Той просто й се усмихна, поклати глава, закопча колието около шията й, после вдигна нежната й китка и намести гривната върху й. Накрая подаде обиците и изпи с поглед всяко нейно движение, докато ги постави на ушите си. А след това Сузана отстъпи назад и го погледна безпомощно.

Лорд Маунтвейл се взираше в нея, не можеше да не го стори. За него тя бе най-красивата жена на света. Това единствено имаше значение. От изражението на красивото му лице шивачката стигна до извода, че той желаеше съпругата си по-силно отколкото самата тя, мисис Къмбър, желаеше него. Не, реши миг по-късно тя, това бе невъзможно.

Роухън целуна ръката на Сузана. Сега вече тя гледаше него, не бижутата.

— Виж се в огледалото и кажи какво мислиш.

Тя сведе очи към китката си. Блясъкът на скъпоценните камъни почти я ослепи. Спусна се към голямото огледало на тоалетката, седна пред нея и се взря в отражението си. Докосна леко с върховете на пръстите си огърлицата, после — ушите.

Обърна се. Изглеждаше доста уязвима, застанала като някоя принцеса. В очите й блестяха сълзи.

— Да плачеш ли те накарах, Сузана?

В отговор тя успя само да поклати глава и да преглътне мъчително.

Обърна се към шивачката, която наблюдаваше съпругата му по-алчно от лейди Донтри през онази вечер, когато бе обявил, че са женени.

— Благодаря ви. Съпругата ми е великолепна. Вече можете да си вървите.

Мисис Къмбър излезе от спалнята, като тътреше крака. На нейната възраст човек можеше да се наслаждава на такива прекрасни екземпляри като барона само отдалеч.

— Така, за какво бяха тези сълзи?

Младата жена поклати глава, без да вдига очи. Роухън клекна срещу нея, пое дланите й в своите; те вече бяха гладки, тъй като не бе мила под, откакто се намираше в Маунтвейл Хаус.

— Сузана. Погледни ме. Какво има?

Тя потърка буза с юмрук. Жестът й го накара да се усмихне. Би трябвало да й каже, че никоя жена, която иска да завладее един мъж, не би трябвало да го прави. Колко смешно твърдение. На него тя така му бе станала още по-мила.

— Защо си толкова щедър и великодушен към мен? — успя да изрече най-сетне тя. — Аз не ти донесох нищо друго, освен мъка, неприятности и отговорности, и дори опасност. Голяма, смъртоносна опасност. Заради мен откри какъв мерзавец е бил Джордж. Пак заради мен може да излезе наяве, че Тиболт също е мръсник. Напълно е възможно никога да не бе узнал за това, ако не бях аз. Онзи човек можеше да ни убие, можеше да простреля отново Елси. Всичко е по моя вина. Аз съм като увиснал на врата ти воденичен камък; като бръшлян, който се е увил така здраво около теб, че ще те задуши; оса, която те жили непрестанно и ти причинява непоносима болка…

— Пиявица, която смуче кръвта ми? Трихофития, която ще разруши вътрешностите на състезателното ни котенце? Пълна с олово възглавница, която ме души?

Тя вече се смееше, въпреки волята си, въпреки мрачното си настроение, хълцаше, опитваше да го удари със стиснатите си юмруци, но той я сграбчи за китките и я стисна здраво.

— Ти си моята съпруга, ето какво си — изрече бавно баронът. — Колкото до другите неща, ще намерим отговорите и за тях. Аз ще открия отговорите, които са ни нужни.

Бе успял да отвлече вниманието й. Беше го направил добре и знаеше това. Тогава тя обви здраво ръце около тялото му и рязкото движение ги повали назад върху килима, неочаквана награда за блестящата му проява.

— Бих искал да остана две седмици тук с теб и да извърша всичко възможно с прекрасната ти особа. — Привдигна се и я целуна по устата. — За нещастие тази нощ ще очароваш съседите ни. Аз ще се разкая и до края на вечерта всички ще бъдат повече или по-малко склонни да простят измамата ми.

