— Да не я изпуснеш.

Момчето ококори очи и бавно се обърна, страх го беше и от обезобразения мъж, и от големия кон. Но дланта на Мариса върху ръката му го успокои.

— Какво има тук? — попита Мариса и отмахна плата, който покриваше кошницата.

— Нещо, което си помислих, че ще ви хареса, миледи — отвърна Кам.

— О! — изплъзна се от устните на Мариса, когато тя бръкна в кошницата и извади едно черно котенце. Подаде го на Браяна и извади още едно; то също бе черно, с бяла лапичка. Мариса го вдигна до лицето си. Малката му лапичка замахна към носа й и я погъделичка.

— Къде ги намерихте?

Кам се радваше, че подаръкът им харесва. Погледна Браяна, която галеше малкото черно животинче и му шепнеше на родния си език. Жена му също се радваше на своето коте.

— Излязох до пояздя и срещнах една старица. Тя ме помоли да ги взема, иначе трябвало да ги изхвърли, тъй като никой не ги искал.

— Коя е тази старица? — попита Робин де Уорт.

— Не знам — сви рамене Кам.

— Най-вероятно е била госпожа Бък — каза госпожа де Уорт.

— Вещицата! — извикаха двете момчета.

— Глупости. Тя не е никаква вещица! — намръщи се Барбара и хвърли бърз поглед към внучката си. — Абсолютни глупости! Госпожа Бък първо е млада жена, и второ — опитна в лечителското изкуство. Нито повече, нито по-малко.

— Разправят, че можела да предсказва — обади се госпожа де Уорт.

Барбара се усмихна презрително.

Мариса долови лукавото изражение на баба си. Която или каквато и да беше тази госпожа Бък, Мариса знаеше, че тя се радва на закрилата на старата графиня и щом това бе така, щеше да се радва и на нейната закрила.

— Доста се уморих — каза Барбара. — Ще ме придружиш ли до вкъщи, Мариса?

— Разбира се, grand-mere — съгласи се Мариса, взе плетената кошница от по-големия син на Де Уорт и нежно постави котенцето си във временния му дом. — Браяна?

— Аз ще си го нося — каза Браяна. Нейното котенце си играеше с пръста й. — Струва ми се, че трябва да ги нахраним веднага.

Мариса се вслуша във все по-силното мяукане на котенцето си и кимна.

— Бихте ми оказали голяма чест, миледи, ако приемете да споделите трапезата ни, преди да заминете за Фиц Хол — обади се госпожа де Уорт.

— С най-голямо удоволствие ще приемем любезната ви покана — бързо отвърна Мариса. — Ще пратя някой да ви извести кога е най-удобно.

— В такъв случай до скоро виждане, миледи — сбогува се госпожа де Уорт, хвана съпруга си под ръка и тръгна с него по пътеката, водеща към дома им. Децата изтичаха пред тях.

Лейди Браяна се приближи до старата графиня и тихо я заговори. Мариса остана сама със съпруга си. Вдигна глава и срещна студения му поглед.

— Благодаря ви.

Тези две съвсем обикновени думи, промълвени с нежен глас, бяха истинска милувка за него, сякаш го бе погалила с ръка. Преди миг дори бе завидял на котенцето, че тя бе помилвала гръбчето му. Да можеше да направи същото и с него… но знаеше, че е невъзможно. И все пак това, че знаеше, не възпираше желанието, жаждата и копнежа му.

— Няма за какво, миледи — отговори Кам, притисна с колене хълбоците на коня и го пришпори в галон. Трябваше да избяга! Трябваше да избяга, за да не скочи от коня и да грабне Мариса в прегръдките си, захапвайки устните й със своите.

Подмина старата графиня и лейди Браяна и изчезна.



Кълбото синя прежда се бе търкулнало до купичката със сметана. Черното коте с бялата лапичка бе затиснало кълбото й и лочеше лакомо.

Мариса го гледаше от леглото си. Свещите ярко осветяваха стаята. Котето бе забавно създание: смело и безстрашно изследваше всичко в покоите й. В един миг се прокрадваше, дебнейки някаква въображаема плячка, в следващия се хвърляше върху всеки предмет, който привличаше вниманието му.

Нежното «мяу» означаваше, че се е нахранило. Вече бе изяло малко нарязана на ситно риба; сега бе сито и искаше да му обърнат внимание. Доближи се до леглото и вирна главичка.

