— И ще останеш при омахите без съжаление? — попита Железния облак и внимателно докосна с длан лицето й. — Все още важи казаното от мен, че никога няма да те пусна да се върнеш да живееш при белите хора. Независимо от това, какво ще кажеш, няма да ти позволя да се върнеш към предишния начин на живот.

Той хвана ръцете й и като се изправи на крака, я притегли към себе си.

— Бяла върба, ти ще бъдеш моя жена и след време моя съпруга — меко каза Железния облак. — Сега все още ли смяташ, че си направила правилно своя избор, като не се възпротиви срещу това, което аз насила ти наложих? След време ще застанеш ли до мен и ще бъдеш ли обожаваната съпруга на силния вожд на омахите?

Гърлото на Дамита изведнъж пресъхна, онемя от факта, че в действителност той й правеше предложение за женитба! Въпреки че усещаше чудесното, необикновено чувство, което бе възникнало помежду им, младата жена не си даваше сметка, че то е от такова значение за него. Мисълта изцяло да му се отдаде бе твърде вълнуваща и страшна едновременно. Само преди няколко часа индианецът я бе похитил от собственото й ложе!

Сега й предлагаше да сподели неговото в качеството си на съпруга.

Беше твърде много и прекалено бързо, тъй че тя не можеше честно да му отвърне. Как би могъл да го очаква от нея?

— Моля те — промълви Дамита, като освободи ръцете си от неговите. — Зави ми се свят. Това е твърде много за мен и съвсем неочаквано. Моля те, дай ми време да размисля върху всичко. Аз… не зная, какво точно да кажа или да мисля!

Железния облак пусна ръцете й.

— Разбирам те — каза той, като се наведе отново над огъня. След това се изправи с думите: — Ще те оставя на спокойствие. Ще отида до водата. Няма да се бавя дълго.

Дамита протегна ръка към него. Страхуваше се, че го е наранила, въпреки че не бе усетила горчивина в гласа му. Проследи го с поглед, докато той се отдалечи в мрака. Въздъхна тежко и коленичи, като не знаеше какво да му отвърне.

Да тръгне с него беше едно, а да се омъжи за него — съвсем друго.

Наистина тя бе омаяна, дори се гордееше от мисълта да стане негова принцеса. Но все пак тази мисъл трябваше изцяло да я завладее, нужно й бе време. Момичето приседна за малко и колкото повече мислеше, толкова повече предложението на Железния облак да се омъжи за него я караше да се вълнува!

Но съществуваше и Тимоти. Какво ще каже той за този нов обрат в живота им?

Младата жена си припомни възторжените думи на брат си за възможността да живеят с индианците и за това да има за приятели млади войни от племето омаха. Той като че ли бе възприел възторжено новите условия на живот. Сигурно бе, че ще приеме Железния облак като съпруг на Дамита.

А и имаха ли те някакъв друг избор в случая? Бъдещето им бе променено и предопределено в момента, в който очите на Дамита срещнаха погледа на Железния облак при пристигането им в Небраска. Още тогава, по всяка вероятност в главата му се бе родил планът да я открадне.

Останалото беше се подредило като в мозайка загадка.

Дамита се изправи, като усети слабост в коленете си, но тръгна към потока, защото знаеше, че там ще намери Железния облак.

Тя все още не бе решила какво да му каже.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Младата жена спря и нададе ухо към тихия глас, който се носеше в нощния въздух. Дълбоко развълнувана, тя се ослуша, когато разбра, че Железния облак се моли. Освен всички останали качества, които бе открила у него, сега знаеше, че той е и вярващ. Не бе в състояние да си зададе въпроса колко ли още ще научи за този човек, опознавайки го по-отблизо.

Вече бе сигурна, че той се гордее с произхода си и че е човек на честта.

Въпреки че не искаше да пречи на усамотението му Великия дух, в желанието си да чуе думите на молитвата му тя леко се приближи. После спря и видя как на лунната светлина се откроява коленичилата фигура на индианеца. Очите и ръцете му бяха устремени нагоре към небето.

Дамита прикри устните си с ръка и въздъхна. Картината, която се разкри пред нея, бе толкова красива. Сълзи изпълниха очите й, когато чу молитвените му думи и тържественото спокойствие, с което ги произнася.

— Луна, ти която светиш в небосвода над мен, смили се. Дай на мен и на хората ми добър път. Закриляй ни и ни помагай в онова, което правим. Желаем само добро. Небесни татко, ти който седиш там горе — моля те, разбери, че всичко, което правя, е за добро.

