— Май ще повърна пак — обади се отново младата жена. Погледна към своя девер, който не обръщаше внимание на своите събеседнички. — Щом знаеш толкова невероятно много, Роухън, щом си толкова несравнимо умен, кажи къде по-точно в Шотландия. И за къде е ключето?

— Нямам ни най-малка представа — заяви разсеяно баронът, — поне засега. Майко, накарай някой от лакеите — Огъстъс, ако желаеш — да донесе лупата от кабинета. Би трябвало да е в горното ляво чекмедже на бюрото ми.

Шарлот повдигна безупречната си руса вежда и рече:

— Смаяна съм, че знаеш къде точно се намира нещо толкова незначително, прескъпи мой. Човек с твоята репутация определено не би трябвало да обременява паметта си с подобни дреболии. Това е нещо от компетенцията на един слуга, но не и на теб, на господаря, на барона, на…

— Моля ти се, майко, лупата ни е необходима.

Седем минути по-късно Роухън оглеждаше съсредоточено пожълтялото парченце хартия.

— Действително е карта — произнесе по-скоро на себе си, отколкото на двете жени той. — Но за нещастие само едната половина. Сега вече ясно виждам къде е срязана от едната страна. Става ясно, че там е бил изобразен някакъв воден басейн. Виждате ли тези линии? Това вероятно са пътища, които се отклоняват от водата. А тези фигурки тук може би трябва да изобразяват къщи. И да, онова там са думи, микроскопични думи, но не мога да ги разчета.

Не можеше да ги разчете поне при положение, че майка му и снаха му бяха надвиснали като орлици над главата му.

— Сузана, седни. Майко, парфюмът ти действа възбуждащо на мъжките ми сетива. Моля те, отдръпни се. Добре, сега нека да видим с какво разполагаме.

— Роухън, вече от един час зяпаш тази карта — обади се младата жена и се приближи отново към него. — Хайде, кажи какво видя? Какво пише?

Той изправи бавно глава.

— Пише: „Потърси стаята под прилива“, което няма никакъв смисъл, освен може би, че се намира някъде край морето. Кое море? На източното или на западното крайбрежие? От другата дума са останали само две букви, „ду“, след като картата е била разрязана на две.

— Каква стая? — попита Сузана. — Някоя в тези фигурки ли? — Това вече бе попадение. Младата жена се взря смръщено в парчето хартия, а след това — в своя девер. — Извитата линия очевидно е река. Но коя по-точно?

— Нямам представа.

— Какво е това „ду“? — обади се Шарлот. — Начало на име на град? Или на магазин? О, това действа депресиращо. Надявах се картата да бъде по-добра, макар и да е само половин карта. Тази тук не може да ни свърши никаква работа.

— Възможно е фигурките наистина да представляват къщи и следователно — конкретна улица в някой шотландски град, през който минава река — рече баронът.

— Откъде знаеш това? — осведоми се Шарлот, набърчила гладкото си бяло чело. Синът й прокара пръст по фигурките. — Да, разбирам. Наистина много умно от твоя страна, прескъпи мой.

— Да, майко.

— Извинете ме — намеси се снаха им, — но аз също виждам, че те изобразяват поредица от сгради. Аз съм не по-малко умна от Роухън.

Лейди Маунтвейл я погледна замислено.

— Не те познавам достатъчно добре, за да преценя, Сузана. Така, защо му е била на Джордж тази карта? Защо я е скрил в медальона? Ами ключето…

— Да — присъедини се към нея синът й, — ключето. — Постави го върху дланта си, приближи я до светлината на свещите и го заоглежда през лупата. Намръщи се. Наклони лупата първо на една страна, после — на друга. Усети, че двете жени отново се приближаваха прекалено плътно към него. — Не мога да разбера какво е гравирано върху него — каза най-сетне той.

Младата жена взе увеличителното стъкло и се взря на свой ред в миниатюрното ключе.

— Струва ми се, че е на латински — заяви най-после тя. — Да, изглежда е някакво име, но не мога да го разчета.

— Нито пък аз — потвърди няколко минути по-късно и деверът й. — Сигурна ли си, че е на латински, Сузана? Откъде знаеш, че е на латински? Ти си жена. Не може ли да бъде немски или гръцки?

— О, прескъпи мой, за подобна забележка не очаквай приятен отговор. Аз самата се съгласих, че е прекалено рано да преценявам доколко е умна Сузана, но не вярвам, че е чак толкова несведуща.

— Благодаря, Шарлот. Да, аз също мисля, че е латински.

На вратата се почука. Младият мъж изви като дъга едната си вежда.

— О, кой е пък сега? — възкликна снаха му, като вдигна нетърпеливо ръце и се запъти с несигурна крачка към входа.

