свършват никога.



Спомнил си думите му, Джеръми надникна в стаята на Клер. Гърдите й се надигаха и спускаха едва забележимо. Едва сдържа желанието си да я прегърне, за да прогони кошмарите. Тя спеше от час. Всеки момент щеше да се събуди с писъци.

Както винаги се зачуди какви ли страховити образи рисува съзнанието й. Като всички деца тя се развиваше с невероятно темпо, усъвършенстваше езиковите си умения, сръчността си, пробваше докъде се простират забраните и учеше житейските правила. Понеже не познаваше достатъчно живота и страховете на възрастните не я измъчваха, Джеръми предполагаше, че кошмарите са продукт на свръхактивното й въображение или са опит на съзнанието й да проумее сложността на света. Но как се отразява това в сънищата й? Чудовища ли вижда? Или я преследва нещо ужасно? Не знаеше, не можеше дори да предположи. Детското съзнание е загадка.

Понякога се питаше дали той не е причината. Осъзнава ли Клер, че е различна от другите деца? Прави ли й впечатление, че в парка той често е единственият баща, разхождащ се с детето си? Чуди ли се защо всички имат майки, а тя няма? Разбираше, че не е виновен той; никой не беше виновен. Често си напомняше, че са жертва на сляпа трагедия. Някой ден щеше да разкаже на Клер своя най-страшен кошмар — кошмара в болницата, който не беше само сън.



Влезе в стаята и отиде на пръсти до дрешника. Отвори тихо вратата. Свали яке от закачалката и се озърна, спомнил си как се изненада Лекси, когато й показа как е подредил детската стая.

Оттогава стаята се бе променила — като Клер. Сега беше боядисана в жълто и виолетово; тапетите до средата на стените изобразяваха момиченца с ангелски личица, облечени като за църква. Клер избра десена и седя с кръстосани крака върху пода, докато Джеръми лепеше тапетите.

Над леглото й бяха окачени две неща, които непременно би спасил, ако избухне пожар. Когато Клер беше бебе, доведе фотограф да заснеме десетина снимки в черно и бяло — на крачетата, на ръчичките й, на очите, носа, ушите. Снимките оформяха два големи колажа в рамка и погледнеше ли ги, Джеръми си спомняше колко мъничка я бе усетил в ръцете си.

През седмиците след раждането й Дорис и майка му им помагаха в тандем. Майката на Джеръми дойде в Бун Крийк и му показа основното — как да сменя пелени, как да приготвя биберона с млякото, как да дава лекарства на Клер, за да не ги изплюва. За Дорис храненето на бебето беше утеха — след това гушкаше малката с часове. Понякога вечер Джеръми я чуваше как разговаря тихо с майка му в кухнята. От време на време Дорис се разплакваше, а майка му й шепнеше ласкаво.

Те се привързаха една към друга и макар и двете да страдаха — всяка посвоему — не позволяваха на Джеръми да се удави в самосъжаление. Оставяха го насаме и се грижеха за Клер, но настояваха и той да поема своята отговорност, независимо колко е съкрушен. И двете му напомняха постоянно, че той е бащата и той носи отговорност за Клер.

Лека-полека Джеръми се научи как да се грижи за бебето и скръбта започна бавно да отшумява. В началото се терзаеше от сутрин до вечер, но след време успяваше понякога да забрави болката, погълнат от грижите за дъщеря си. Живееше обаче на автопилот и когато настъпи часът майка му да си тръгне, той се паникьоса при мисълта, че ще остане сам. Майка му повтори всички инструкции десет пъти; увери го, че винаги може да й се обажда; напомни му, че Дорис е на няколко преки и че може да говори с педиатъра, ако нещо го притеснява.

Обясни му спокойно всичко, но въпреки това той я помоли да остане още малко.

— Не мога — отвърна тя. — А ти трябва да се вземеш в ръце. Тя разчита на теб.

През първата нощ наглежда Клер десет пъти. Тя спеше в кошарката до леглото му; върху нощната масичка имаше фенер, за да проверява дали диша. Тя се събуди с плач, той я нахрани, вдигна я да се оригне, а на сутринта я изкъпа и се паникьоса, че трепери. Облича я прекалено дълго. Остави я върху одеяло в дневната и я гледа, докато си пиеше кафето. Реши да поработи, когато тя задряма, но не успя; Клер пак заспа и той пак реши да поработи, но отново се отказа. През първия месец съумяваше само да си провери имейла и да отговори на получените писма.