— Божичко, обич моя — произнесе Барбара, — цял Лондон задава тези въпроси. Лейди Деран сигурно знае, че е сред приятелите, които, щат не щат, не могат да скрият тайните на спалнята си. — Барбара плъзна длан по брича на Чарлз, докосна бедрото му и ноктите й леко драснаха кадифения плат. — Добрата ни лейди Деран няма да е толкова недискретна, колкото лейди Макдоналд.

— Какво общо имам аз с дискретността на тази лейди Макдоналд? — попита Мариса.

Барбара се усмихна като котка, току-що облизала каймак.

— Защото, когато тя спеше със съпруга ви, не можеше да се сдържи да не сипе похвали за умението му. Едва не припадаше, когато разказваше за големината на мъжеството му… — графиня Касълмейн се поколеба за миг и овлажни устните си с език, — … за това как знае да доставя удоволствие на една жена в леглото. Хвалеше ловкостта му и с устата, и с ръцете. Според нея, той бил несравним. — Барбара хвърли бърз поглед към любовника си и добави с меден глас: — Разбира се, тя не познава вас, милорд, в противен случай навярно щеше да преразгледа становището си.

— Само навярно ли? — засмя се Чарлз и вдигна гъстите си черни вежди.

— Простете ми, сир — леко се нацупи Барбара, — никой никога не би могъл да се съмнява в това, че нямате равен в цяла Англия.

Ръцете на Мариса здраво стискаха ветрилото в скута й. Искаше й се да удари самодоволното лице на лейди Касълмейн.

— Разбира се — каза Барбара, като сви леко рамене, — това бе преди злощастното… преобразяване, което се случи с Бюканън. Известно е, че подобни неща, как да кажа, влошават представянето на един мъж.

Мариса разтвори ветрилото си и се престори на отегчена от разговора. Нямаше да достави на тази котка Касълмейн удоволствието да види колко гневна е в действителност.

— Осмелявам се да твърдя, че дворът ще продължава да клюкарства независимо от това какво кажа аз за съпруга си.

Чарлз избухна в смях. Колкото и да обожаваше ужилванията на Барб, винаги бе добре тя да знае, че не всеки се бои от езика й.

Сега Мариса бе тук, пред очите на всички в кралската ложа, и очакваше пристигането на съпруга си, който учтиво бе отказал да се качи в каляската на краля, заявявайки, че трябва да се погрижи за нещо и че ще се срещне с тях в театъра.

Пиесата започна. Мариса се питаше точно за каква работа става дума и мислите й за пореден път се върнаха назад. Щом привършиха сладкия плодов пай, който бе наредила да поднесат след вечеря, Кам и Джейми се бяха извинили и ги бяха оставили сами с Браяна. Вечерта не протече точно както я бе планирала и затова тя реши да се оттегли в леглото си сама, като залости вратите на спалнята си за всички. После загаси всички светлини, легна в широкото си легло и зачака да се случи нещо, и тя не знаеше какво.

На сутринта се събуди и откри, че съпругът й за пореден път бе напуснал дома й, за да се погрижи за някаква неизвестна й работа. Тя се изкъпа, облече се и се зае със собствените си работи: уреди сметките си с човека, от когото бе купила двата жребеца, а малко след това пристигна мъж, облечен в ливреята на неин слуга. Носеше писма от баба й, която я молеше за съвет относно едно от именията — било съвсем запуснато. Мариса отдели цялата кореспонденция между баба й и управителя на имението. Главата й пламна, щом разбра цената на необходимите поправки.

Обядва с Браяна и после отдели време да прочете едно лично писмо от баба си. Старата жена питаше за подробностите около сватбата и съпруга й. А какво би могла да отговори? Че се е венчала за един обезобразен шотландец, отказал да консумира брачния обет? Че я бе отблъснал? Баба й би се разгневила от обидата, нанесена на семейството й и най-вече на любимата й внучка.

Звънлив смях прекъсна потока на мислите й и я върна обратно в действителността. Мариса поднесе парфюмираната ленена кърпичка към носа си, за да смекчи силната миризма, която се разнасяше от тълпата под тях. Пиесата течеше — някаква недодялана комедия от грешки, в която главната роля се играеше от любимия актьор на краля, Джон Лейси, мъж, известен с умението си да имитира различни диалекти. Една от актрисите бе облечена в брич и мъжка бяла риза, с претенциите, че е дегизирана. Тъй като ризата бе прекалено тясна за огромните й гърди, а бричът — силно прилепнал около бедрата и закръглените й хълбоци, дегизирането изглеждаше твърде комично.