— Искаш да дойдеш при мен, а? — попита Мариса и се наведе да вдигне мекото животинче. В отговор се чу гърлено мъркане. Тя сложи котето на една от дебелите възглавници, почеса го по гушката и мъркането се повтори. Котето доволно се разположи на възглавницата и затвори очи.

— Как да те кръстя? — запита го на глас Мариса. — Лайънхарт [2]. — Тя си спомни, че като дете бе видяла няколко рисунки на лъвове в една от книгите на баба си. Създания с жълто-кафява грива, могъщи и мъжествени, съвсем като мъжа, който й бе подарил заспалото сега котенце.

* * *

Тя бе загубена.

Хваната в капан.

Обграждаха я високи зелени стени.

Всички пътеки водеха към други стени и я принуждаваха да се връща, за да намери друг проход в лабиринта.

Слънцето бе високо, въздухът — топъл и гъст. Пот се стичаше между гърдите й. Беше с домино. Чуваше някакви далечни гласове, които се смееха и разговаряха.

Видя пред себе си каменна пейка и изтощена седна. В същия миг забеляза, че роклята й е от тафтата, предназначена за бала. Рокля, подходяща за кралския двор. На шията й висеше сапфирът на Стюарт.

Къде ли се намираше?

Развърза черната маска и я хвърли на земята. Смешно! За какво й е да играе на тази несериозна игра?

Изправи се, решена да намери пътя навън, и изведнъж чу непознат звук.

Ахна.

Към нея се приближаваше огромен златист лъв със сапфирено колие, същото като онова, което носеше тя.

Мариса се огледа и разбра, че няма спасение. Не можеше да избяга. Трябваше да се изправи срещу звяра.

Лъвът спря пред нея и гърлено изръмжа. Странно, тя усети как в нея се разлива спокойствие, като милувка на нежен ветрец. Инстинктивно и без да се пита защо, тя протегна ръка и звярът облиза дланта й с грапавия си език. После замърка и легна в краката й.

Тя разпери полите си и с дяволита усмивка се намести на каменната пейка.

* * *

Събуди се рязко, усещайки до кожата си нещо влажно. Обърна глава: котето си играеше с голата й ръка, драскаше я и я ближеше.

— Бягай в кошницата — каза тя, стана от леглото и сложи котето върху постелката му. Слънцето току-що бе изгряло и тревата бе свежа от росата. Мариса отвори прозореца, наслаждавайки се на прохладния ветрец.

Толкова странен сън!

Засмя се. Може би пък да се посъветва с тайнствената госпожа Бък и да я попита? Сви рамене. Глупава мисъл.

Глава тринадесета

— Аз съм, Макхийт. Нося съобщение за графинята — викна умореният вестоносец. Дрехите му бяха спечени от кал и мръсотия — доказателство за продължителната му езда през цяла Англия и половин Шотландия.

— Минавай, Макхийт — отекна гласът на стража на портата. — Искаш ли малко уиски да се прочистиш от шотландския прах?

Макхийт пришпори кафявия си кон през тясната порта и влезе в широкия двор.

— Ще поискам, щом предам съобщението на графинята. — Той скочи от коня и извади изпод черното си наметало кожена чанта. — Само гледай да не го свършиш дотогава.

Пазачът се засмя сърдечно, а Макхийт продължи пътя си в замъка. Бе изтощил няколко яки коня, докато стигне дотук. Потръпна при мисълта, че младият лорд Камерън ще бъде принуден да прекара остатъка от живота си сред англичаните, обвързан от заповедта на Стюарт да се ожени за една от жените им. За Макхийт това бе несправедливо заточение, живот, далеч от всичко, което можеше да предложи Шотландия, въпреки че младият господар бе получил в замяна английско графство.

Почука на дебелата врата на покоите на графинята. Отвори му млада, около четиринайсетгодишна прислужница.

— Търся графиня Тейрн.

— Поканете го вътре, Джанет — чу се спокоен женски глас.

Макхийт влезе в стаята. Жената, която търсеше, седеше с двете си снахи, едната от които — бременна, а другата — с едномесечния си син на ръце, и с няколко прислужници. В знак на уважение той коленичи на един крак и подаде на графинята кожената чанта.

— Оставете ме сама — рече тя.

Всички напуснаха покоите на графиня Тейрн. Останала сама, тя разчупи печата на чантата и извади дебелите пергаментови листа. Поспря преди да прочете съдържанието им, защото изпитваше опасения какво ли й съобщава мъжът, комуто бе писала. «За Бога, каква глупачка съм била» — помисли си тя и погледна през прозореца на кулата; видът на стадото черни шотландски крави, които кротко хрупаха трева, й достави удоволствие. Идиотската й суета я бе накарала да постъпи необмислено и по този начин навярно да загуби единствения човек, когото обичаше повече от всичко — най-младия си син Камерън. Графинята проклинаше глупостта си.

