Разбирайки мълчаливия й въпрос, Кам кимна. Обичаят изискваше той и съпругата му да открият танците, но той не бе в състояние да го направи и имаше нужда от заместник.

Джейми разбра молбата, изписана на лицето му и без да се колебае, остави Браяна и се насочи към Кам и Мариса.

— Мога ли да имам изключителната чест за този танц, миледи? — попита любезно Джейми и се поклони.

Опряна на лявата ръка на Кам, Мариса вдигна глава и го пропита с пълното съзнание какво точно иска от него:

— Разрешавате ли, милорд:

— Да, миледи — отвърна Бюканън, повдигна ръката й и докосна нежната плът с топлите си устни.

Колко чудесно бе да усеща устните му върху кожата си, помисли си тя. Погледът й срещна неговия. Това, че можеше да мисли така, я шокира за миг. И все пак бе истина. Между тях се бе появило притеглянето на неизказана страст. Нямаше смисъл да отрича това. Въпреки липсата си на опит Мариса интуитивно разбираше, че ги свързва някаква здрава връзка.

С леко подрезгавял глас Мариса каза:

— Благодаря ви, Камерън.

Джейми я хвана за ръката и я поведе към центъра на залата, за да открият празненството.

Камерън. Най-сетне бе произнесла името му на глас, съвсем съзнателно. Силата на тази единствена дума прониза тялото му и го разтърси. Нямаше го вече далечното и формално «милорд» или смразяващо учтивото «съпруже». Кам чу името си, сякаш бе изречено за пръв път, ново и чисто. Като си помисли човек, че някой може да чува името си през целия си живот, без да разбира истинската наслада от него, докато любимата му не го произнесе! Само допреди месец той би се присмял на всеки, който би му казал подобно нещо. Циничният му хумор бързо би представил другия като глупак, на когото му липсва и капка разум.

По дяволите! Мариса бе успяла да проникне през бронята му, и то само защото бе изрекла името му.



Мариса погледна към съпруга си.

— Изглежда, умът ви не е насочен особено към танца — каза Джейми.

— Толкова ли лошо танцувам? — запита тя. — Ако е така, моля за прошката ви. — Мариса с мъка откъсна очи от съпруга си. Какво я привличаше към него? Шумната тълпа в залата сякаш не съществуваше.

— Не, миледи, вие сте самото съвършенство — увери я Джейми. — Макар че, за да съм честен, трябва да призная, че сте разсеяна, сякаш ви се иска да сте някъде другаде. Така ли е? Или пък ви се иска на моето място да е друг? Камерън ли?

— Глупости — заяви тя.

— Нима? — настоя упорито той.

Мариса вдигна брадичката си. Очите й срещнаха питащия му поглед.

— Прав сте — отвърна тя.

Той говореше тихо, тъй че само тя да може да чуе думите му.

— Можете да ми се доверите, миледи.

Музикантите засвириха отново и Мариса и Джейми се съсредоточиха върху сложните стъпки. Мариса му вярваше.

— Мисля, че мога да ви се доверя — каза тя и го погледна с широка усмивка, която идваше от сърцето й. — Сега е моментът да ви изкажа своята признателност. Благодарна съм, че се отзовахте на поканата ми.

— Удоволствието е мое — заяви той.

— Въпреки това зная, че службата ви в Лондон при Негово величество е изключително важна.

— Мога ли да споделя с вас една тайна? — запита Джейми.

— Разбира се — отвърна Мариса.

— Животът, който водя там, е истинско бреме за мен. — Кафявите очи на Джейми гледаха прямо. — Когато започнах, имах цел, която споделих с Камерън — да видя Чарлз Стюарт на трона на Англия, защото това е негово рождено право. След като задачата бе успешно изпълнена, открих, че дворът ме уморява. Онова, което преди бе интригуваща игра, сега загуби привлекателността си за мен. Което не означава, че Негово величество вече няма врагове, дори напротив: всички владетели имат врагове. Но сега има други хора, които с желание биха поели моите отговорности. — Той направи пауза, за да изпълнят една сложна стъпка. — А аз останах сам. Нямам семейство, съпруга или деца, с които да споделя живота си.

Мариса разбра, че това е признание за самотност.

— И желаете да промените начина си на живот?

— Да — отвърна той. — Бих искал да имам това, което виждам около себе си. Съпруга. Жена, която да споделя леглото ми.

Мариса вдигна вежди.

