— Браво, Джеръми! — намигна му Дорис. — А сега ми разкажете за Ню Йорк! Искам да чуя всичко от игла до конец! И да видя пръстена.

Очите на всички се стрелнаха към Лекси. Тя протегна ръка, хората проточиха шии и пристъпиха по-наблизо да виждат по-добре. Джеръми усети нечий дъх върху врата си.

— Бива си го! — каза някой зад него.

— Вдигни ръка, Лекси! — обади се друг.

— Прилича ми на циркон от „Хоум Шопинг“ — констатира женски глас.

Лекси и Дорис сякаш едва сега осъзнаха, че са център на вниманието.

— Шоуто свърши! — заяви Дорис. — Искам да поговоря с внучката си. Освободете ни място!

С разочарован ропот хората се опитаха да се отдръпнат, но нямаше накъде и само запристъпваха от крак на крак.

— Да отидем отзад — предложи Дорис.

Сграбчи Лекси за ръката и я повлече; Джеръми си запроправя път след тях към офиса й зад кухнята.

Щом влязоха, Дорис засипа Лекси с порой от въпроси. Лекси заразказва за Статуята на свободата, за Таймс Скуеър и разбира се, за Емпайър Стейт Билдинг. Колкото по-бързо говореха, толкова по-южняшки звучаха и въпреки старанието си Джеръми изпусна нишката на разговора. Успя да дешифрира, че Лекси е харесала семейството му, но не остана очарован от уточнението, че вечерта приличала на епизод от „Всички обичат Реймънд“, само дето била „шест пъти по-шумна“ и всеки роднина „бил смахнат посвоему“.

— Ясно! Истинска дандания! — каза Дорис. — Покажи ми пак пръстена.

Лекси протегна гордо ръка. Дорис погледна към Джеръми.

— Ти ли го избра?

Джеръми сви рамене.

— С малко помощ.

— Красив е!

В този момент Рейчъл надникна в стаята.

— Здрасти, Лекс. Здрасти, Джеръми. Съжалявам, че ви прекъсвам, но бухтите свършиха, Дорис. Да изпържа ли още?

— Щом трябва… Но ела първо да видиш пръстена на Лекси.

Пръстенът. Жените явно обичат да зяпат пръстени, помисли си Джеръми, както обичат да повтарят думата „годеница“.

Рейчъл дойде при тях. С кестенявата си коса и стройната фигура изглеждаше привлекателна както винаги, но по-изморена. В гимназията Рейчъл била най-добрата приятелка на Лекси; все още бяха близки — в градче с такива размери близостта е неизбежна — но се поотчуждили, когато Лекси заминала в колежа.

— Много е красив — каза Рейчъл. — Честито, Лекси! И на теб, Джеръми! Целият град се вълнува.

— Благодаря, Рейч. Как вървят нещата с Родни? — попита Лекси.

Родни, местният шериф и любител на щангите, вехнел по Лекси още откакто били деца. Не останал никак доволен, че тя се е влюбила в пришълеца от Ню Йорк, но се примирил и започнал да излиза с Рейчъл.

— Вървят…

Приятелката й заби поглед в пода. Лекси я наблюдаваше. Знаеше, че не бива да я пришпорва. Рейчъл отметна кичур коса от челото си.

— Искам да остана да си побъбрим, но в ресторанта е менажерия. Нямам представа защо разрешавате на кмета да организира срещите тук. Бухтите и бингото влудяват хората. Ще се видим по-късно!

Рейчъл излезе и Лекси се обърна към Дорис.

— Добре ли е тя?

— О, заради Родни е — махна с ръка Дорис, сякаш съобщава престаряла новина. — Преди няколко дни се посдърпали нещо.

— Не е заради мен, надявам се.

— Не, разбира се — увери я Дорис, но не успя да убеди Джеръми.

Родни излизаше с Рейчъл, вярно, но Джеръми беше сигурен, че още не е прежалил Лекси. Чувствата, дори в зряла възраст, не отшумяват лесно, а и разпрата очевидно съвпадаше с новината за годежа им.

— Ето ви и вас! — прогърмя гласът на кмета и прекъсна размишленията на Джеръми.

