Тимоти коленичи до котката, изпълнен със съчувствие към животното, което сега му се виждаше красиво създание с дълги крака и огромни лапи, късо тяло и мъхнати уши. Независимо от това, че кожата й бе прилепнала за тялото, тя бе красива с топлия си червеникаво-кафяв цвят и черните петна по нея.

Той погали петнистата козина, като все още усещаше топлинката в тялото.

— Аз не исках да я застрелям — разнежено каза Тимоти. — Изправена очи в очи с мен, тя изсъска, разкривайки паст, пълна с остри зъби, и се приготви да ме нападне. Тогава аз нямах друга възможност, освен да взема пистолета и… да… стрелям.

Железния облак се доближи и застана до убитата дива котка.

— Никой не желае да избива беззащитните животни, освен ако не му се налага да го стори — каза той, като постави ръка на рамото му. — Откакто белият човек дойде в земите на червенокожите, стават много безполезни убийства. Но постъпката ти тази вечер е наистина смела, Тимоти, защото животът ти е бил в опасност. Защитил си се като истински мъж. Трябва да си горд, а не да се срамуваш, че си убил животното.

Тимоти погледна нагоре към Железния облак:

— В началото наистина се чувствах горд, Железен облак — каза момчето с треперещ глас. — Но сега… като виждам мъртвото животно, толкова тихо, толкова безпомощно, ми става жал.

— Така е, защото си с добро и състрадателно сърце — кимна с разбиране индианецът. — Това е добре. Ако повечето бели хора бяха като теб, нямаше да се стигне до изчезването на биковете и до избиването на американските бизони. Твърде късно е за бизоните, но не и за омахите. Моите хора няма да бъдат спрени от белия човек! Ние отново ще ловуваме на воля, щом стигнем в Илинойс!

Дамита се приближи до Железния облак и се загледа в дивата котка.

— Какво ще правим с нея? — тихо попита момичето, потрепвайки при вида на зелените котешки очи, втренчени в нея, въпреки че в мъртвешкия си сън те вече не виждаха нищо.

— Ще отида да прибера дрехите ни от реката и после ще се върна в лагера — каза Железния облак, като се обърна към нея и едва се сдържа да не погали с ръка дългите й златисторуси къдри. Но трябваше да бъде внимателен с Тимоти и да не дава външен израз на желанието и любовта си към сестра му!

— Тогава — продължи индианецът, — след като се облечеш, свали заека от огъня и приготви вечерята, а аз ще отида да заровя дивата котка. Добре ще е да я махнем далеч оттук, ако искаме да прекараме спокойно нощта. Не трябва миризмата на убития звяр да привлича и други животни. Имаме нужда от пълна почивка, преди да тръгнем утре на път.

Не след дълго Железния облак се завърна с дрехите в ръка. Дамита взе обувките и бързо ги нахлу на краката си. Докато Железния облак се оправяше с мъртвото животно, тя се зае с печения заек. Обезкости го и постави по равно късове месо в трите дървени чинии, които индианецът бе извадил от кожената си торба. Тимоти бъбреше за станалото през деня и за това, колко точно бе улучил звяра.

— Чувствам се вече голям — каза момчето, като се отпусна безгрижно върху одеялото до сестра си, очаквайки завръщането на индианския вожд. — Татко би се учудил, ако разбереше, че наистина съм улучил нещо. Нали знаеш, че той не ни даваше да се докоснем до оръжието. Но аз често се упражнявах с приятеля си Питър в гората, близо до дома му. Винаги го правехме, щом той успееше да докопа пищова от бюрото на баща си. Бях по-добър от него.

Дамита пребледня и погледна към брат си:

— Тимоти, това е било подло и много опасно — скара му се тя. — Мама и татко ти се доверяваха, а ти в действителност си си играл с опасното оръжие! Мама би изпаднала в несвяст, ако беше те открила. А татко здравата би те удрял с колана, на който точеше бръснача си, докато не се помолиш за милост! Имаш късмет, че не са те открили.

Тимоти отново вдигна рамене:

— Но те не разбраха, нали — тихо каза момчето и се засмя. — И ето ме пред теб, цял и невредим — после се загледа в тъмната гора, където бе отишъл Железния облак и се намръщи: — Ако не бях се упражнявал тайно, кой знае дали сега щях да съм жив? Дивата котка щеше да се хвърли върху мен. Не бих имал време да разучавам в момента как се стреля с пистолет. Но аз знаех. И успях!

— Да, сигурна съм, в случая си прав. Но не би трябвало да го правиш зад гърба на родителите ни — продължи Дамита със строг тон.

Тимоти се намръщи.

