— Идва тук?

— Да. И ми каза, че е важно и ти да си тук по време на посещението й.

Лицето на Браяна побледня.

— Защо аз?

— Не зная. — Мариса реши да не споменава, че госпожа Бък бе нарекла Браяна «Тъжната дама».

Страхът се стовари върху раменете на Браяна като огромна тежест и почти я смаза. Какво искаше от нея тази жена? Способна ли бе госпожа Бък да прозре тайните, които тя криеше в сърцето си? Би ли я издала? Би ли разкрила пред всички вината й? Щяха ли раните, които Браяна бе погребала грижливо, да излязат наяве?

Мариса видя внезапната паника в златистокафявите очи на Браяна и загрижено попита:

— Какво има, Браяна?

— Нищо — излъга Браяна. За пореден път бе принудена да скрие истината от братовчедка си.

Мариса посегна и хвана ръката на Браяна. Забеляза, че ноктите й са къси, изгризани. За първи път откриваше, че ръцете на братовчедка й не са съвършени.

— Можеш да споделиш с мен всичко, братовчедке.

— Нямам какво да споделям — прошепна Браяна и извърна глава. — Уморена съм. Ако ме извиниш, ще те оставя, за да си почина. — Стана от стола и си тръгна. Черната й пола се влачеше по пода. Напоследък бе отслабнала и дрехите бяха широки за и без това слабото й тяло. На вратата се обърна и каза: — Благодаря ти за любезността, за цялата ти любезност към мен, мила братовчедке. Довечера ще нося с гордост подаръка ти.

Мариса се запита какво ли тежи толкова много на братовчедка й. Дали скръбта на Браяна не бе изсмукала цялата радост от душата й като жадна за кръв пиявица? Дали причината не бе в загубата на любовта? И ако бе така, защо самата тя желаеше страстно онова, което те оставя толкова опустошена, след като любимият си отиде?

Браяна бе съвсем друга преди да се омъжи. Сестрата на Килрун бе блестяща и пълна с живот, с искрящи очи и вечна усмивка. Двете бяха разговаряли часове наред, наслаждавайки се взаимно на компанията си. Именно на Мариса се довери Браяна, когато Донал Макбрайд й съобщи, че я желае за съпруга и че ще я поиска от брат й. Щастието на Браяна бе пълно, особено в деня, когато се венча за красивия Донал. Мариса си спомняше: тогава си помисли, че любовта между братовчедка й и Донал е като излязла от приказките на трубадурите. Сетне, когато видя отново Браяна, братовчедка й беше вече облечена в черно вдовица, а блуждаещите й кафяви очи бяха пълни със сълзи.

Това ли бе цената на любовта?



Госпожа Бък вървеше по дългата алея към входа на имението. Сърцето й бе натежало. Не бе казала на графиня Деран, че бе видяла проблясъци, откъслечни видения, в които участваше тя. Опасност дебнеше Мариса Фицджералд. Незнайна тъмна сила се подготвяше за разруха. Не й се яви ясен образ — само неясни усещания. Госпожа Бък знаеше, че трябва да предупреди графинята, но какво можеше да каже? Нали Мариса Фицджералд щеше да я помисли за луда.

Ами мъжа, когото видя, заключен в тъмнината? В примката на агонията? Кой бе той? По какъв начин бе свързан с графиня Деран? Госпожа Бък бе сигурна, че не е враг. Болезненият му вик, вик на ранено горско създание, я измъчваше непрестанно.

Съзнанието й бе изпълнено с реещи се видения, чакащи разгадката си. Болка разцепваше черепа й. Докато приближаваше към входа, усещаше подозрителните погледи на работниците. Хлад се спусна по раменете й, макар денят да бе топъл. Скоро щеше да настъпи нощта — а с нея, чувстваше тя, щяха да започнат и вълненията.

Тя вдигна месинговото чукало и потропа на тежката порта. Жената, която й отвори, я погледна недоверчиво.

— Какво правите тук?

Госпожа Бък се изправи гордо, пренебрегвайки враждебния й поглед, и с ясен глас каза:

— Имам работа с графинята.

Слабата жена присви очи.

— Каква работа?

— Това не ви засяга — заяви госпожа Бък. — Ако обичате, съобщете на лейди Деран, че съм тук.

— Почакайте — каза жената и затвори вратата под носа й.

Изглежда, жената се боеше дори да я пусне в къщата. Горчива усмивка изкриви устата на госпожа Бък. Ако наистина бе такава, за каквато я смятаха някои, щеше да накара тази жена да си плати за обидата. Всъщност обаче трябваше да я приеме спокойно и да си държи езика зад зъбите. Споменът за съдебния процес и екзекуцията на майка й като вещица от неколцина самодоволни пуритани никога нямаше да се изличи от съзнанието й. Ако не беше старата графиня, подобна съдба щеше да сполети и нея.