— По дяволите, още си прекалено слаба за подобни упражнения. Сузана, спри! — Тя се подчини. Той я хвана през кръста и, като я притисна към себе си, рече: — Ела.

Беше Тоби, по нощница.

— Не можех да понеса тази неизвестност — впусна се незабавно в обяснения той. — Моля ви, кажете ми какво става? Открихте ли нещо?

Лорд Маунтвейл вдигна снаха си и я понесе към леглото й.

— Ще стоиш тук и няма да се оплакваш. — Зави я, а след това се обърна към брат й. — Намерихме половината на някаква карта в медальона, който Джордж подарил на сестра ти. Там пишеше: „Потърси стаята под прилива“ и две букви от нещо, което може би е име на град. Сузана мисли, че думичката върху ключето, което открихме с картата, е на латински. Не ми се вярва, че ще успееш да я разчетеш.

— Да — обади се баронесата, като се приближи до момчето. — Наистина, можеш ли да го направиш?

Тоби се взря в нея, в прелестните й дрехи и заекна:

— Ще опитам. — Взира се известно време в ключето, после натопи перото в мастилото и я написа. Погледна към младия мъж. — На латински е. Мисля, че е име. „Лео“ и след него римски цифри — IX.

— Лео — повтори Роухън. — Да, прав си, това е Лъв IX, папата. Да, всичко това може да се окаже много интересно. Тоби, ела с мен в библиотеката. Трябва да направим някои издирвания. Не, майко, ако обичаш остани със Сузана, иначе тя също ще ни последва и най-вероятно ще падне по стълбите и ще си счупи врата.

Шарлот не изглеждаше особено щастлива. Но щом забеляза, че снаха й премята крака през ръба на леглото, побърза да се съгласи.

— Добре тогава, оставам тук. Но ще побързате, нали?

— Да.

Върнаха се след двайсет минути. Баронът се усмихваше и потриваше ръце. Тоби изглеждаше напълно объркан.

— Какво стана? — попита младата жена и опита да се изправи до седнало положение, но деверът й я побутна внимателно, за да легне. — Какво открихте?

— Лъв IX е бил папа през XI век, по-точно от 1049 до 1054 година.

Двете жени го гледаха неразбиращо.

— Защо ключ, принадлежал на Лъв IX, се е озовал у нас? Така или иначе — продължи след кратка пауза Роухън, — проверихме още нещо. Картата е свързана с някаква местност в Шотландия. А какво общо има въпросният папа с Шотландия? Били са опасни времена, изпълнени с насилие. Папите не я посещавали, но защо пък някой шотландец да не е отишъл до Рим, за да посети папата? С Тоби издирихме кой е бил крал на Шотландия по времето на Лъв IX. Бил е само един. Макбет, убит през 1057 година от Малкълм, който узурпирал трона. Но това става след смъртта на папата.

— Узурпирал трона ли? — попита баронесата. — Но Шекспир прави Макбет узурпатор.

— Това е политика — отвърна синът й, загледан в ключето. — Когато Шекспир пише пиесата си през 1603 година, Джеймс VI Шотландски току-що е дошъл да вземе трона на Елизабет, след което става Джеймс I, крал на Англия. Не, истинският Макбет е бил добър управник. Бил изключително популярен, почти през цялото му царуване имало мир, така че успял да…

Спря насред изречението си и се усмихна до уши на двете си събеседнички. След което започна да си подсвирква.

— Ако не ни кажеш веднага, ще ти ударя един в носа — възкликна снаха му. — Хайде, изплюй камъчето. Какво откри?

— Макбет се чувствал така сигурен на трона си, че си позволил да отиде на поклонение при папата.

— Лъв IX?

— Да, Сузана, напълно е възможно. Нищо чудно папата да му е дал нещо, което да е донесъл със себе си в Шотландия. Тоби ще направи още проучвания утре. Разбира се може и да грешим относно връзката с Макбет, но това ми се струва най-доброто място, от което да започнем.

— Интересно къде е другата половина на картата — обади се Сузана. — Питам се какво е дал папата на Макбет.

— Не знам — отвърна бавно деверът й. — Но едно е вероятно. Мисля, че единственото място, където можем да открием отговора, е Оксфорд. В крайна сметка именно там Джордж е намерил половината от картата, оттам е и нашият затворник. Да, тръгвам утре.

— О, да, сър — възкликна Тоби и скочи възбудено на крака. — Точно това трябва да направим. Там живееше Джордж. Трябва да е знаел нещо. Можем да научим нещо и за другите. Ще ме вземете ли с вас?

