— Значи — попита с дълбока въздишка лейди Барбара — ти си все още девствена?

Мариса я погледна тъжно.

— Да.

— И не по свое собствено желание, а?

— И преди, и сега аз желая да изпълня брачния си обет, grand-mere — потвърди Мариса.

— Никога не съм се съмнявала в това — натърти Барбара. — Ти си от рода Фицджералд. Очевидно на съпруга ти му липсва желание да направи това. — Лейди Барбара видя издайнически изчервените страни на Мариса и се поправи: — А може би не?

Мариса разказа подробностите от предишната нощ в хана и щом свърши, хвана ръката на старата жена.

— Смяташ ли, че съм се държала като уличница?

Вдовстващата графиня стисна ръката на внучка си.

— За Бога, дете, разбира се, че не. Ти си здрава млада жена, това е всичко. Не ми е приятно да мисля, че жените са лишени от най-нормалното, най-приятното нещо, когато се прави с подходящия мъж. — Барбара погледна портрета на съпруга си. — Твоят дядо беше точно такъв мъж. Аз също бях девствена, когато легнах в леглото му. — На устните й се появи доволна усмивка. — Той бе изключително щедър и искаше да види, че съм разбрала какво означава удоволствие, какво е истинско правене на любов. Обичах го като никой друг на света, дете мое. Бях много щастлива със съпруга си. По-малката ми сестра нямаше такъв късмет. Мъжът й бе брутална, лигава свиня и се отнасяше с нея като с дойна крава. Така възприемаше жените — като собственост, която да използва както му хареса. Тя почина при раждане заедно с бебето, изтощена от всичките насила изкарани бременности. Щом родеше едно дете, той незабавно й правеше ново. — Зелените й очи проблеснаха със студено задоволство. — Но правосъдието се намеси, така да се каже — третата му жена го отрови. О, тя бе обесена за това престъпление, но казват, че посрещнала клупа на палача с усмивка. Е, стига за това… — Трябва да се погрижа вие с шотландеца да…

— Не — прекъсна я Мариса. — Без планове, без уреждане на каквото и да било. — Тя стана, вирна брадичката си и каза твърдо: — Това е само между него и мен. Не искам никой да се намесва. Обещай ми.

Барбара кимна с побелялата си глава и се усмихна.

— Така да бъде, щом искаш.

— Искам, grand-mere. — Мариса се наведе и целуна баба си. — А сега трябва да те оставя. Ще се видим на вечеря.

— Да, дете мое. До скоро — отвърна Барбара и проследи как Мариса си тръгва. После стана от канапето, приближи се до портрета, вдигна глава, за да го погледне в очите, и заговори с гърлен глас:

— Изглежда, нашата красавица е пленена от необикновен звяр, любов моя. — Сведе очи и погледна към затворената врата. — Но кой ли ще победи в този лов?



Кам лежеше в леглото, подпрял глава на ръцете си. Откакто бе пристигнал, към него се отнасяха извънредно любезно. Слуги му бяха донесли вода да се изкъпе и кана студено ябълково вино да утоли жаждата си. Малкият му куфар бе разопакован и дрехите му бяха окачени в гардероба. Дори някой да го бе сметнал за странен, не бе го показал.

Щом чу почукването на вратата, Кам стана. Бе завъртял ключа, докато се къпеше, за да не го изненадат в неудобно положение. Не обичаше да изпада в ситуации, които го правеха уязвим. Ключът и здравата ключалка обикновено го предпазваха от подобни случаи.

— Кой е там? — извика той.

— Казвам се Кендъл, милорд. Изпрати ме старата графиня.

Заинтригуван, Кам отключи вратата. На прага стоеше мъж на средна възраст, нисък на ръст, със стройно, яко тяло. Вниманието на Кам бе привлечено от празния ляв ръкав на бялата му риза. Бе обут в обикновен тъмен брич, бели чорапи и чифт груби обувки.

— С каква цел? — попита директно Кам.

— Каза, че нямате личен прислужник, милорд, и ми нареди да се грижа за вас, докато сте тук. — Кендъл влезе в стаята и започна да събира ненужните дрехи, които Кам бе захвърлил на пода след банята. — Ще се погрижа дрехите ви да бъдат изпрани, милорд. — Искате ли да направя нещо друго?

— Много любезно от страна на бабата на съпругата ми да ви изпрати, но аз не се нуждая…

— Значи имате свой прислужник? — попита Кендъл, хванал дрехите с единствената си ръка.

