Скрит в сенките, Кам я наблюдаваше. Дъхът му секна, когато движенията й привлякоха очите му към надигащите й се едри гърди. Дрехата бе прилепнала от дъжда и очертаваше твърдите й зърна. За пореден път той усети дълбоката, извиваща се като змия болка в слабините.

Погледът й се спря върху големия каменен резервоар, в който се събираше дъждовна вода. Студената, освежителна утринна баня в тази вода щеше да й достави удоволствие. Да бе в някое от провинциалните си имения, тя може би щеше да поплува, но наблизо нямаше нито езеро, нито река.

Мариса въздъхна и отпусна косите си. Милувката на дъжда бе като ръка, която се плъзгаше през памучната тъкан върху кожата й и прилепваше дрехата към тялото й. С всяко нейно вдишване допирът на памучния плат до втвърдените й зърна предизвикваше приятна болка дълбоко под стомаха й. Припомняше й усещането за ръката на съпруга й върху нейната кожа през нощта на тяхната сватба, когато пръстите му се плъзгаха по тялото й.

Тя разбираше целта и значението на брака: да се родят наследници, които да гарантират оставането на имота в семейството. Но каква бе неговата физическа страна? Майка й бе обяснила толкова малко за това — бе й казала само, че е дълг на съпругата да подчини тялото си на удоволствието на съпруга си, защото децата се раждат от акта на съвкуплението. И бе добавила, че мъжът рядко се грижи жена му също да изпита силата на това удоволствие. Баща й обаче бил точно такъв мъж, бе казала майка й с дълбока усмивка.

Мариса се запита дали лейди Браяна е изпитала наслада в прегръдките на съпруга си. Дали и тя е открила удоволствието, за което бе говорила майка й? Неотдавнашната смърт на съпруга на братовчедка й бе попречила на Мариса да разпитва за тайните на брачното ложе на Браяна.

И все пак тя имаше баба си, безцеремонната вдовстваща графиня, известна с това, че говори каквото мисли, и ако мълвата не грешеше, тя бе имала в леглото си любовници и преди, и след смъртта на съпруга си. Да, именно баба си би могла да пита за така наречените наслади, които носел бракът.

Как би се отнесла баба й към мъжа, за когото се бе венчала? Мариса сви рамене и седна на каменната пейка. Усети влагата, просмукала се в наметалото й. Бе истинско безумие да стои тук и да зъзне. Чаша топло ароматно ябълково вино би й дошло добре, но пък не й се искаше да буди Чарити.

Стори й се, че чува зад себе си звук и замръзна, разбирайки колко глупаво е постъпила да излезе без никакво оръжие.

Хладен метален предмет леко убоде шията й.

— Стой — каза един мъжки глас зад нея.

Мариса направи както й наредиха, разпознавайки гласа.

— Глупаво е да се скитате сама през нощта, миледи. Вместо мен можеше да е някой, който иска да ви причини зло. Леко замахване с камата и можех лесно да сложа край на живота ви.

— И да станете много богат — рече Мариса. Бяха сами и никой не би могъл да й дойде на помощ. Тя чакаше.

Острието изчезна. Кам наметна стройните й рамене с влажния плащ.

— Върнете се в леглото, миледи.

Наистина ли бе доловила следа от болка в гласа му? Без да зададе въпроса си, Мариса избяга.

Кам я гледаше как се отдалечава. Прибра камата в ножницата. Лявата му ръка се плъзна през влажните кичури коса и ги отметна от лицето му. Тя бе смела, в това нямаше съмнение; много по-смела, отколкото мнозина мъже, които познаваше. А той се възхищаваше от смелостта и силната воля.

И от проклетата й прелест, която копнееше да притежава, на сън или наяве.

Глава девета

— Заминали са си — изкрещя жената. — Заминали са си!

— Мила, няма смисъл да крещиш като продавачка на риба. Знам. — За Бога, имаше моменти, когато му се искаше тази глупава кучка да е мъртва, макар все още да му бе полезна. Бе алчна и му осигуряваше информация по нейния си курвенски начин; той на свой ред й осигуряваше пари — нещо като пенсия — за да пази почтеността й ненакърнена.

Тя си пое дъх, за да се успокои, и започна да си вее с ветрилото. За хората те бяха обикновена двойка, излязла на разходка в парка. Жената бе с перука, за да скрие истинската си коса, и главата я сърбеше. Лицето й, без грима и пудрата, които обикновено си слагаше, свидетелстваше за крайностите в живота й. Роклята й бе проста, със скромна кройка, но поне бе копринена.