— Дамита, знаеш колко строги бяха те — замислено отвърна момчето. — Отнасяха се с мен, сякаш съм момиче. Ако ги слушах за всичко, трябваше да нося рокли, вместо панталони! Правилно съм постъпвал, иначе бих загубил самоуважението си и никога нямаше да съм мъж в очите на приятелите си.

Дамита прегърна Тимоти.

— Зная — промърмори тя, гладейки острата му, гъста коса. После, когато момчето повиши тон, се отдръпна от него.

— Сега виждаш ли? — каза нацупено той. — И ти се отнасяш с мен като с момиче. Стига си ме прегръщала и галила пред Железния облак. Не искам той да ме взема за мамино детенце!

Дамита остана безмълвна.

— Тимоти, със своята смелост ти току-що доказа, че не си глезено дете — промърмори тя. — И една случайна прегръдка едва ли ще те направи по-малко мъж в очите на когото и да било. Понякога всеки се нуждае от ласка и обич. В противен случай човек ще загуби добродетелите си, ще се озлоби и ожесточи, също като братовчед ни Джонатан. Сигурна съм, че той никога в своето детство не е почувствал любов и топлина. Доколкото си спомням, баща му беше странен човек, а майка му умря, когато той бе много малък. Мисля, че Джонатан се е стремил към това, което ти сега отхвърляш!

Някакъв шум в храсталака отдясно бързо ги накара да замълчат. Знаеха, че това не е Железния облак, тъй като щяха да го видят отдалеч.

Може би бе друго животно, дошло в опасна близост до лагера.

— Господи, Тимоти — прошепна Дамита и пребледня. Тя видя как момчето взе пистолета, съзнавайки, че може би твърде скоро неговата смелост и умението му да си служи с оръжието отново ще бъдат подложени на изпитание. — Какво ще правим, ако това е мъжкарят на дивата котка? Сигурно е озлобен от загубата на любимата си.

— Ако това е още една дива котка, нямам друг избор, освен да я убия — прошушна Тимоти с разтуптяно от страх и възбуда сърце.

Двамата едновременно въздъхнаха, широко разтворили очи, когато едно малко диво коте се появи пред тях, душейки земята, и спря там, където само преди минути бе лежало мъртвото животно и бе оставило кърваво петно върху тревата.

Тимоти захвърли пистолета настрани.

— Това котенце — каза той, като наблюдаваше малкото животинче, — не е по-голямо от домашно коте.

Котето продължаваше да души наоколо, докато легна върху петното, оставено от майка му, сякаш се чувстваше добре в познатата миризма. Тимоти се приближи до него и го погали с ръка. Разтапяйки се, малкото животинче извади езиче и облиза протегнатата ръка.

— Господи — прошепна Дамита и коленичи до брат си. — Тя сигурно е била майка му — протегна ръка и погали твърдата козина. — Сега и то като нас е сираче.

— И е гладно — каза Тимоти и внимателно взе котето в ръце. — Мога да се обзаложа, че майка му е дошла в лагера, за да се опита да открадне месото от огъня и да нахрани малкото си.

— Възможно е — съгласи се Дамита, стана и се приближи заедно с брат си до огъня, където месото стоеше в дървените чинии. Приседна на земята. Момчето взе малко месце от чинията си и започна да храни котенцето. Сърцето й се сви още по-силно, като видя как прегладнялото коте, изпълнено с доверие, нетърпеливо ядеше от ръката на Тимоти.

— Искам да взема животното със себе си — Тимоти погледна умолително сестра си.

— То твърде скоро ще порасне — каза Дамита и отново протегна ръката си, за да погали доверчивото животно, мъркащо като истинска домашна котка.

— Но дотогава бих искал да се грижа за него — прошепна Тимоти.

В очите на сестра му бликнаха сълзи. Тя бе радостна да види благородството у брат си, който само минути преди това бе искал да се покаже груб и недосегаем. Дамита посегна несъзнателно да погали косата му, но се спря и скръсти ръце в скута си, докато го наблюдаваше.

— Добре, можеш да задържиш животното, ако Железния облак се съгласи — меко каза момичето.

Индианецът бе застанал на няколко крачки от тях и не откъсваше поглед от трогателната сцена, очите и сърцето му попиваха всичко. Постоя още минута и влезе в лагера. Коленичи до Тимоти и погали малкото коте.

— Уахо-дъ-ги — сирачето е твое, докато не стане опасно за моите хора — каза вождът и кимна с глава. Обърна котенцето по гръб на земята. — Котка е. Когато порасне, готви се да се сбогуваш с нея. Нито едно животно не бива да остава без себеподобните си.