— Е, нямам, но…

— В такъв случай всичко е уредено — заяви Кендъл, — защото вие наистина имате нужда от мен, лорд Деран.

— Не мисля така — отговори Кам, а умът му вече бе пълен с въпроси. Дали този мъж не бе изпратен да го шпионира, да търси информация и да докладва на бабата на жена му?

Кендъл вдигна посивелите си вежди и реши да говори открито.

— Може би се страхувате, че няма да ви смятам за истински мъж поради вашите несъвършенства? — Той кимна към празния си ръкав. — Вижте ме. Загубих ръката си в служба на стария граф. Беше същата битка, в която загина той. — Бледосините очи на Кендъл се затвориха за миг. — По време на войната видях ужаси, които човек не може да си представи, милорд. — Кендъл видя скептичното изражение на единственото синьо око на графа и натърти: — Можете да ми имате доверие. — Ако не го оправдая…

— Ще ви убия — каза меко Кам. — В това не трябва да се съмнявате. Не допускам предателства.

Кендъл кимна и се усмихна облекчено.

— В такъв случай се разбрахме, милорд. Ще се погрижа за дрехите ви и ще се върна, за да ви помогна да се облечете за вечеря.

Щом Кендъл излезе, Кам затвори вратата, прокара лявата си ръка по все още влажните си къдрици и ги отметна назад.

Щяха ли да имат край изненадите, които предлагаха жените от рода Фицджералд?

Навярно скоро щеше да дойде време сам да намери скритото съкровище.



На следния ден Мариса се събуди освежена. Бе спала почти до пладне. Зарови глава в дебелите възглавници, напълнени с гъши пух, наслаждавайки се на миризмата на прясна лавандула, и си спомни с доволна въздишка за събитията от миналата вечер. Вечерята бе минала добре, а баба й бе душата на компанията. Всички бяха изгълтали лакомо прясната пъстърва, последвана от крехко агнешко бутче. Вечерята бе завършила с круши, Натопени в бренди и покрити с гъста сметана.

Бавно отвори очи и видя Чарити, седнала в стола до прозореца, да кърпи една от ризите й.

— Колко е часът?

Чарити я погледна с широка усмивка и остави ръкоделието си.

— Почти минава пладне, миледи. Да ви донеса ли нещо за ядене?

— Не. Но бих искала от кафето, което капитан Чеймбърс е донесъл при последното си пътуване. Баба ми изпитва слабост към него и знам, че готвачката й винаги има готово.

Щом Чарити излезе, за да й донесе кафе, Мариса стана от леглото. Днес възнамеряваше да подхване въпроса за опита за нападението над съпруга й. Бе сигурна, че е било добре планирано. Но не знаеше мотивите. Дали съпругът й бе разпознал мъжете? Тя прерови паметта си, но не можа да си спомни дори и намек, че той се е досетил кой ги изпраща. От друга страна, повечето от мислите му оставаха неизвестни за нея. Той изглеждаше някак си отчужден от всички, сякаш бе само наблюдател и се боеше да влезе в контакт с околните.

Дори в разговор на масата съпругът й приказваше на съвсем общи теми и изразяваше само наблюдения, без да разкрива за себе си повече, отколкото бе необходимо. Вдовстващата графиня неуспешно се бе опитала да го предразположи. Той бе неизменно учтив, но се измъкваше майсторски от всеки личен въпрос.

Мариса взе четката си и я прокара бавно през косата си. После отвори шкафа и извади парче тафта. Вечерта баба й беше съобщила, че урежда бал в чест на младоженците. Щеше да се състои след една седмица и бяха поканени всички съседи. Платът щеше да й отива чудесно. Мариса застана пред огледалото и наметна парчето тафта на раменете си.

Да, щеше да й седи изключително добре.



След час Мариса се разхождаше край брега на езерцето до мелницата, недалеч от голямата къща. Придружаваха я Браяна и баба й.

— Смятам, че това, което искам да ти покажа, ще ти хареса — каза усмихнато Барбара.

— Загатна нещо, докато идвахме насам. Няма ли да ми кажеш какво е? — попита Мариса.

— И да разваля изненадата? — отвърна през смях старата графиня. — Не, разбира се. Хей, дете — рече тя с обич, — много си нетърпелива. Всичко с времето си.

— Виждаш ли как се отнасят с мен, Браяна? — рече раздразнено Мариса. — Без уважение към нежните ми чувства — Тя спря, скръсти ръце на гърдите си и благочестиво изпъшка: — О, нещастната аз!

