— Да останат тук, докато изгният и лешоядите се нахранят с мършата им — заяви тя.

— В такъв случай предлагам да не си губим повече времето с тях — рече той. — Можете ли да боравите с пистолет? — Кам насочи коня така, че да застане почти до нея.

— Да, макар и не толкова умело, колкото вас, милорд — отвърна тя.

— Няма значение, щом можете да уцелите това, което трябва. — Той се наведе и й подаде оръжието на разбойника. — Дръжте го подръка, в случай че ни се наложи да спрем отново. — Той се наведе, докосна подутата й страна и я погали нежно. — Трябваше да загине от бавна смърт заради това — промълви той, после се изправи и сложи ръкавиците си. — Храбро момиче сте — заяви той. — Малцина биха действали по-бързо от вас пред лицето на смъртта.

Гордост ли бе доловила в гласа му? Усети как страните й се изчервяват.

— Не смятам, че съм по-храбра от вас, милорд — каза тя меко и се върна в каретата.



— Според мен това не беше обикновен опит за грабеж — заяви Браяна.

Мариса се настани удобно.

— Права си. — Тя остави пистолета в кошничката с ръкоделието си. — Той търсеше точно граф Деран. Изглежда, някой желае смъртта на съпруга ми, на всяка цена.

Мариса бе решена да разпита мъжа си по-късно тази вечер, когато щяха да отседнат в хана за през нощта. Тя стисна ръце в скута си, сведе очи и насочи мислите си към него. Дали бе доловила правилно нежността, която според нея се бе изписала на лицето му?

Ами лекото му докосване? Широката му длан бе толкова нежна. Милувка на любовник — тя бе почти убедена в това.

Колко глупаво да оставя фантазията си да се развихря. Той не й бе любовник и изобщо бе твърде далеч от всичко, което означаваше тази дума. Тя знаеше, че в края на краищата трябва да спят заедно, дори и само заради брачния си обет, заради наследниците, необходими на графството. Това бяха дълг и отговорност, които двамата споделяха.

Мислите на Мариса се съсредоточиха върху въпроса, който присъстваше неотменно, независимо от това колко пъти се опитваше да го отмине и пренебрегне: щеше ли той да изпълни задачата си по същия хладнокръвен, ефикасен начин, по който бе премахнал разбойниците?



Мислите на Кам бяха мрачни и тревожни. Искаше му се да бе имал възможността да накара двамата бандити да платят скъпо за всичко, което бяха причинили. Единственият начин бе да ги премахне незабавно, знаеше го, но това не можеше да заглуши яростния му гняв. Видът на жена му в ръцете на разбойника бе смразил кръвта в жилите му. Той се бе насилил да преодолее надигналата се в него паника и да се съсредоточи върху най-добрия начин да я освободи. През живота си, по време на службата си при краля, се бе сблъсквал със смъртта безброй пъти. Тя неизменно съпътстваше неговия свят на интриги и измами. Колко различна и трудна бе ситуацията, когато бе видял как жената, която той… Какво? Обичаше? Уважаваше? Да, точно така. Той уважаваше жената, за която се бе венчал. Мариса Фицджералд бе проявила днес забележителна смелост. Когато бе изрекъл онези проклети думи, когато се бе преструвал, че не го е грижа, той знаеше, че по някакъв начин й бе дал да разбере, че всичко това е игра, част от опасен маскарад, който трябваше да играе, за да победи. Не бе сигурен, че го е разбрала, докато съблазнителните й зелени очи не потърсиха отговора в неговите.

Тя му се бе доверила. Той откри това в очите й, в леката усмивка на сладките й устни. В този въпрос на живот и смърт тя с желание му се бе доверила докрай.

Кам наля остатъка от бутилката в чашата си. Бе вечерял в стаята си, като остави жените да се хранят сами в голямата стая, предназначени за тях. Поднесе чашата към устните си и отпи голяма глътка. Виното бе добро, но всъщност ханджията и жена му правеха всичко заради почитта си към дома на графиня Деран. Дори и да бяха намерили за странно, че графът и графинята не споделят една стая, те не бяха казали нищо. Нейната каса в каретата и богатите й запаси от злато говореха най-красноречиво, той бе разбрал това.