Железният облак вдигна очи, огледа се и разтвори широко ръце.

— Ветрове от четирите посоки на света! Помогнете ми по пътя, който съм поел. Каквото и да сторя, го правя за благото на своето племе.

Дамита с изненада видя как той положи длани върху огромната скала пред себе си и молитвено сведе глава.

— Камък, на който са седели дедите ми — промълви индианецът, — запази ме твърд и честен.

Дамита се олюля притеснена, когато внезапно Железния облак стана, обърна се и я видя там.

— Съжалявам — каза тя с ръка на гърлото си. — Не исках … не те шпионирах. Дойдох да поговоря с теб и те намерих да се молиш. Беше толкова вълнуваща гледка, че не можах да отвърна очи.

Железният облак протегна ръка към нея:

— Ела — каза й спокойно. — Ела и седни до мен под луната.

— Нали не ми се сърдиш за това, че слушах молитвата ти? — попита Дамита, като бавно се приближи до него с широко отворени очи. — Знам, че не би трябвало. Наистина съжалявам!

Индианецът я пресрещна, хвана ръката й и я заведе до брега на потока.

— Не съжалявай — каза й усмихнато той. — Молитвите ми не са тайна. Говоря на глас, за да бъда чут от всекиго, който би пожелал. Това е начин на съпреживяване. И Уакода е доволен, когато някой друг чуе и се развълнува от молитвите ни.

— Уакода? — Дамита го погледна въпросително. — Кой е Уакода?

— Това е името, дадено на Великия дух от омахите — отвърна Железния облак и я накара да приседне до него. — Уакода е началото на всичко — нежно погали с ръка лицето й. — Ти също си тук благодарение на неговата благословия.

— Разбирам — каза момичето и се усмихна смутено.

— Дойде, за да говориш с мен — продължи индианецът, прокарвайки пръсти през дългите й, разпилени коси. — Ще ми кажеш ли думите, които бих искал да чуя? Това, което би накарало сърцето ми да запее?

— Смутена съм от толкова много неща, най-вече от чувствата си — каза Дамита под настойчивия му поглед.

— Нека ти помогна да узнаеш истината за своите чувства и ще престанеш да усещаш смут в душата си. — Той хвана с две ръце лицето й и я обърна към себе си. — Целувката ми ще ти помогне да избистриш мисълта си — каза Железния облак.

— Не, целувката ти само ще замъгли разсъдъка ми! — отвърна Дамита, преливаща от желание, докато устните му леко докосваха нейните.

Всичко в нея тръпнеше в очакване на това усещане, тя не бе в състояние да се съпротивлява на желанието, което я караше да го приеме — даже и на факта, че Железния облак накланя снагата й надолу към земята.

Когато я целуна жадно и продължително, тя беше изпълнена с такова прекрасно усещане, че престана да мисли дали любовта й към могъщия вожд на омахите е грешна.

След тази целувка осъзна, че желае да остане с него завинаги!

Железният облак откъсна устни от нейните така, че тя все още усещаше дъха му:

— Сърцето ми бие, сякаш вътре в мен са се вселили множество барабани — прошушна той и очите му настойчиво се впиха в нейните. — Това ми подсказва, че си тук не само да разговаряш с мен. Начинът, по който отвърна на целувката ми, потвърждава моето усещане.

— Истината е, че съм тук, защото не можех да остана далеч от теб — каза Дамита, като докосна с ръка лицето му с цвят на мед, за да се наслади на нежната му кожа. — Не мога да възпра чувствата, които ме обземат. Никога не съм се влюбвала досега. Никога не съм изпитвала подобни вълнения, преди да те срещна, Железен облак.

— Можеш ли да приемеш това, Бяла върба? — нежно я попита той, като притисна с длан ръката й, която галеше лицето му.

Вплете пръстите си в нейните и сложи ръката й върху силно туптящото си сърце, за да може тя самата да почувства невероятния му ритъм.

— Цветът на лицето ми не е като цвета на твоето — твърдо каза той. — Вярата ни се различава като деня от нощта. Ще ме обичаш ли завинаги или скоро всичко ще се превърне в горчиво разочарование за живота, който си загубила?

— Зная, че нещата ще са твърде различни — тихо отвърна момичето, без да може да повярва, че разговаря за подобни неща с него! Неотдавна тя живееше в Бостън с мечтата някога да стане лекар. Всяка сутрин се беше събуждала с желанието да помага на баща си в болницата, като му асистира. И всяка вечер бе си лягала доволна от свършеното през деня.