— Много съм ти благодарен — засия Тимоти и погали котето, като го гледаше с възхита. — Понеже си бебе, ще те нарека Бейби.

Дамита се изправи до Железния облак и докато брат й бе изцяло погълнат от новото си приятелче, те размениха една открадната целувка.

След това седнаха и започнаха да се хранят.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Спаха непробудно през цялата нощ. После отново тръгнаха на път, без да спират. Докато яздеха в ранните утринни часове през гористата местност, долавяха пробуждането на птичките.

Сянката на птица с дълги крила се плъзна тихо над тревата. След миг късоух бухал кацна в клонака и двойка кукувици се обадиха от дървото над тях. После ранобудна чучулига изпя първата си утринна сладка песен.

Зазоряваше се. Светът сякаш бе обвит в сива пелена. Небето неясно се очертаваше и не можеше да се определи дали денят ще е облачен или слънчев.

Най-сетне видяха лагера на омахите. Аромат на вкусни ястия се носеше във въздуха от големия огън на открито.

Железния облак доближи жребеца си до коня на Дамита:

— Ето, това са моите хора — каза й, като нежно я докосна по лицето. — А вече и твои, Бяла върба.

Развълнувано от непрестанното внимание на Железния облак, сърцето на момичето се сви от радост и силно заби. Вече бе започнала да свиква с новото си име, в действителност го намираше особено красиво. Дамита беше престанала да прикрива от Тимоти чувствата си към Железния облак. Нямаше сила, която да я накара да скрие любовта си към прекрасния вожд на омахите. Брат й не можеше да не забележи това от начина, по който тя гледаше индианеца или произнасяше името му.

Изведнъж се изплаши и миглите й трепнаха:

— Но ти гледаш на мен и на брат ми различно от хората ти — каза момичето. — Какво ще стане, ако те не ни приемат, ще направят ли живота ни непоносим?

— Думата ми тук е закон — твърдо каза вождът на омахите и стисна зъби.

— Но, Железен облак, твоето племе напусна земята на дедите си заради злините, причинени им от белите хора — разтревожено каза Дамита. — Дали ще ни отбягват заради цвета на кожата ни?

— Да, някои от тях ще се държат така — каза Железния облак. — Но след време ще свикнат с вас и ще ви приемат. Ще трябва да го сторят, тъй като аз ще им заповядам! Ако не го сторят, ще им заповядам да го направят.

Вождът гледаше оживлението, царящо в лагера. Беше горд да види, че хората му вече са разбрали, че животът тук е далеч по-добър без правителствения агент от форт Калхуун. В новите земи имаше много дивеч, затова бе убеден, че омахите са доволни. Те се смееха и се закачаха помежду си. Дори и децата, докато играеха и се въртяха около огъня с кучетата, бяха по-радостни и изпълнени с очакване.

Дамита проследи погледа му и страхът й намаля, тъй като всички изглеждаха доволни от напускането на Небраска. Тя разгледа едно по едно лицата на индианците, но не можа да открие никой с угрижено изражение. Вероятно бяха живели толкова зле под управлението на агентството, че сега всичко друго бе по-добро за тях.

Мислите й я отведоха към Джонатан. Мъчеше се да си представи как е реагирал, когато е разбрал за тяхното отсъствие. Дали е изпратил отряд разузнавачи да ги търсят? Или просто е приел факта, че са си отишли и е останал доволен, че може да се отърве от отговорността за тях.

Би трябвало да знае, че те не са избягали сами. Той добре познаваше Дамита, за да допусне, че тя ще изостави сандъците с дрехи, освен ако не е принудена да го стори. Всички спомени за родителите й бяха в тези куфари.

Обзе я странното чувство на празнота, като си помисли какво ще стане сега с тези реликви. Те нямаха никаква стойност за Джонатан. Той щеше да ги продаде или просто да ги изгори.

Във всеки случай, беше ги загубила завинаги и нямаше да има повече възможност да се теши с тях, когато изпитваше тъга по родителите си.

— А сега нека отидем при хората ми — каза Железния облак и дръпна поводите на жребеца си, който потегли в бърз тръс през гората. — Хубаво е, че съм пак при племето си. Страхувах се, че съм ги напуснал за твърде дълго време. Мисля, че разубедих хората, които не бяха съгласни с моя план, но може и да имам още противници. Именно тези, които бяха против мен, биха могли да разубедят хората ми, като ги обезверят точно сега, когато трябва да продължим пътя си към Илинойс. Омахите искат нормален живот и аз им го обещах. Надявам се да не загубят вярата си, преди да сме пристигнали в земята на нашите мечти и упования.