Кам се приближи до прозореца, който бе оставил отворен. Нощта се бе спуснала, заключвайки го отново в затвора на нарастващото му отчаяние. Зад една врата спеше жената, за която се бе венчал. Той си я представи заедно с братовчедка й, сгушени удобно в леглото, изтощени от събитията през деня. С истинско усилие на волята той се бе извърнал от нея следобед и бе яхнал отново жребеца, макар че единственото, което му се искаше да направи, бе да я грабне в прегръдките си и да я притисне силно, да изпълни тялото й с трепети, но от по-друг вид. Да потвърди живота отново, след като се бяха сблъскали със смъртта. Да замени желанието за кръв с желание за живот.

Кам взе запалената свещ, вдигна я високо, приближи се до малката масичка, на която бяха поставени леген за миене и чаша, и погледна в малкото огледало на стената. Топлите отблясъци на свещта осветяваха меко лицето му и скриваха някои от белезите. Лицето, което дори една майка не можеше да обича. Единствената жена, на която смяташе, че може да се довери безрезервно, бе разпръснала глупавите му илюзии, като избяга с писък от големия салон в замъка на баща му. Красивата му руса майка, от която бе наследил чертите си, бе зърнала обезобразеното му лице и бе избягала от ужас, без да се интересува как ще се почувства любимият й син.

Кам проумя иронията във факта, че е принуден да накара жена си да му вярва.

Да, Мариса му бе доверила живота си, но нямаше друг избор.

Той също нямаше друг избор за това, което трябваше да направи.



Тя пристъпваше из стаята колкото може по-тихо, за да не събуди заспалата си братовчедка или Чарити, която се бе свила на сламеника до леглото. Погледна двете жени и със задоволство отбеляза, че спят дълбоко. Тя обаче бе неспокойна. Бе лежала в леглото и бе слушала тихото дишане на Браяна и лекото похъркване на прислужницата. Не можеше да издържи просто да лежи будна, така че стана и запали отлично излъскания месингов свещник.

Масата бе почистена от остатъците от вечерята; беше останало само едно блюдо със сладки. Мариса взе една захаросана фурма и я лапна, наслаждавайки се на вкуса й. Но сладостта не можеше да облекчи горчивите спомени за случилото се този следобед. Двама мъже бяха мъртви. Те не бяха обикновени разбойници, чиято цел е да ограбят каквото могат и да избягат. Тези мъже преследваха точно определен човек — нейния съпруг. С каква цел?

Мариса седна на един стол и мислите й се върнаха към събитията от деня. Благодарността, която бе изказала на Бюканън за навременното си избавление, не бе достатъчна — тя знаеше, че ако той се бе поколебал да рискува живота си заради техния, щяха да бъдат мъртви. Смелостта му заслужаваше награда. Но какво можеше да му подари?

На устните й се появи нежна усмивка. Да, имаше един подарък, който единствено тя можеше да му даде. Той щеше да му покаже колко високо цени услугата му и че потомците на Фицджералдови винаги плащат дълговете си.

Мариса стана и пристъпи към високия гардероб, където бяха окачени дрехите й. Отвори внимателно вратата, за да не събуди другите, и извади кесията си от малкото чекмедже. Бръкна в нея и извади малка сребърна халка, на която висяха няколко ключа. Усмихната се наведе и издърпа малкото ковчеже, скрито в дъното на гардероба. Занесе го на масата, отключи го и извади малък подпечатан лист хартия. Беше подарък от баща й за един рожден ден. Мариса остави свития на руло лист на масата, взе перо и малко шишенце мастило, взе и печата си и восък. Потопи перото и започна да пише.

Използвайки възможността, че съпругът й е все още буден, Мариса реши да не чака до сутринта, за да му засвидетелства признателността си, а наметна робата си и завърза стегнато коланчето на стройния си кръст. После взе свещника, отвори вратата и надникна в коридора. Не видя никого и си помисли, че може спокойно да излезе.

Застана пред вратата на стаята му. Сърцето й се разтупка. Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои, и почука.

Никой не отвърна и Мариса реши, че е постъпила твърде глупаво. Той, разбира се, бе заспал. Стиснала документите в ръка, тя се обърна, за да си тръгне.

В този момент вратата се отвори рязко.

— Да? — чу се гърленият му глас.

— Дойдох да поговоря с вас, милорд. Може ли да вляза?

Вратата се разтвори по-широко и Мариса пристъпи вътре. В огнището не гореше огън и бе доста студено.

— Защо не извикахте някой прислужник да разпали огъня? — попита тя, докато поставяше свещника върху малката кръгла масичка. Забеляза празната бутилка вино.

— Не ми е студено — отвърна той и се приближи до леглото, пъхайки камата обратно в ножницата. После бутна възглавниците настрани и легна на одеялото с ботушите, без да сваля камата от кръста си.