Барбара и Браяна избухнаха в сърдечен смях.

— Може би трябваше да останеш в Лондон и да използваш дарбата си на сцената — предложи Барбара, — вместо да я разхищаваш сред нас. Ние сме твърде лоша публика за такъв талант.

— Дълбоко съм наранена от острите ти думи, grand-mere.

— Е, имам нещо, което ще разсее така наречената ти меланхолия, мила. — Барбара посочи с ръка към езерцето. — Виж.

Мариса се обърна. По водата спокойно се плъзгаха два лебеда — един черен и един бял.

Мариса изтича към камъните, които обграждаха езерцето, и се наведе напред. Широките й поли се разстлаха по тревата.

Браяна, която бе посветена в тайната, извади резен хляб от дълбокия джоб, пришит на черната й пола, разчупи го, подаде едно парче на Мариса и седна до нея на един голям сив камък.

Лебедите заплуваха към мястото, където им хвърлиха хляба, наведоха грациозните си дълги шии и започнаха изящно да лапат парченцата.

От удобната си позиция сред дърветата на отсрещния бряг един мъж на кон наблюдаваше тази пасторална картина. Сцената излъчваше спокойна красота. Липсваше само сладкият звук на детски смях. Ако бракът му бе нормален, той също би могъл да се наслаждава на разходката в това прелестно обкръжение.

Кам погледна младите дами със здравото си око. Смееха се. Две жени, които всеки мъж би се смятал за благословен да притежава.

Въздухът се изпълни с възбудени детски гласове. Кам премести кошницата, която носеше в другата си ръка, без да изпуска юздите на жребеца. Към групичката отсреща се присъединиха мъж, жена и три деца.

— Как се чувствате днес, миледи? — попита Робин.

Мариса стана и изтупа полата си.

— Много добре, Робин. — Тя погледна жената, застанала до управителя — неговата съпруга, в последните дни на бременността. — А вие как се чувствате днес, госпожо де Уорт?

Милото лице на съпругата на Робин, ниска пълна жена, засия.

— Поносимо добре, миледи, макар че — тя сложи ръце на издутия си корем — бебето ми е неспокойно. — Очите й се разшириха от силното ритане на детето.

— Може ли да ви докосна? — попита Мариса.

Госпожа де Уорт й отправи широка признателна усмивка, хвана протегнатата й ръка я допря до корема си.

Мариса усети енергичното движение на бебето и се запита дали и при нея ще бъде същото, ако изобщо някога усети в тялото си нов живот. За да стане това обаче, първо трябваше да легне с мъж.

Докато минаваше по малкия каменен мост над езерото, Кам видя как жена му положи ръка — онази, на която носеше пръстена си — върху корема на другата жена. Видя развълнуваното й лице и усети силна болка дълбоко под стомаха си. Изпълни го страстен копнеж да посее собственото си семе, да го види отгледано в стройното й тяло, да го види как расте. Отдавна ограничаваната му плът отказа да се покори и реагира на образите, появили се в ума му.

Той видя как тя се навежда и вдига на ръце дъщеричката на управителя. Лапнало пълничкото си палче в устицата, детето доверчиво склони тъмнокосата си главичка на рамото на Мариса. Тази сцена изпълни Кам с мъчителен копнеж и той се запита дали Мариса ще приеме незаконородената му дъщеря със същата топлота, с която приемаше детето на управителя. Дали нямаше да отблъсне дъщеря му заради позора на нейното раждане?

Можеше ли да се осмели да й признае истината?

От кошницата, която държеше, се чу мяукане. То отвлече вниманието му от мрачните му мисли и Кам пришпори коня към групичката.

Мариса остави на земята детенцето и се обърна към мъжа, който бавно яздеше към тях. Разговорът секна. Никой не помръдваше, дори оживените преди миг момчета.

Вдовстващата графиня пое нещата в свои ръце и се обърна към жената и децата на Де Уорт.

— Това е новият ми шотландски внук — каза тя и с шеговита усмивка попита: — Какво носите в кошницата, Деран?

— Дребни подаръци за моята графиня и братовчедка й.

Барбара потупа по-големия син на Де Уорт с украсения си със златна дръжка бастун и нареди:

— Донеси ги, момче.

Момчето се втурна да изпълни заповедта на господарката си, макар че това означаваше да се приближи до обезобразения чужденец.

Кам се наведе, подаде му кошницата и рече: