— А кое е това сладурче? — попита внезапно Шарлот, загледана в Мариан.

— Това — обяви с огромна наслада синът й, а зелените му очи блеснаха игриво, — е твоята внучка, майко. Дъщерята на Джордж. Това е Сузана Карингтън, вдовицата на брат ми. А Тоби е нейното братче.

За изненада на младия мъж, Шарлот падна на колене пред момиченцето. Не направи опит да го прегърне. Само го съзерцаваше. Детето отвръщаше със същото.

— Тя е копие на Джордж — рече най-сетне лейди Маунтвейл. — Тя е копие и на теб, и на мен. И дори е взела очите на скъпия ти татко.

Изправи се, обърна се към сина си и избухна в плач.

— Майко!

Младият мъж я притисна към гърдите си и започна да я потупва успокояващо по крехкия гръб.

— Хайде, майко, тя не е толкова голяма, само едно малко момиченце. Наистина е съвсем мъничка. А никой няма да повярва, че може да бъдеш баба.

— Моля ви, мадам, Роухън е прав — обади се Тоби. — Никой никога няма да повярва, че сте баба на Мариан. Вие изглеждате като майка й, само дето досега не съм виждал толкова красива майка като вас. — Очевидно вдъхновен, малкият продължи: — Мисля, че приличате по-скоро на по-голямата й сестра, мадам. Да, точно така. Ами да, Сузана изглежда по-стара майка от вас.

Лейди Маунтвейл вдигна глава. „Дори плачът й е красив“ — помисли си синът й. Сълзите блестяха като диаманти сред гъстите й ресници. Какво беше това? Та тя се смееше през сълзи.

— О, прескъпи мой, това е най-прекрасното нещо. Не виждаш ли? Това означава, че Джордж не беше пълен аскет. Във вените му все пак е текла гореща кръв. С баща ти бяхме изгубили надежда, тъй като нито веднъж не обърна ни най-малко внимание на младите дами, с които го запознавахме. А той дори е създал дете! Това е повече от прекрасно! Дори се е оженил за това прелестно момиче. Ах, великолепно! И кажи ми, Роухън, не си ли съгласен, че Мариан е пълно негово копие? Толкова съм щастлива, че ще накарам Фиц да донесе още шампанско. Тоби пие ли вече шампанско?

* * *

— Момичето е представително — казваше на сина си Шарлот по-късно същата вечер; двамата се бяха настанили удобно в кабинета му. — Подходящо облечена тя дори би била доста въздействаща. Ще се погрижа за това утре. А, трябва ли да пиеш този противен чай, прескъпи мой? Какво ще кажат хората, ако някога те видят?

Беше забравил. Имаше тенденция да забравя, когато не беше в Лондон, но побърза да отвърне:

— Това е само временно отклонение, майко.

Лейди Маунтвейл обаче все още го гледаше смръщено.

— Надявам се да е така. Така, да се върнем към вдовицата на Джордж. Какво ще правим с нея?

— Сега вече тя живее тук. Писах на леля Миранда. Ако е все още жива, може би ще се съгласи да дойде да живее при нас и да бъде компаньонка на Сузана.

— Дори старата томахавка Миранда не е достатъчна компаньонка, щом ти си наблизо, Роухън. Последното, което чух за нея, бе, че наближавала последния си час. Или може би беше, че вече е преминала в отвъдното, забравих. Тя никога не ме е харесвала, както знаеш. Странно, но е така. Предполагам обаче, че наистина ще имаме нужда от компаньонка, като се има предвид славата ти на прелъстител и развратник. Ще стане така, че всички ще помислят Мариан за твое незаконно дете. — Шарлот спря да говори за момент, отпи от своето шампанско и внезапно очите й светнаха. — Но това е съвсем приемливо. Ти нямаш никакви незаконни деца. Крайно време е да оправдаеш очакванията, като представиш едно копеле на обществото и на твоята любяща майка.

— Струва ми се, че Сузана би предпочела детето й да не е копеле, майко.

— Сигурно си прав. Една законна наследница на рода Карингтън. Прекрасно наистина.

Отпи отново от шампанското.

— А сега, майко, би ли ми разказала за чудодейното си видение? Каза, че Сузана наистина е младата дама, която си видяла.

— Да, а ти стоеше до нея с безпомощен вид… а това не ми хареса особено, Роухън.

— И на мен. Нищо друго ли нямаше?

Майка му се намръщи замислено и резултатът беше прекрасен.

— Помня, че двамата се намирахте в нещо като пещера. Беше много мрачна и тъмна. Изглеждаше така, сякаш никой не е стъпвал в нея от незапомнени времена. Наоколо имаше и други хора, но лицата им бяха размазани и неясни. Виждах добре единствено лицето на скъпата Сузана и на теб самия. Това е всичко. Съжалявам, прескъпи мой, не помня нищо друго.