Поставяше я в неудобно положение — лицето му бе изцяло скрито в сянката, докато тя бе окъпана от светлината на ароматичната свещ.

— Защо сте дошли? — попита той.

— За да изразя благодарността си за това, което направихте днес.

— Можехте да го направите и сутринта. — Проклятие, имаше ли тя някаква представа какво му причиняваше, като беше дошла в стаята му и стоеше тук, обкръжена в нимб от светлина? Кестенявата й коса хвърляше топли отблясъци, както и зелените дълбини на очите й. Той стисна лявата си ръка в юмрук. Усещаше мощното въздействие на съблазнителното й присъствие.

Мариса внезапно почувства срам и неудобство, не беше сигурна какво да направи. Не й харесваше, че не може да го вижда ясно, за да прецени реакцията му към подаръка й.

— Знам, че можех да ви кажа по всяко време — започна тя с нисък, мек глас — колко се възхищавам от дръзката ви смелост да се справите с разбойниците. Но реших да го направя сега.

— Виждам.

— Не — отвърна Мариса и се приближи. — Не смятам, че виждате. — Тъмнината я обгърна. Тя протегна напред ръка и видя слабото му движение, сякаш той се отдръпваше леко назад. — Вземете това — рече тя и му подаде документите.

Той ги пое и хвана здраво ръката й.

— Какво е това?

Мариса усещаше как топлината на ръката му се влива в нея.

— Акт — промълви тя.

— За какво?

— За едно имение.

— Кое имение? — попита той, галейки китката й; усещаше гладката й кожа под пръстите си като топъл, оживял мрамор.

— Фиц Хол в долината на река Ус — обясни тя и от устните й се изплъзна въздишка. Въпреки ледения въздух Мариса усещаше как топлината се разлива по цялото й тяло.

— Къщата, която наредихте да възстановят? — Той се спомняше плановете, които му беше показала, гордостта и решителността в гласа и, когато му разказваше какво е направила.

— Да — рече тя. — Беше моя, завещана ми от баща ми. — Страните й се изчервиха. — Казаха ми, че съм била зачената там. Сега я дарявам изцяло на вас, като знак за признателността ми за това, че спасихте живота ми.

— Едно просто «благодаря» би било напълно достатъчно, момиче.

Беше озадачен от щедростта й и не знаеше какво повече би могъл да каже. Изобщо не бе очаквал подарък, така чудесен, като този. Всъщност не бе очаквал нищо в замяна за това, което бе длъжен да направи.

Мариса облиза внезапно изсъхналите си устни.

— Позволете ми аз да реша какво трябва да е възнаграждението за подобна постъпка. Поверих живота на всички ни във ваши ръце и вие не ме разочаровахте. А сега — рече тя след кратка пауза — ви поверявам това, което ми принадлежи.

Кам я притегли върху себе си.

— В такъв случай нека го запечатаме с целувка — прошепна той дрезгаво. Устните му намериха нейните и той забрави предпазливостта си. Бавно разпалваше огньовете на желанието си за живот. Свежите й устни, така невинни и привлекателни, го зовяха. Езикът му проследи извивката им и опита вкуса им. Кам се извърна така, че Мариса се оказа под него, а единият му крак бе преметнат върху бедрата й, за да я държи неподвижно. Развърза робата й и я съблече. Хладното докосване на финия лен, когато прокара ръка но едрите й гърди, го накара да потрепери. Кам наведе глава и облиза плата, гледаше как мократа тъкан прилепва към зърното й.

Мъжеството му се втвърди и той свлече нощницата й и разголи красотата на гърдите й. Устните му си играеха с плътта й, смучеха и облизваха, а лявата му ръка се насочи надолу, към заоблеността на корема й, и стигна до къдрите между бедрата й. Пръстите му дразнеха и опипваха, прилепваха плата към тялото й и го триеха бавно. Кам чу тихия стон, изплъзнал се от устните й. Целуна шията й и усети препускащия й пулс, после отново потърси устните й и използва езика си, за да влезе навътре, като прекрачи бариерата на опита й със съвършено умение.

Мариса бе погълната от прелъстителното майсторство на устните му. Всяка целувка бе по-дълбока и по-дълга от предишната и предизвикваше силно чувствено удоволствие. Тялото й сякаш плуваше и единственото, което го държеше на едно място, бе тежестта на мъжките му форми. Усещаше с бедрата си твърдостта на плътта му. Пръстите му не спираха да я галят и дълбоко в нея се зароди болка, която молеше да бъде облекчена. Тя простена и измести бедрата си към ръката му.