* * *

„Проклет да е и да бъде благословен — мислеше Сузана по някое време след полунощ, докато стоеше под една палма и си вееше с ветрилото — той се оказа прав.“ Естествено прошката бе заслужил благодарение на собствения си небрежен, самоосъждащ го чар.

Стъпалата я боляха, така че застана на един крак, за да раздвижи пръстите си. На всичкото отгоре съпругът й бе превъзходен танцьор. Когато му го бе казала през смях, той бе отвърнал простичко:

— Нима не си очаквала точно това от мъж с моята репутация?

Младата жена се бе намръщила. Намръщи се и сега, докато си припомняше. Роухън бе очарователен, силен и неустоимо красив, както бе чула да споделя иззад дланта си една от поканените дами. Но той бе и нещо повече, нещо много повече.

Чу смеха му и се показа иззад засадената в саксия палма. Той танцуваше с майка си и двамата бяха толкова красиви, толкова грациозни, че няколко двойки бяха престанали да танцуват, за да ги наблюдават.

В този момент зад гърба си чу тих глас:

— Ами да, само ги виж. Човек започва да си задава някои въпроси, нали?

Сузана се обърна бавно; пред нея стоеше Тиболт.

— Ти не беше поканен — произнесе бавно тя, без да помръдва.

Той носеше безупречен вечерен костюм в черно, ризата му бе бяла като варовиковите скали.

— Не, но аз съм Карингтън и следователно мога да идвам и да си отивам когато пожелая. Само ги виж — повтори той, загледан в майка си и брат си. — Така ще разбереш откъде Роухън е получил всичките си плътски познания. От нея. Знаеше ли, че тя прелъсти и моя учител? Да, той бе млад, изпълнен с Божия плам, но щом я видя, бе погубен. Аз проповядвам, че жените са дяволска уловка. Хората от моето паство ми вярват, тъй като щом произнеса тези думи, а аз ги произнасям често, чувстват, че аз самият вярвам дълбоко в тях. Да, само я погледни. Виждал ли си някога майка, която да изглежда като нея?

— Защо си дошъл, Тиболт?

Младата жена нямаше намерение да обсъжда свекърва си с него. Фактът, че можеше да говори така за собствената си майка, само го сваляше още по-ниско в очите й.

— Какво ще кажеш, ако разбереш, че почти не ми обръща внимание още откакто разбра, че искам да стана Божи човек? Дори когато казах на двамата с баща ми, че в крайна сметка ще стана архиепископ на Кентърбъри, те не промениха отношението си към мен. Щях да коронясвам крале, обясних им аз, но това не ги интересуваше. Бях я разочаровал, разбираш ли? Бяха се надявали, че ще стана като Роухън. Искаха да имат двама сина като тях самите. Вярно, бе родила и Джордж, но мислеха, че и той е педантичен пуритан като мен. Сега поне майка ни знае истината — Джордж беше обещаващ млад мръсник. Питам се дали, ако не се бе удавил, щеше с годините да стане пълен мръсник.

На Сузана й се искаше музиката да свърши най-после. Искаше й се Роухън да се появи до нея като по магия. Чувстваше се неудобно в компанията на викария, не, повече от неудобно, вече се чувстваше доста притеснена.

— Защо си дошъл, Тиболт? — повтори тя.

— Ами, дойдох да видя малката си племенничка — копеленцето, което натресе на Роухън. — Внезапно усети дулото на пистолет, допряно в стомаха си. — А сега, Сузана, ще ми дадеш твоята половина от картата и златното ключе. Двамата с теб просто ще излезем на терасата, за да подишаме малко чист въздух. После ще заобиколим градината и през страничната порта ще влезем в къщата, откъдето ще се качим на горния етаж. Ако издадеш дори звук, бъди уверена, че ще съжаляваш горчиво.