Джъркин, окръглен и плешив, явно страдаше от далтонизъм по отношение на дрехите. Тази вечер носеше морави полиестерни панталони, жълта риза и вратовръзка с ориенталски мотиви. Като изпечен политик, говореше, без да си поема дъх. Беше истински тайфун от думи и сега се развихри с пълна сила.

— Криете се зад кулисите, а? Ако не ви познавах добре, щях да си помисля, че кроите тайни планове за бягство, за да лишите този град от церемонията, която заслужава. — Пристъпи напред, сграбчи ръката на Джеръми и я раздруса енергично. — Радвам се да те видя. Радвам се да те видя — повтори многозначително и продължи. — Представям си ви на осветения градски площад… на стълбите на библиотеката, да речем. Като вдигнем повечко шумотевица, нищо чудно да успеем да доведем и губернатора. Приятели сме и ако съвпадне с кампанията му… е, човек никога не знае.

Втренчи се в Джеръми с повдигнати вежди.

Джеръми прочисти гърло.

— Още не сме обсъждали сватбата, но мислехме за нещо по-дискретно.

— Дискретно? Глупости! Една от най-изтъкнатите ни гражданки се омъжва за истинска знаменитост! Да не би да се случва всеки ден?

— Журналист съм… Не съм знаменитост. Мислех, че вече сме го уточнили…

— Недей да скромничиш, Джеръми. Виждам го като на длан… — Той присви очи, сякаш наистина надзърта в бъдещето. — Днес пишеш статии за „Сайънтифик Америкън“, утре ще водиш собствено публицистично предаване и ще се усмихваш на зрителите от цял свят оттук, от Бун Крийк, Северна Каролина!

— Съмнявам се…

— Мисли дръзко, момчето ми. Ако не съществуваха мечтатели, Колумб нямаше да отплава за Новия свят, а Рембранд нямаше да вземе четката. — Потупа Джеръми по гърба, приведе се и целуна Лекси по бузата. — А ти си по-прелестна от всякога, госпожице Лекси. Годежът определено ти отива, скъпа.

— Благодаря, Том — отвърна Лекси.

Дорис подбели очи и отвори уста да го отпрати, но кметът се обърна отново към Джеръми.

— Да обсъдим един делови въпрос, ако не възразяваш? — Продължи, без да дочака отговор: — Като застъпник на обществения интерес съм длъжен да те попитам дали планираш да напишеш нещо специално за Бун Крийк. Понеже ще живееш тук, имам предвид. Идеята е чудесна според мен. И полезна за града. Знаеш ли например, че три от четирите най-големи сома, уловени във водите на Северна Каролина, са извадени в Бун Крийк? Представяш ли си? Три от четири! Водата тук сигурно има някакви магически свойства.

Джеръми се зачуди какво да отговори. О, издателят му направо ще заподскача от радост! Особено като чуе заглавието „Гигантски сомове се въдят в магически води“. Никакъв шанс. Бездруго рискува достатъчно, напускайки Ню Йорк. Наложеше ли се да съкращават персонала на списанието, той щеше да си тръгне пръв. Не че доходът му беше крайно необходим; печелеше предимно от статиите, които публикуваше в други списания и вестници, а и бе инвестирал добре през годините. Имаше повече от достатъчно да преживява известно време, но рубриката в „Сайънтифик Америкън“ определено обслужваше престижа му.

— Всъщност вече съм написал статиите за следващите седем броя. Не съм решил каква ще е следващата, но ще взема предвид гигантския сом.

Кметът кимна доволно.

— Непременно, момчето ми, непременно. И слушай, искам официално да ви приветствам, че се завръщате у дома. На седмото небе съм, че сте избрали да живеете в нашия град. Сега обаче трябва да се заема пак с бингото. Емет съобщава числата, но едва срича. Ще допусне някоя грешка и ще избухне метеж. Бог знае на какво са способни сестрите Гарисън, ако сметнат, че ги мамят.

— Хората вземат присърце бингото — съгласи се Дорис.

— По-верни думи не съм чувал. Извинете ме. Дългът ме зове.

Извърна се пъргаво — забележително пъргаво, предвид внушителната обиколка на талията му — и излезе от стаята. Джеръми заклати глава. Дорис надникна през вратата да се увери, че никой не идва, и се приведе към Лекси. Посочи корема й.

— Как си?



Докато ги слушаше как обсъждат шепнешком бременността на Лекси, Джеръми се замисли каква ирония крие отглеждането на деца.