— Човек лесно може да има всичко това и без да се жени.

— Не, не! — възрази Джейми. — Ако нещата стояха така, спокойно бих могъл да запълня живота си и в Лондон. Търся съпруга, а не метреса.

— Имате ли някого предвид?

Той реши да бъде откровен.

— Някоя, като братовчедка ви. Като лейди Браяна.

Джейми не знаеше точно какво ще последва, но най-малко бе разчитал на доволния вид, изписал се на лицето на Мариса.

— Смятам, че вие и братовчедка ми ще си подхождате отлично — рече тя.

— Мислите ли?

— Да — отвърна Мариса, разтваряйки ветрилото си. Танцът бе завършил. — Макар че може би ще ви е изключително трудно да я ухажвате.

— Но вие няма да ми пречите, нали?

Мариса поклати отрицателно глава. Тръгнаха обратно към Кам, който стоеше между вдовстващата графиня и лейди Браяна. По пътя хората ги спираха и я поздравяваха по случай венчаването й.

С тих глас, тъй че думите й да бъдат чути само от него, Мариса попита:

— Можете ли да останете с нас известно време?

— Защо? — вдигна глава Джейми.

— За Камерън е добре да има до себе си истински приятел, особено когато заминем за Фиц Хол. — Зелените й очи внезапно проблеснаха весело. — Освен това как бихте могли да ухажвате братовчедка ми, ако се върнете в Лондон?

— Изкусните ви доводи ме убедиха, миледи — отвърна Джейми. Това наистина бе най-добрият изход. Той щеше да е в състояние да наглежда Кам и графинята, като същевременно поддържа и връзките си с Лондон. Мрежата му щеше да продължи да се опитва да разкрие кой е отговорен за нападението срещу Кам и Мариса. Сърцето го болеше заради ужаса, който сигурно бе изпитала тази жена, въпреки че Кам бе похвалил храбростта й. Джейми не бе могъл да предотврати онова, което се бе случило с Кам преди години и угризенията все още го навестяваха. Той имаше дълг към приятеля си: да се опитва с всички сили да го опази от всяко зло.

— Ще съобщя на Бридж, камериера ми, да ми вземе още дрехи. Онези, които донесох, не са достатъчни.

— Можете да използвате моите куриери — каза Мариса. — Ще се погрижа да бъдат на ваше разположение. — И добави: — Хайде сега да се върнем при Камерън и Браяна!

Глава седемнайсета

В градината щеше да намери уединението, от което се нуждаеше. Беше й дошло до гуша от любезни разговори, неискрени комплименти и намеци, че навярно ще съжалява за уредения си от краля брак. Едно иронично подмятане най-накрая преля чашата. Мариса го дочу, докато минаваше покрай библиотеката, чиято врата бе леко открехната.

— Ако това е белег за кралско благоволение, по-добре да мина без него. Представете си само да видите подобно чудовище в леглото си.

Тези думи бяха отправени към друга жена, чийто отговор бе още по-груб и Мариса почувства как бузите й се изчервяват.

— Да се надяваме, че графинята поне не пали свещите. Навярно дължината на онази работа на новия граф си струва ужаса, който предизвиква лицето му. Чувала съм да казват, че недъзите се компенсирали с голяма надареност.

През отворената врата се разнесе фалшив кикот. Мариса я бутна и влезе. Гърбът й бе изправен, ръцете — изпънати отстрани.

— Как смеете? — Зелените й очи бяха ледени. Умният човек би прочел и обърнал внимание на изписаното в тях послание.

Двете жени стреснати станаха от дивана и се изчервиха при вида на жената, за която клюкарстваха, но едната все пак високомерно заяви:

— Просто казваме онова, което повечето от поканените тази вечер си мислят.

— Това ли е глупавото ви оправдание? — запита Мариса.

— Ние ви съчувстваме — добави другата жена.

Гласът на Мариса бе студен.

— Не ми е необходимо съчувствието ви — каза тя решително. — Напуснете дома ми.

— Не можете да промените общото мнение — предизвика я първата жена.

— Госпожо, вие сте безсрамна мръсница! — бе отговорът на Мариса. — Да не би да си мислите, че вашето мнение ме интересува? — Тя се засмя горчиво.

— А би трябвало — каза жената язвително, засегната от острата забележка на Мариса. — Тук не ви е префиненият Лондон, където несъмнено сте била любимката на двора — тя се засмя, — заедно с вашата нацистка ирландска братовчедка, която си мисли, че е по-добра от нас, богобоязливите люде.