— Мислех, че ще ме освободиш от проблема ми. Изглежда, той сам ме е освободил от себе си — промърмори тя гневно. — Това вече не мога да понеса.

— Не те ли уверих, че ще реша общия ни проблем по свой собствен начин и в удобно за мен време? — Той повдигна шапката си, за да поздрави някакъв познат, и се усмихна леко.

— Но аз исках да му дам да разбере, да го видя как страда!

— Успокой се. Скоро той вече няма да представлява заплаха за теб.

— Или за теб — добави тя. Той й отправи медена усмивка.

— Разбира се, и за мен. — Разбираше скрития й намек за доказателствата, които тя имаше срещу него. Нейният адвокат, онзи разгонен стар козел, когото тя обслужваше вместо да му плаща, пазеше копия на едно изобличаващо го писмо. Ако тези документи бяха попаднали в други ръце, положението му в двора щеше да бъде подложено на опасност. Земите, богатствата, а и животът му щяха да му бъдат отнети. Не можеше да разчита на прословутото милосърдие на Чарлз към хора, работили за правителството на Кромуел. Даже да запазеше живота си, какво щеше да му остане? Нито положение, нито титла, нито пари. А той бе човек, който зависеше от тези неща, за да подхранва страстта си към удоволствията в живота.

Бяха в задънена улица и двамата го знаеха. Тя не би го предала, защото алчността й за пари бе всепоглъщаща; той не би я убил, защото тя имаше информация, която можеше да унищожи разкошния му живот из основи.

— Очите му ме преследват — каза тя почти шепнешком. — Нощем понякога сънувам, че е там с мен и че гледа с онези сини, сини очи, пълни с омраза. Виждам как големите му ръце се протягат към шията ми и копнеят да сложат край на живота ми. — Тя потръпна въпреки слънчевата топлина.

— Можеш ли да го обвиняваш, мила? Нали ти извади едното му око и обезобрази ангелското му лице. Но трябва да прибавя, че да оставиш лявата му страна толкова съвършена, колкото беше преди, скъпа, бе прекрасна идея. Така тя постоянно ще му напомня за онова, което е загубил. — Той се разсмя весело. — Жребец, който никоя женска не би приела доброволно, принуден да обслужва онази студена кобила Деран.

— Създание, което ти не би имал нищо против да обслужва самия тебе, особено ако имаш на разположение и богатството й? — каза тя с престорено мил глас.

Самата мисъл да притежава наследницата на рода Фицджералд, да сложи ръка върху огромното й богатство, да бъде господар на сочното й тяло, го възбуждаше, но само умствено. Той почака членът му да реагира, но както обикновено, това не стана.

— Няма да отрека, че това е прекрасна идея — заяви той.

«И това е всичко, миличък — помисли си тя, — само забавна идея.» Знаеше какъв е проблемът му. Лицето й се развесели. Изобщо не се съмняваше, че дори осакатен и обезобразен, Бюканън все пак си е останал жребец, докато това създание, което си въобразяваше, че е мъж, не ставаше за нищо.

— Къде са заминали? — попита тя, връщайки се към наистина важния въпрос.

— Чух, че отишли в Дорсет. Тръгнали рано тази сутрин. — Той поглади перуката си. Оредяващата коса под нея бе напоена с пот. — Спокойно, скъпа. Пътищата на Негово величество не винаги са безопасни. Пътуването е огромен риск в днешно време. А сега, да свършваме нашата работа. Този разговор за реванш предизвиква у мен чудовищна жажда.



— Какво ще кажете да спрем за обяд в «Червеното перо»? Доста време мина, откакто закусвахме — предложи Мариса.

Браяна, осъзнала настъпилото в каретата мълчание, се съгласи:

— Би било чудесно поне за няколко минути да поседим някъде, където няма да се клатушкаме непрестанно — каза тя и очите й проблеснаха весело.

— По-скоро бих пояздила новия си жребец — въздъхна замислено Мариса.

— Моля, мила братовчедке, не мисли, че трябва да ми правиш компания тук. Чувствай се свободна да се присъединиш към съпруга си — предложи й Браяна.

— Защо изобщо искате да яздите тези огромни животни, миледи? — възкликна Чарити. — Толкова се страхувам, че могат да ме наранят. Прекалено големи са.