Младият мъж не знаеше какво да мисли. Майка му бе имала подобно видение?

— Какво мислиш за Мариан?

— Моята внучка — произнесе бавно лейди Маунтвейл, сякаш се наслаждаваше на тези звуци. — Каква плашеща дума за една дама. Тя наистина е копие както на Джордж, така и на теб. Баща ти винаги въздишаше, когато кажех, че, като се изключат зелените Карингтъновски очи, всичките ни момчета приличат на мен. Все пак приемаше този факт като справедлив, тъй като аз вършех по-трудната част около създаването на нашите деца. Иска ми се само Джордж да ни бе казал, че се е оженил. Предполагам, че се е страхувал да не му забраним, тъй като е бил съвсем млад, когато е свършил тази работа.

— Може би — отвърна Роухън, като търсеше начин да я отклони от темата на разговор.

— Иска ми се да ни бе казал поне, когато Сузана е била бременна. С най-голяма радост щях да се грижа за нея. Щях да я съветвам. Щях да й кажа как да се справи с ужасните родилни болки. Ти, прескъпи мой, ми причини най-страшните болки, но аз почти съм ги забравила.

— Благодаря ти, майко.

— Никога не съм те обвинявала, прескъпи мой, но крещях много на скъпия ти баща. Доколкото си спомням го нарекох с множество имена, от които нито едно не му прилягаше. Бедният човек, той така обезумяваше всеки път, когато преживявах убийствената агония на раждането, че не можеше да понесе да стои край мен. Да, избягваше при някоя от своите любовници, за да го успокои. Изпитваше непоносима вина, задето ми причиняваше тези страшни мъки. След като ти се появи, Роухън, отидохме в Италия. Обожавам Венеция, баловете с маски и красивите италианци. Те… добре те, това не е чак толкова важно сега. — Тънките й бели пръсти се насочиха към бляскавото диамантено колие на шията й. — Тази прекрасна дрънкулка ми подари за раждането на Тиболт.

— А какво ти даде татко за раждането на Джордж?

— Джордж се появи толкова бързо, че скъпият ти татко не успя дори да излезе от къщи. Едва бе прекрачил прага с единия си крак, когато брат ти дойде с рев на този свят. Мисля, че ми подари обици. Колкото до бедната ми Клариса, тъй като тя бе единствената ни дъщеря, татко ти ми обеща да й даде впечатляваща зестра. Това, разбира се, бе чудесно, но аз заявих, че искам да получа веднага и моя подарък. И той ми даде една кобила. Нали си спомняш Джоузефин? С хубавите, одухотворени очи и издължената, нежна муцуна?

Младият мъж кимна.

— Надявам се, че ти също ще бъдеш щедър и великодушен към твоята съпруга, Роухън. И непременно трябва да си вземеш съпруга, прескъпи мой. Съжалявам, но такъв е редът. Трябва да имаш наследник.

Баронът въздъхна, прокара пръсти през косата си.

— Знам, мамо. Вече се оглеждам за това.

В същия миг в съзнанието му изплува образът на Сузана. Маунтвейл разтърси глава. Той, също като майка си, получаваше видения с нея.

— Не си ли намерил още някоя, която да ти харесва?

— Не, все още не.

Изведнъж баронът осъзна, че нещо не беше наред. Погледна по-внимателно прелестната си майка. На скулите й се червенееха две петна, които обаче не бяха от грима.

— Какво си направила, мамо? — попита той, като отмерваше всяка своя дума.

Шарлот доизпи съдържанието на чашата си.

— Ще трябва да позвъня на Фиц.

— Аз сам ще му позвъня, щом ми кажеш какво си направила. Сторила си нещо, което няма да ми се понрави особено.

— Името й е Дафни. Знам, ужасно е, толкова гръцко или нещо подобно, но тя самата е великолепна, Роухън. Произходът й е достоен за нашия, с две думи, от нея ще излезе чудесна съпруга за теб. Баща й е виконт Бракън. Някога му бях хвърлила око, но в крайна сметка реших, че не ми допада чак толкова. Но тази Дафни е наистина много красива и с внушителна зестра. Не бих си и помислила да те задомя с някоя крава.

Младият мъж се усмихна, след това се изправи и започна да крачи из стаята. Дебелият килим заглушаваше стъпките му. Фиц дойде и този път остави бутилката с шампанско. Баронесата не каза нищо повече, само наблюдаваше сина си.