— Вие сте лъжлива лицемерка — каза бавно Мариса, наблягайки на всяка дума. — Махайте се, преди да наредя да ви изхвърлят пред всички гости като презрян боклук, какъвто впрочем сте! — Тя застана в очакване на вратата.

— Много добре — каза жената с измамна любезност. — Може би сбъркахме с прекалената си загриженост — продължи тя и отблъсна ръката на приятелката си, когато тя се опита да я издърпа навън. Копнееше да каже думите, които биха нанесли решаващия удар. — Бездруго разправят, че родът Фицджералд ражда само курви, тъй че по-добре да запазим загрижеността си за нещастния ви съпруг.

— Роуина — умоляваше я другата жена, — млъкни, за Бога!

— По-добре честна курва, госпожо, отколкото нещастна проститутка, за чиито услуги и половин пени би било прекалено висока цена! — Мариса повдигна кестенявите си вежди и я погледна с отврата, сякаш виждаше някаква особено противна гадинка. — Наистина, ще си позволя да предположа, че за да спите с някого, би трябвало да го подкупите… И си помислете добре преди да повторите някоя от клеветите си. Имайте предвид, че кралят е отзивчив… — тя съзнателно направи пауза — към молбите ми.

«Само се опитайте!» — закани се Мариса наум.

Наблюдаваше ги как си тръгват. Но доволната усмивка на устните й скоро се смени от хлад в сърцето. Тя хлопна вратата на библиотеката и се запъти към градината.

Едва тук, разхождайки се сама сред благоуханните цветя, тя намери отдих от оживлението в къщата. Толкова много време бе пропиляла сред гостите! Липсваше й насладата от спокойствието в Ирландия, където се разхождаше сама по скалистия бряг, вдишваше свежестта на океанския въздух и бродеше из природата. Но тогава тя бе момиче, необременено с истински отговорности. А сега бе жена, която носеше на раменете си цялата тежест както на собствената си репутация, така и на репутацията на мъжа си.

Краката сами я отведоха до обвитата в розови храсти дървена беседка. Мариса влезе в нея и пътьом откъсна голяма бяла роза. Бе играла тук като дете, когато баща й идваше в това имение. В детските й спомени беседката бе вълшебно място.

В беседката имаше извита мраморна пейка. Мариса набра полите си и приседна. Замисли се. Дали всички гости тази вечер си бяха съставили същото мнение като онези две злоезични кучки? Спомни си изражението на няколко лица, когато двамата с Кам слизаха по стълбите. Неспособност да повярват. Шок. Жалост. Страх. Глупци! Те виждаха само куцането, счупената ръка, открояващата се черна превръзка на окото. Не виждаха онова, което бе открила тя: мъжа, който бе служил достойно на каузата на своя крал; мъжа, който бе предизвиквал отбраното лондонско общество насред театъра; мъжа, в чието докосване се криеше някаква невероятна магия и който само с просто докосване откриваше нещо неизвестно, скътано дълбоко в нея.

По каменната пътека прозвучаха стъпки. Мариса напрегна слуха си и чу потропването на бастун. Сърцето й заби по-бързо.

Кам спря. Сребристата рокля на Мариса се забелязваше отдалеко. Ангел в нощта, предлагащ избавление. Нешколувана прелъстителка, необучена сирена, която му даваше знак да се приближи към покритата с рози беседка.

Той пое дълбоко дъх. Кръвта във вените му се разгорещи. Пулсът му се ускори. Ръката му стисна златната дръжка на бастуна. «Тя е моя! — искаше му се да изкрещи на всички. — И аз съм неин.»

Кам се приближи бавно, за да не я изплаши, и седна до нея на мраморната пейка. Помълчаха за миг.

— Кажете го отново — помоли Кам дрезгаво.

— Кое? — запита тя, усещайки мириса на ароматизирания сапун, който той винаги използваше.

— Името ми. Кажете го. — Гласът му беше невероятно прелъстителен.

Мариса облиза устните си.

— Камерън — прошепна тя в обкръжаващата ги тишина.

Кам се наведе към нея, устата му се доближи до шията й. Тя усети дъха му над обецата си.

— Махнете я — каза той, навивайки една от многобройните й къдри около жилестия си пръст.

Мариса с треперещи ръце свали украшението и той веднага впи устни в месестата част на ухото й и го пое нежно в устата си. Главата й се отметна назад.