— Мисля да пояздя след като се наобядваме — каза Мариса и приведе глава, за да погледне през прозореца на каретата. Малко по-напред яздеше съпругът й. Можеше да види изправения му гръб и полите на кадифената му пелерина, падащи върху красивото седло. Той се справяше отлично с енергичния кон, ръцете му държаха здраво юздите на едрото животно, чиято сребристобяла опашка се спускаше почти до земята.

Забелязала удоволствието, изписало се по лицето на братовчедка й, Браяна също хвърли поглед през прозореца. Изглежда, Бюканън се справяше с коня отлично, което бе точка в негова полза в очите на Мариса. Докато на Браяна й стигаше спокойно да се разхожда на кон, братовчедка й предпочиташе лудешкия галон. Мариса се бе надбягвала със собствените си братя, които се смятаха за едни от най-добрите ездачи в цяла Ирландия, и дори ги бе изпреварвала — единствената жена, способна на това.

— Съпруже! — извика Мариса.

Кам дръпна юздите и усети мощта на коня под себе си. Копнееше да види на какво е способно животното на открито поле. Би се обзаложил, че никой друг кон не може да се сравнява с него, с изключение на близнака му, разбира се.

— Да, миледи? — попита той.

— Бих искала да спрем за обяд в хана «Червеното перо». Моля, съобщете на кочияша. Трябва да е само на няколко мили оттук.

Кам кимна.

— С удоволствие, миледи. Щом е толкова близо, ще избързам напред и ще се погрижа да осигуря самостоятелни стаи за вас, дамите.

— Почакайте — каза внезапно Мариса. — Спрете каретата.

Озадачен, Кам все пак удовлетвори молбата й. Кочияшът спря екипажа.

Един от лакеите скочи от капрата, застана до вратата и я задържа отворена, за да може Мариса да слезе.

— Ще ви придружа — рече тя и нареди на лакея: — Доведете ми другия кон.

Той свали шапката си, изтича да изпълни заповедта и само след миг се върна с вече оседлания жребец. Мариса се обърна към братовчедка си.

— Имаш ли нещо против?

Браяна се усмихна.

— Не. Няма да преча на желанията ти, братовчедке. Само ще те помоля да внимаваш, докато си на това чудесно животно.

Червенината не лицето на Мариса бе достатъчна, за да предизвика усмивката на Браяна.

— Ще се срещнем в хана — допълни тя, гледайки как лакеят помага на Мариса да яхне коня. Братовчедка й пъхна краката си в стремената, после кимна в знак, че екипажът може да продължи пътя си.

— До скоро виждане — извика Мариса и пришпори коня в галоп.

Животното нямаше нужда от друга покана, за да освободи невероятната си мощ, и се понесе стремглаво напред.

Кам се засмя изненадан, дръпна юздите така, че едрият жребец се изправи във въздуха, и последва Мариса.

Екотът на чаткащите копита цепеше земята. Смехът на Мариса и Кам сякаш подканваше с веселието си конете да препускат по-бързо.

Мариса не бе изпитвала такава лекота от времето, когато свободно бе препускала из земите на братовчед си Килрун в Ирландия. Вятърът шибаше лицето й, но тя не му обръщаше внимание. Усети как оковите на дълга й се разпадат, макар и само за минутите, което щеше да прекара на гърба на коня. Забрави отговорностите си и се отдаде с наслада на удоволствието, което й доставяше лудешката езда.

Извърна глава и видя, че съпругът й не изостава от нея. Преви се над шията на жребеца и му прошепна нежно, подканвайки го да полети по-бързо.

Кам видя действията на жена си и направи същото, като заговори на коня на родния си език. Бе решен да победи, но не за да се наложи над нея, защото се възхищаваше на умението и решителността й; не, по-скоро, за да й покаже собствената си сръчност и способности. Да я убеди, че дори и такъв, какъвто е сега, все още може да вдъхва респект. Не си задаваше въпроса защо това е толкова важно за него; просто реши, че трябва да го стори, и това беше достатъчно.

Конят му леко изпревари нейния и го задмина точно в мига, в който на хоризонта се показа ханът. Кам отби от пътя и се насочи към конюшнята.

Мариса го последва само няколко секунди по-късно с широка усмивка. Лицето й бе зачервено. Тя дръпна силно юздите, за да спре коня точно до неговия.

— Добре направено, милорд — каза тя, пое дълбоко дъх и изчака коняря от хана да й помогне да слезе от коня.