Вратата бавно се отвори.

— Графинята ще ви приеме — обяви жената. Гласът й изразяваше неверието, че господарката на дома допуска госпожа Бък на частна аудиенция в покоите си. — Това е Чарити — допълни тя, — личната прислужница на графинята. Тя ще ви отведе при нейно благородие.

— Благодаря — отговори госпожа Бък и последва прислужницата по широкото стълбище.

Чарити почука на вратата на всекидневната на Мариса и обяви:

— Госпожа Бък, миледи.

Мариса, която седеше на ниско канапе, стана и покани гостенката си.

— Заповядайте. Ще изпиете ли чаша шери с мен?

Госпожа Бък отиде до канапето и седна. На овална маса от черешово дърво имаше сребърен поднос, бутилка испанско вино и два малки сребърни бокала. Мариса ги напълни с рубиненочервената течност и предложи единия на гостенката си.

— Опитвали ли сте някога шери?

— Не, миледи — отговори госпожа Бък.

Мариса й се усмихна широко.

— Тогава ще изпитате рядко удоволствие. Това е вино от една от най-добрите винарни.

Госпожа Бък отпи малка глътка и откри, че леко пикантният вкус й харесва.

— Наистина е добро — каза тя.

Мариса, облечена в домашна рокля от мека материя в наситено винен цвят, изпи чашата си. От една страна, тя се безпокоеше дали госпожа Бък е споходена от ясновидството си, а от друга, бе нервна, че наистина може да е така.

Госпожа Бък постави чашата си на подноса, вдигна очи към лицето на Мариса и се вгледа в зелените й очи.

— Вие сте обградена с голяма любов, миледи, но въпреки това около вас има завист и омраза.

— Омраза? — попита Мариса. — Кой може да ме мрази?

— Не е ясно, миледи. — Госпожа Бък стисна ръце в скута си. — Понякога дарбата ми е само чувство, без ясен образ.

— Дали е някой, който е близо до мен? Можете ли да ми кажете това? — настоя Мариса.

Госпожа Бък затвори бледосините си очи и се съсредоточи.

— Не, миледи, не е някой около вас. Преследва ви безжалостен ловец, човек, който няма да се задоволи, докато не пролее кръв.

Мариса потръпна.

— След като напуснахме Лондон, каретата ми беше нападната — съобщи тя направо, без заобикалки.

— Докато сте тук, сте на сигурно място — каза госпожа Бък и хвана ръката на Мариса, тази, на която графинята носеше златния пръстен на брачния си съюз. После вдигна глава и отново се взря в очите на Мариса. Знаеше със сигурност, че брачната връзка все още не е консумирана. Графинята бе девствена и й предстоеше да изпита плътското удоволствие.

— Вие ще познаете любовта по-силно и по-дълбоко, отколкото изобщо сте си представяли — каза тя. — Трябва да се доверите на сърцето си, защото то ще ви води, когато разумът не може.

— Сигурна ли сте? — попита Мариса. Къде щеше да открие онази любов, за която толкова убедено говореше госпожа Бък? Или тази жена казваше само това, което мислеше, че Мариса иска да чуе, без да е осведомена за истината на положението?

— Дотолкова, доколкото изобщо мога да бъда, миледи. — Лицето на госпожа Бък бе спокойно. — Ще се случат различни неща — и всяко от тях ще бъде изпитание за смелостта ви. Но храброто сърце ще надделее. — Тя пусна ръката на Мариса. — Бих искала да ви кажа повече, но не виждам нито лице, нито мога да свържа омразата с някое име.

— Това няма значение, имам бдителен страж.

— И все пак изпитвате известно съмнение.

— Може би — призна честно Мариса.

— Не ви карам да приемате думите ми насила. Или го правите, или не.

— О — каза Мариса, — аз наистина приемам това, което казвате.

— А вярвате ли ми? — попита госпожа Бък със скептична усмивка.

— Това е съвсем друг въпрос.

— Ще откриете онова, което търсите, несъзнателно, миледи, защото то е съвсем наблизо. — Госпожа Бък спря за миг, обля я спокойна топлина. — Краят на пътуването е съвсем близък. — Тя стана. — Ще ви оставя да привършите с тоалета си… но къде е Тъжната дама?

Мариса се усмихна на този прякор.

— Лейди Браяна почива в стаята си. Бих могла да й предам всичко, което трябва да й кажете.

— Няма да обсъждам това, миледи. Важно е да я видя лично.

— Братовчедка ми наскоро остана вдовица и все още скърби — поясни Мариса и стана. — Не мисля, че ще ви приеме.