— Аз съм само на двайсет и пет — рече най-после той. — Има още цели три месеца, докато навърша двайсет и шест. Не съм достатъчно стар. Ще се оженя, знам, че трябва да го направя, но не толкова скоро, майко. Дафни ли? Моля те, не Дафни. Някъде в Италия ли живее?

— Не, тя живее тук, в Англия, в Кент. Но разбира прекрасно както твоята натура, така и репутацията ти. Няма да се налага да променяш живота си, прескъпи мой. Можеш да продължиш да се отдаваш на всичките си досегашни безпътства. Дафни ще ти осигури наследник, а след това ще се впусне в търсене на собствените си удоволствия.

— Оценявам загрижеността ти, майко, но съм прекалено млад, за да мисля за съпруга. Особено пък наречена Дафни.

Шарлот го изгледа продължително и най-сетне кимна.

— Добре тогава. Ще пиша на лорд Бракън и ще го уведомя за отрицателното ти отношение към брака. Името наистина е ужасно, нали? Ах, но тя е великолепно създание. Не е изключено да успеем да я убедим да си го смени. Какво ще кажеш за Джейн? Или Виктория?

— Нека просто да забравим за тази великолепна млада дами, а?

Маунтвейл се усмихна широко и вдигна чашата си.

— Като заговорихме за великолепие, как се казва онзи лакей, Роухън? Нали се сещаш, този с неустоимо порочните тъмни очи? Струва ми се, че трябва да е от Уелс.

— Казва се Огъстъс. И аз си мислех, че ще ти хареса.

— Ти си добър син — каза баронесата, изправи се, целуна го и се запъти към вратата. И додаде през прелестното си бяло рамо: — Какво възнамеряваш да правиш със Сузана? Нямам предвид идната седмица, а по-далечното бъдеще.

Младият мъж сведе поглед към излъсканите си като огледало ботуши. А после премести очи отново към майка си.

— Не знам. Но по-добре да ти кажа за завещанието на леля Мириам за Джордж.

— Годинките ми започват да се увеличават, прескъпи мой, но въпреки това със сигурност щях да знам за тази леля Мириам, ако в семейството е имало такава. Може би е някоя от ранните любовници на баща ти и е добавила към името си титлата „леля“, тъй като той я е смятал почти за член на семейството?

— Да, аз също не съм чувал за каквато и да било леля Мириам, но не е нужно Сузана да разбере това. Мисля, че е по-добре да седнеш отново, майко, за да ти разкажа какво съм направил.

9

Сигурно се лъжеше. Това определено не можеше да бъде барон Маунтвейл. Не, невъзможно. Сузана се приближи още. Точно той беше. Коленичил, той засаждаше тъмнозлатисти невени и си тананикаше.

Този развратник, този женкар садеше невен? И то с огромно внимание и желание.

Младата жена не знаеше какво да мисли. Беше й казал, че замисълът за градината бе негов. Беше й казал също така, че не си пада по цапането с пръст и тор, и дори бе извил презрително вежди. Сега обаче не само се бе оцапал порядъчно, ами и го правеше с очевидно удоволствие и с песен на уста.

Тогава Сузана си даде сметка, че никой не я очакваше тук. Въпреки протестите й, майката на Джордж я бе замъкнала с каретата до Ийстбърн, при най-добрата шивачка там, поне според нея. Жената обаче се бе разболяла, така че се върнаха много преди очаквания час.

И ето, че сега пред нея стоеше Роухън и садеше невен. Младата жена побърза да се отдалечи безшумно. Девер й бе я накарал да се замисли. И то доста сериозно.

Когато баронът влезе в салона преди обяд, той завари прекрасната си майка седнала на пода с Мариан, на която точно наливаше чаша чай. Снаха му стоеше на един фотьойл в ъгъла на голямата стая. Слънцето нахлуваше през прозорците и от неговите лъчи косите на Шарлот изглеждаха като разтопено сребро. Интересно какво ли мислеше за лейди Маунтвейл мъжественият Огъстъс. Вероятно се бе прехласнал.

Сузана се улови, че се е вторачила в ноктите на барона. Не, те бяха чисти и розови. Под тях нямаше и следа от кал. Направи й впечатление, че ръцете му са много красиви, и тази констатация я накара да се намръщи.

— Роухън!

Мариан се изправи на крака и хукна към новодошлия, вдигнала ръце. Той се наведе, вдигна я и я преметна през главата си.

— Наля ли чай на баба?

Момиченцето прокара сериозно пръст по трапчинката на брадичката му и се усмихна.

— Искам да приличам на Шарлот, когато порасна.

— Шарлот ли? Баба си Шарлот ли я наричаш?

— Да, прескъпи мой — обади се от пода баронесата. — Човек трябва да приеме нещата, които не могат да бъдат променени. Не е нужно обаче да слагаме сол в раните, нали?