Това бе реалност до момента, в който неочаквано ужасната трагедия отне родителите й.

Сега всичко се беше променило…

— Да — продължи тя. — Вече всичко ще бъде друго за мен. В мига, в който родителите ми си отидоха от този свят, животът ми се промени. Това, че съм с теб, е също част от новия ми живот.

— Ще направя ли промяната, за която говориш, по-лесно поносима? — попита Железния облак и леко се усмихна.

— Присъствието ти до мен е несравнимо с нищо друго, което съм изпитвала до този миг в живота си — отвърна на усмивката му Дамита. — Благодарение на теб всичко е някак по-леко за мен. Когато съм в обятията ти, се чувствам така, като че ли съм попаднала в рая.

— Думите ти ме правят щастлив — рече Железния облак, докосна лицето й и прошепна в ухото й: — Позволи ми да те направя истински щастлива. Да те въведа в храма на радостта и блаженството.

Младата жена не познаваше онази част от себе си, която се бе събудила в нея. Погали тежките му гарвановочерни коси:

— Искам да стана твоя жена — каза тя с разтуптяно сърце, докато ръцете му плахо се промъкнаха под полата на роклята й. Това изгарящо усещане я накара да си поеме дълбоко дъх. — Ще се омъжа за теб, Железен облак.

— Сватбата ще стане по-късно, след като построим нашето селище в Илинойс — прошепна й Железния облак, докато ръката му нежно я галеше през финото бельо. — Но под луната и звездите и в очите на Уакода ние ще се слеем в едно тази нощ.

Момичето се бореше с чувството за свян, което се мъчеше да надделее, като знаеше, че в очите на собствения й БОГ това, което бе готова да извърши с този прекрасен, нежен мъж, беше грешно. Опитваше се да прогони спомена за чувствата, които бе изпитвала, когато разбра, че Джонатан и Жълтия гълъб се любят на горния етаж на къщата. Мислеше си, че след като не са свързани с брак според законите на църквата, те живеят в грях.

Сега това не й се струваше грешно. Чувстваше се като праведница.

Нямаше да позволи на никого да я лиши от този миг. Скоро щеше да стане жена на вожда Железен облак. Той бе единственият мъж, с когото би си позволила подобна интимност. Беше човекът, за когото скоро щеше да се омъжи.

Джонатан не уважаваше Жълтия гълъб. Той само я използваше така, както животните се съвокупляват, за да задоволят природните си инстинкти.

Дамита знаеше, че Железния облак я обича.

Желаеше я само защото беше влюбен в нея!

След като подреди и премисли всичко това за свое успокоение, Дамита смело и изцяло се отдаде на върховния момент. Мина й през ум мисълта, че не знае кога и как е свалила дрехите си.

Железния облак се бе надвесил над нея, фино очертаното му лице беше близо до нейното, устните им се търсеха, всичко бе нереално, като че някой друг, а не тя самата, изпитваше това забранено удоволствие.

Докато устните му се впиваха силно в нейните, а ръцете му нежно галеха гърдите й, тя изпита прилив на неземна наслада, която се разнесе на топли вълни по цялото й тяло. Той продължи да я целува страстно, а чувството й, че му принадлежи, я караше да го желае непрекъснато.

Когато ръцете му се спуснаха надолу по тялото й, носещи определено послание, тя разбра какво я привлича дълбоко отвътре — желаеше го безумно. Беше разбудил жената в нея и тя копнееше за всичко, което той й разкриваше тази нощ, за цялата тайна, която трябваше да разбере всяко едно момиче в такъв момент.

Когато устните му докоснаха вдлъбнатината на шията й и той я целуна там, Дамита задиша учестено и шумно. После, когато мъжът стана и се отдели от нея, тя видя силата, скрита между бедрата му. Железния облак приближи с ръка твърдата си плът до тялото й; момичето мъчително преглътна, когато се бореше с чувството за страх, защото знаеше, че скоро този страх ще се превърне в екстаз. Спомни си за стенанията, изпълнени с блаженство, които достигаха до нея от горния етаж на къщата на Джонатан. Независимо от отвращението, което бе изпитала от тяхната наглост, тя бе разбрала, че единението на плътта им доставя истинско удоволствие (независимо че вече бе се отнесла в мислите си). Дълбоко в себе си момичето чувстваше, че й предстои да изпита най-върховното блаженство.