Младият мъж видя вълнението в тъмносините очи на момчето, спомни си своите собствени вълнения по времето, когато бе на неговите години, и отвърна предпазливо:

— Ще помисля по този въпрос. Първо ще трябва да видим дали ще дойде в съзнание нашият разбойник. Все още се надявам, че ще ни каже нещо полезно.

— Какво е дал на Макбет папата? — попита отново Сузана; въпросът й бе по-скоро към самата нея, отколкото към другите. — Трябва да е било нещо, което е ценял, някакво съкровище. Но защо?

— Макбет е бил добър човек — каза Роухън. — Очевидно човек, на който е можело да се довериш. Може би папата е бил принуден да му даде това нещо, каквото и да е било то. Може да не е имал избор. — Разпери длани. — Това са само предположения. Но все пак е някакво начало.

— Има още нещо, прескъпи мой. Забрави ли за вечерята и бала, които даваме в петък вечерта? Хората вече са поканени и, естествено, приеха до един.

— Погледни лицето на Сузана, майко. Нищо чудно в петък все още да не може да се държи на крака.

— Не, ще бъда съвсем добре — обади се младата жена. — Но той е прав, Шарлот, лицето ми е в ужасно състояние.

— Само след два дена. Хмм! — Свекърва й прокара леко пръст по синините. — До петък би трябвало да изсветлеят достатъчно, за да могат да се прикрият с умело поставен грим. Сабин е наистина много добра в тази работа. Ще й кажа да се погрижи за теб.

— Тя не би трябвало да си слага грим.

Лейди Маунтвейл вдигна глава, погледна сина си и изви в дъга безупречните си руси вежди.

— Боже мили, прескъпи мой, защо не?

Той нямаше друг отговор освен:

— Не й е нужен. Ще изглежда глупаво с него. Ще прилича на някоя хористка от операта.

— Той би трябвало да е добре запознат по този въпрос — обади се Шарлот, очевидно с огромно задоволство. — С хористките от операта, искам да кажа.

— Не можете да отложите приема — рече Сузана. — Ако изглеждам зле, просто няма да се появя.

— Добре тогава — съгласи се деверът й, тъй като не виждаше какво друго можеха да направят. — Сложи си всичкия грим, от който се нуждаеш според майка ми.

Баронесата кимна и заяви спокойно:

— Няма да споря с теб, Сузана. Ще носиш една от моите рокли. Съмнявам се, че Роухън ще ти позволи да излезеш от леглото достатъчно дълго утре, за да ти вземат мерки за нова.

Младият мъж усети прилив на сладострастие. Тя беше болна, в леглото. Но това очевидно нямаше значение.

— Лягам си. Тоби, идваш ли?

* * *

В петък Сузана вече се държеше съвсем сигурно на крака. Синините по лицето й бяха избелели забележимо. Роухън знаеше, че майка му ще я покрие цялата с пудра, но очевидно нямаше думата по въпроса.

Колкото до негодяя, той най-после се бе събудил, но отказваше да каже каквото и да било. Просто обръщаше глава към стената всеки път, когато някой влезеше в стаята.

— Ще ми се да имах някои инструменти за мъчение — заяви баронът достатъчно силно, за да го чуе непознатият. — Мисля да отида до селото, за да видя какво може да направи по този въпрос ковачът.

Все още не можеше да изкопчи нищо от пленника.

Мариан не изпускаше майка си от поглед и надаваше вик всеки път, когато тя се опиташе да се отърве дори за момент. Роухън предполагаше, че не й пускаше ръката, дори когато ходеше по нужда.

Тоби и викарият Байъм изчетоха всичко, което успяха да открият за Макбет, крал на Шотландия, и за неговото царуване.

Роухън и Тоби възнамеряваха да тръгнат за Оксфорд в събота сутринта.

— Знаеш, че не можеш да дойдеш — обясни на снаха си младият мъж. — Мариан няма да те пусне да ходиш никъде, а и не желая да преживея отново нещо подобно на първото ни преминаване през Оксфорд. То беше истински кошмар. Освен това може да се окаже опасно.

— В такъв случай не искам да вземаш Тоби.

Сам си беше вкарал автогол. Все пак отговори дипломатично:

— Ще помисля по този въпрос.

През тази топла, осветена от луната нощ, очакваха трийсет съседи. Баронът крачеше из вестибюла, като ту поглеждаше към стълбището в очакване появата на Сузана, ту се обръщаше към майка си, с вдигната нагоре великолепна руса коса, от която по гърба й се спускаха само няколко дълги кичура и с копринена рокля в светлопрасковен цвят. Като я видя, един от лакеите се захласна така, че изтърва ужасяващо грозната фруктиера, която стоеше от години в средата на огромната маса в трапезарията.