Дали гордият й син щеше някога да й прости грубата й грешка? Бе засрамила не само него, но и самата себе си с обърканата си реакция на пагубните промени във външния му вид, които онази кучка му бе причинила.

Тя взе една от любимите си вещи — отлично излъскано сребърно огледало, обградено със скъпоценни камъни. Бе подарък от Камерън, любимата й скъпоценност, спомен за рождения й ден. «Красотата заслужава да се оглежда в красота» — бе написал той в придружаващото подаръка писмо. Графинята вдигна огледалото и се вгледа в отражението си. Беше все още красива жена и изглеждаше по-скоро като по-голяма сестра на синовете си, отколкото като тяхна майка — жена, която времето бе пощадило; русата й коса все още пазеше благородния си блясък и цвят, а сапфиреносините й очи искряха жизнено. Цялата тази хубост тя бе предала и на най-малкия си син. Неговата ангелска мъжка красота бе огледало на собствените й женски черти. Само той от всичките й деца бе наследил нейното лице.

Разглезена, капризна и прокълната със собствената си суета на богиня, Алана Максуел Бюканън се бе омъжила за мъжествения граф Тейрн още като четиринайсетгодишно момиче. Съпругът й я боготвореше, боготворяха я децата им. Алана се бе наслаждавала на обожанието им до онази съдбовна вечер, когато всичко се бе стоварило на слабите й рамене.

Само да можеше да върне онази вечер, да върне ужасения писък, който се бе изплъзнал от устните й. Сякаш нажежено желязо изгаряше ума й по същия начин, по който бе обгорена плътта на сина й, щом си спомнеше за пристигането на Камерън. Без предупреждение, без подготовка за гледката, на която щеше да бъде подложено семейството. Той пристигна без слуги; от писмото му бяха научили, че ще избегне дългия, опасен път през Англия и ще пътува до Солуей Фърт с кораб, отправил се към южните морета. Оттам бе взел кон и бе яздил към родните хълмове.

Когато той свали скриващата лицето му монашеска качулка, ахна не само тя. Но именно нейния поглед бе видял той с единственото му останало око. Кам бе очаквал тя го утеши, да го успокои. Вместо това Алана се изправи и очите й замръзнаха за миг върху единствената му зеница. На мястото на единствения й син стоеше обезобразен сакат странник, слаб и бледен. Понякога нощем, в тишината, тя чуваше ехото на ужасния писък, който бе заглушил всичко. «Не» — бе въздъхнала отначало с немощен глас. «Не!» — бе изкрещяла след това и бе побягнала от стаята, за да се хвърли в леглото си.

Именно съпругът й Ангъс, бащата на децата й, я бе накарал най-накрая да се вслуша в здравия разум. Тя се бе затворила за всички в продължение на почти цяла седмица и скърбеше за това, което смяташе за загуба на съвършеното си дете. Най-после неохотно бе пуснала Ангъс в покоите си.

— Алана — каза той. — Не можеш да останеш тук завинаги, мила. Синът ти има нужда от теб.

В отговор тя сви рамене.

Той удари по масата с юмрук и разпръсна многобройните стъклени шишенца с парфюми, без да се интересува, че ще се разбият в каменния под.

— Ти си пълна глупачка, жено, ако не можеш да престанеш да мислиш само за себе си — прогърмя гласът му. — Държиш се така, сякаш детето е мъртво. Но той е жив! Разбираш ли това, Алана? Жив. — И досега можеше да усети как мощните му ръце я сграбчиха и разтърсиха, за да я накара да го погледне. — Не можеш ли да разбереш, че и мен ме боли като го виждам такъв? Той ми е син — каза Ангъс с глас, изпълнен с мъка. — Но аз го обичам, както и да изглежда. Не ме е грижа за лицето му, щом е жив. — Той я отблъсна от себе си и й обърна широкия си гръб, за да събере мислите си. — Не си ли спомняш, че го обичаше повече от Кенет или Дънкан? — попита я той, когато отново се обърна с лице към нея. — Обичаше го повече от мен — добави той с въздишка.

Сините очи на Алана се разшириха от удивление.

— Това не е истина, Ангъс.

— Истина е, Алана. — В сивите очи на Ангъс нямаше порицание. — Не оспорвай онова, което не можеш да промениш, любов моя. Не за това дойдох тук!