Вниманието на Мариса бе привлечено към другите ложи; тя разпозна някои от придворните кавалери, но дамите им според нея не бяха техните съпруги. Зелените й очи се разшириха от удивление, когато един от придворните започна нескрито да милва голите гърди на компаньонката си, без да спира да наблюдава действието на сцената.

Някой влезе в кралската ложа. Беше съпругът й.

Влизането му предизвика раздвижване сред хората в съседните ложи. Чуваше се ахкане и шепот. Кам бе облечен в черно, с изключение на набраната му риза, чиято белота не се нарушаваше от така модерните напоследък панделки. Като свали широкополата си черна шапка, украсена с екстравагантно перо, той се поклони на краля, после на Мариса и графиня Касълмейн и промълви с дълбокия си глас:

— Простете ми за закъснението, Ваше величество.

— Смятай се за извинен, Деран — рече Чарлз и посочи на приятеля си празното място до Мариса. — Изпусна прелестния вид на госпожа Чеймбърс, която се правеше на прислужница. — Чарлз хвърли поглед към двете жени. — Все едно нашите дами да се опитат да се преструват на момчета. Никой не би им повярвал.

Кам мина зад столовете и се приближи до празното, тапицирано с брокат кресло. Опря се на бастуна си, седна и погледна жена си.

— Госпожо — каза той и леко наведе глава. Светлината от стенните свещници падаше върху дългите й къдрици и те блестяха като златни.

Всъщност едва ли биха се намерили други две жени, които толкова трудно можеха да бъдат объркани с момчета. Барбара си беше просто Барбара. Паметта му възстанови образа на жена му, гола и очакваща го в спалнята си: бедрата й бяха стройни като на момче, но гърдите й бяха като на зряла жена, едри и високи.

В този момент Мариса хвърли поглед към него и очите им се срещнаха. Кам я изгледа внимателно и усети, че тя приема чертите му спокойно — поне, за разлика от други, не изразяваше видимо отвращение.

Пълните му устни се изкривиха в мрачно подобие на усмивка. Всички присъстващи, той бе сигурен в това, вярваха, че лъснатите му черни обувки скриват разцепените копита на въплъщението на дявола.

Кам въздъхна дълбоко. Така да бъде.



След края на пиесата Мариса се върна в къщата си на Странд, като учтиво отказа поканата, на краля да вечеря с него и Барбара.

Качвайки се по каменните стълби, тя се обърна и видя, че съпругът й е спрял, за да се сбогува с краля и графинята. Чу гърления смях на краля, последван от по-мек женски смях, а след това и звук, който й бе непознат — смеха на шотландеца, който се бе присъединил към тяхното веселие.

Смееше се звучно и силно. Мариса се запита каква ли шега си разказват тримата. Почувства се излишна и тъй като не искаше да си помислят, че подслушва, влезе в къщата, подавайки пелерината си от дебел, мек ирландски вълнен плат на Чарити.

— Сега ли ще желаете готвачката да поднесе вечерята, миледи, или по-късно? — попита госпожа Чатам. — Лейди Браяна ви моли да я извините тази вечер, не е добре и си легна.

— Ще вечерям по-късно — отвърна Мариса. После, докато се качваше по стълбите, попита: — Какво й е на братовчедка ми? Болна ли е?

Госпожа Чатам и хвърли хитър поглед.

— Само женският й цикъл, това е всичко.

Мариса кимна и каза през рамо:

— В такъв случай ще я посетя. Имате позволението ми да сервирате на съпруга ми, ако реши да вечеря сам — каза тя, повдигна полите на роклята си и се втурна нагоре по стълбите.

Почука леко на вратата на Браяна. Как можа да забрави, че е дошло време за цикъла на братовчедка й? Нали тъкмо той й бе спестил собственото й унижение след неуспешната брачна нощ?

Тя тихо се приближи до леглото.

Там лежеше Браяна — бледа фигура сред меките завивки и възглавници. Очите й блуждаеха в сумрака на стаята.

— Как си, братовчедке? — попита Мариса.

Браяна потупа с ръка леглото до себе си.

— Седни, моля те — рече тя. — Просто един неприятен пристъп, който ме накара да си легна. Цикълът ми почти свършва.

— А пък аз усещам остри болки, когато дойде моят — призна Мариса. — Искаш ли да ти дам нещо, за да облекчи болката ти?