Госпожа Бък я погледна в очите.

— Мога поне да опитам, ако ми позволите?

— Стаите й са долу, вляво от залата.

— Сбогом и на добър час, миледи.

— И на вас, госпожо Бък.



С преклонена глава Браяна привърши молитвите си, стиснала седефена броеница в ръка. Като католичка в една протестантска страна, тя изповядваше религията си тайно. Братовчедка й бе пер на кралството и Браяна уважаваше това. Знаеше, че английският крал Чарлз е толерантен към всяка вяра, но мнозина от поданиците му не бяха. В Лондон Мариса успя да уреди католически свещеник да посети Браяна. Тук обаче се бе оказало трудно.

Е, и преди беше така. Защото дори и при изповед тя не можеше да се насили да говори за греховете си или да предаде паметта на жената, която я бе обичала толкова много, че бе нарушила Божите заповеди и бе убила Донал Макбрайд. Смъртта му бе приета като нещастен инцидент, но Браяна знаеше истината. Нейната слугиня Бриджит й бе помогнала да се оправи след ужаса на първата брачна нощ, бе изсушавала сълзите, които тя бе проливала след всяко брачно посещение, бе виждала по тялото й следите от безотговорното грубо отношение на Донал, бе чувала неговите непрестанни хвалби за уменията му на любовник. Бриджит я бе умолявала да си отиде, да се върне в замъка на брат си Килрун.

Браяна си помисли колко глупава и горделива е била. Ако се бе осмелила да потърси помощта на брат си, и Донал, и Бриджит щяха все още да бъдат живи. Е, поправи се тя, поне Бриджит щеше да е все още жива. Щеше да се наложи, тя бе сигурна в това, брат й да убие Донал, но пък двубоят щеше да бъде честен. Килрун не би допуснал обидата към по-малката му сестра да остане ненаказана.

Донал бе пил онази последна нощ. Тя не бе добре — силно главоболие я бе принудило да се оттегли в леглото си рано. Час след това съпругът й бе дошъл в нейната стая и бе влязъл насила, изблъсквайки Бриджит, която бе приготвила за господарката си успокоителен билков чай. Браяна го бе молила да я остави, но той само се бе засмял и бе смъкнал брича си. Тя крещеше от болка, докато той проникваше в сухото й тяло, чуваше как Бриджит моли пред вратата да я пуснат, чу и грубия вик на мъжа си:

— Махай се, вещице! Жена ми и аз не искаме да ни безпокоят.

Когато свърши, той се оригна, стана от нея и залитна.

— Вино! Искам вино.

Това бяха последните думи, които тя чу от него. Той дръпна резето на вратата и я отметна така, че тя се блъсна в стената.

Браяна остана да лежи с риза, вдигната до кръста, разкрачена, с изтерзано от болка тяло, с лепкавите следи от семето му по нея и по леглото. Бриджит се втурна при нея и смъкна надолу копринената й фуста и смачканата сатенена риза.

— Защо му позволявате да ви използва като проститутка? — каза тя през сълзи, но решително и гневно. После Бриджит се обърна и изскочи от стаята.

Уплашена, че старата жена може да направи нещо, заради което да бъде наказана или дори осъдена, Браяна се насили да стане от леглото. Стигна до залата и изведнъж видя Бриджит да се приближава зад Донал на стълбището с протегнати напред ръце.

— Не! — немощно се изтръгна от устните й.

Но бе закъсняла. Бриджит блъсна силно пияния Донал. Това деяние й коства собствения живот, тъй като тя загуби равновесие и падна по стълбите след него.

Браяна никога нямаше да забрави гледката на двете смачкани, кървави тела под стълбите. Бе притиснала ръце към устата си, за да не повърне.

Изкрещя и вдигна на крак цялата къща, а сетне припадна горе на стълбите. Когато се свести след часове, разказа версията, която щеше да бъде нейната истина — че Бриджит е загинала, опитвайки се да спаси съпруга й от падане. Паметта на Донал не означаваше нищо за нея; бе излъгала само заради душата на Бриджит. Ако бяха разбрали, че е убийца, нямаше да я погребат на осветена земя.

Браяна погледна роклята, която братовчедка й бе дала да носи на бала тази вечер и прокара ръка по тъканта. Светлината на свещите, които огряваха стаята й, засилваше цвета на тафтения плат. Той бе наситено бронзово-червеникав, с бяла дантела по корсажа. Фустата бе от бял сатен. Под роклята щеше да носи най-фината си ленена риза, така че дантелените й ръкави да се подават изпод буфана, който стигаше до лактите й. Мариса й бе заела рубините на О’Нийл, за да ги носи с роклята.