Повечето хора осъзнаваха колко е отговорно да имаш и да възпитаваш деца. Наблюдаваше братята си и съпругите им и виждаше как децата променят живота им; край на излежаването в почивните дни, на импровизираните вечери в ресторант. Твърдяха обаче, че това не им пречи, защото са готови на всякакви жертви в името на децата си. В Манхатън Джеръми неведнъж беше ставал свидетел на подобна самопожертвователност. Всички родители, които познаваше, записваха децата си в най-добрите училища, осигуряваха им най-добрите учители по пиано и участие в най-добрите спортни лагери. Заветната цел беше някой ден детето да учи в колеж от Бръшляновата лига.

Тази самопожертвователност обаче не беше ли прикрит егоизъм?

Точно в това се състои иронията, помисли си Джеръми. Все пак да имаш дете не е жизнена необходимост. Не, решението за дете се свежда до две основни неща — то е логическата следваща стъпка във връзката, но същевременно е и тайно желание да създадеш миниатюрна версия на себе си. Сякаш сме толкова специални, че не бива да товарим света с бремето на неповторимото ни „аз“. А другото? Жертвите в името на Бръшляновата лига? Джеръми беше сигурен, че единствената причина едно петгодишно дете да е чувало за Лигата са родителите му и значението, което те й придават. Иначе казано, повечето родители искат не само да пресъздадат себе си, но и да създадат по-добра версия на своя „аз“. Кой родител мечтае след трийсет години да обяснява на събеседниците си на коктейлното парти: „О, Джими се справя чудесно! Освободиха го предсрочно от затвора и почти заряза наркотиците“. Не, те искат да казват: „Освен че стана мултимилионер, Емет току-що защити докторантура по микробиология и «Ню Йорк Таймс» публикува статия как научните му открития са решаваща крачка към откриването на лечение на рака“.

Разбира се, тези съображения не се отнасяха до него и Лекси и Джеръми усети как се възгордява от този факт. Те не бяха типичните бъдещи родители поради простата причина, че бременността не беше планирана. Когато се случи, не мислеха за „малкото си подобие“, а и то не беше логичната следваща стъпка във връзката им, понеже реално погледнато, все още нямаха кой знае каква връзка. Не, тяхното дете бе заченато в красота и нежност, без егоистичните подбуди на другите родители. Което означаваше, че с Лекси са по-безкористни и в дългосрочна перспектива тази безкористност ще предостави на детето им предимство по отношение на приема в Харвард.



— Добре ли си? — попита го Лекси. — Умислен си, откакто си тръгнахме от „Хърбс“.

Наближаваше десет и тя и Джеръми бяха в дома й — малко старо бунгало край горичка от вековни борове. Отвъд прозореца вятърът люлееше върховете на дърветата; лунната светлина посребряваше игличките. Лекси се сгуши на канапето до него. Малка свещичка мъждукаше върху ниската масичка и осветяваше подноса с остатъците от храната, която Дорис им беше приготвила.

— Мислех за бебето — каза Джеръми.

— Така ли? — наклони глава тя.

— Да. Защо? Мислиш, че не се сещам за него?

— Не. Просто ми се стори, че изключи, когато с Дорис заговорихме за нея. И какво си мислеше?

Той я прегърна по-здраво и реши, че е по-добре да не споменава думата „егоизъм“.

— Мислех колко щастливо е бебето, че си има майка като теб.

Тя се усмихна и после го погледна съсредоточено.

— Надявам се дъщеря ни да има като твоите трапчинки.

— Харесваш трапчинките ми?

— Обожавам ги. Но се надявам да наследи моите очи.

— Какво им е на моите?

— Нищо им няма.

— Но твоите са по-хубави? Ако искаш да знаеш, мама обожава очите ми.

— Аз също. Неустоими са. Но не искам дъщеря ни да има изкусителни очи. Та тя ще е бебенце!

Той се засмя.

— Какво друго искаш?

Лекси се втренчи замислено в него.

— Искам да има коса като моята. И нос и брадичка като моите. — Затъкна кичур коса зад ухото си. — И чело като моето.

— Дори чело като твоето?

Тя кимна.

— Между веждите ти има бръчка.

Той я опипа разсеяно с пръст, сякаш не е подозирал за съществуването й.