— Не е необходимо — каза Браяна. — Скоро ще се оправя.

Мариса положи длан на челото на братовчедка си и приглади назад черната й коса.

— Сигурна ли си? Какво ще кажеш за малко греяно вино?

— Не, наистина съм добре, братовчедке. Почивката ще ми се отрази благотворно. — Тя се надигна сред планината от възглавници. — Моля те, разкажи ми за посещението си в театъра с краля и графиня Касълмейн.

— Няма нищо важно за разказване, освен че любовницата на краля ми обърна съвсем малко внимание, докато към съпруга ми отношението й бе обратното.

— Защо смяташ така, мила?

Мариса се намръщи.

— Съдя по маниера й на говорене и по лакомите й очи.

— Лакоми? — попита Браяна. Бледото й лице изглеждаше озадачено. — Как така?

— Сякаш копнееше за това, което е под дрехите на Бюканън — отвърна Мариса. — А би трябвало детето на краля в утробата й и кралят между бедрата й да и стигнат.

Златистокафявите очи на Браяна се взряха в лицето й.

— Това те безпокои? Може да е било само невинен флирт.

Мариса стана от леглото, отиде до прозореца, вдигна ръка и я прокара по рамката.

— Не беше само флирт. — Тя пак се обърна към леглото. — А и уважаемата лейди Касълмейн далеч не е невинна, братовчедке. Не, беше съвсем съзнателно.

— Ами съпругът ти? — попита Браяна. — Отвърна ли на вниманието на графинята?

Мариса хвърли на братовчедка си мрачен поглед.

— Какво искаш да кажеш?

По устните на Браяна се плъзна лека усмивка.

— Само това, че очевидно си силно обезпокоена. Защо?

— Струва ми се, че е съвсем ясно — рече Мариса студено. — Това е обида към Негово величество.

— И това е всичко?

— А какво друго?

— Наистина, какво друго, мила Мариса! — каза Браяна развеселено.



— Ще желаете ли нещо за вечеря, милорд? — попита госпожа Чатам. Стоеше на известно разстояние от мъжа, седнал пред горящия огън в библиотеката на Фицджералд Хаус с книга в скута си.

Кам вдигна очи.

— Вечеря ли вече госпожа съпругата ми?

— Не, милорд.

— Добре. Тогава ще вечеряме заедно…

Госпожа Чатам ухапа със зъби долната си устна и не си тръгна.

Синьото око на Кам се впи в нея.

— Има ли нещо друго?

— Графинята нареди да ви кажа, че ако искате, можете да вечеряте без нея, милорд.

Кам затвори спокойно книгата и се усмихна леко.

— Наистина ли?

— Да, милорд — отвърна госпожа Чатам.

— Е — рече той с нисък ясен глас, — искам да вечерям с жена си. Разбрахте ли?

— Да — отвърна тя. Мислеше си, че е разбрала, но не бе сигурна дали и графинята ще разбере.

— Къде е жена ми?

— В кабинета си, милорд.

Той се наведе да вземе елегантния бастун, който лежеше в краката му, подпря се на него, за да може да се изправи, и попита:

— Къде се намира кабинетът?

— Долу, вдясно от салона. — Госпожа Чатам отстъпи назад, щом той я приближи.

Кам не можеше да не забележи реакцията й и спря на няколко крачки от нея.

— Милорд — попита тихо тя, — да съобщя ли на графинята, че бихте желали да вечеряте с нея?

— Не, госпожо Чатам — рече той. — Лично ще отида при жена си. Бих желал да се погрижите вечерята да бъде сервирана и да ни очаква.

Тя се поклони.

— Както желаете, милорд.

— Почакайте — нареди той. — Преди да тръгнете, кажете ми, има ли бира в тази къща?

— Да, милорд.

— В такъв случай поднесете я с ястията.

— Както желаете, милорд — повтори госпожа Чатам.

«О, добра ми жено, точно така ще бъде — помисли си той. — Дяволите да го вземат, точно така ще бъде, независимо колко време ще е необходимо.»

Завари жена си в кабинета й — седеше зад голямо полирано дървено писалище, приведена над куп разпръснати листове хартия. Очевидно се бе задълбочила в някакъв голям документ.

— Госпожо — каза той.

Главата й се вдигна рязко, зелените й очи го погледнаха отнесено.

— Какво желаете, милорд?

— Удоволствието да имам вашата компания за вечеря.