— Защо правиш това? Защо?

— Млъкни. Нямам кой знае колко време. Нека забравим малката ми племенница при това посещение, какво ще кажеш?

Младата жена се поколеба дали просто да не се престори, че припада от уплаха и да се свлече в краката му. Дали щеше да я застреля? Не, със сигурност нямаше да го направи. Пое си дълбоко въздух, но в този миг той я сграбчи за ръката и прошепна със смразяващо спокойствие в ухото й.

— Опитай да ме измамиш по какъвто и да било начин и ще отвлека копеленцето ти, така че никой повече няма да го види. Ще я дам в някой приют за бедни, където е мястото на никому ненужните копелета. Разбра ли ме, Сузана?

О, да, разбираше го прекрасно. Кимна в отговор.

— Тогава побързай.

26

Тиболт Карингтън я последва в спалнята й и затвори внимателно вратата след себе си. Бяха запалени свещите само в един свещник. От тях се носеше сладко ухание.

Младият мъж задуши шумно въздуха.

— Това е дело на майка ми, нали? Дори свещите й смърдят на публичен дом. Предполагам, че тук си си намерила мястото. Повдига ми се при мисълта, че с Роухън ще навъдите ново поколение от дегенерати. Трябва да те поздравя за страхотния ти успех да вържеш така брат ми. Роухън винаги се е мислел за нещо много повече от нас, а виж на какви пачи яйца се насади до края на живота си. Неговата спалня е от другата страна, нали? — Тиболт посочи с пистолета си към вратата. — Тя изобщо затваря ли се някога? Чудя се също така как успя да го уловиш в капана си. Та ти дори не си красива. Напълно обикновена си, като се изключат гърдите ти. А той май ти се възхищава. Не разбирам. И като че ли иска да те защитава. О, да, видях всички мъже, които е поставил да пазят имението.

Какви мъже? Сега Сузана си даде сметка, че съпругът й действително се опитваше да я предпази, да предпази всички тях. Последното нападение го бе разтревожило истински, знаеше това. Тя също бе много притеснена. Защо не й бе казал за патрула?

— Да — отвърна тя. — Как успя да се промъкнеш?

— Знам добре пътя дотук — отговори викарият. — Ако брат ми бе действително толкова умен, колкото се мисли, вече щеше да ме е заподозрял достатъчно, за да постави охрана и край страничната вратичка, сега скрита почти напълно от храсталака зад ябълковата градина. Моят съвършен брат очевидно е забравил за нея. Как мислиш, че се промъкнах тук още през първата нощ, в която ви доведе в Маунтвейл Хаус?

Сузана го гледаше ококорено; фактите започваха да идват на мястото си. Мариан бе казала, че непознатият приличал на Роухън, но никой не бе обърнал сериозно внимание на думите й. Поклати изумено глава.

— Значи си бил ти, не Ламби Ламбърт.

— Ами да. Ламби ви видял в пълен състав в Оксфорд и дойде незабавно да ми каже. Аз го изпратих да те отвлече. Но малоумникът не успя да свърши дори това както трябва. Какво направи, да не би да се опита да го прелъстиш? На Ламби винаги са му били слаби ангелите за плътските работи.

— Не, опитах да го убия, но не успях. Роухън ме спаси.

— А после се усмихна престорено, припадна и така го хвана в мрежите си. Моят горд, безпътен брат, вързан от такава като теб. Така, достатъчно за това. Дай ми картата и ключето.

Трябваше да знае, просто трябваше да се досети.

— Върху златното ключе имаше гравирани някакви букви. Така и не разбрахме какви са. Ти знаеш ли?

Думите й го свариха неподготвен. Той се втренчи в нея, после я блъсна така грубо в един стол, че той едва не се прекатури назад. Младата жена успя да запази равновесие и да удържи стола, а в това време девер й вече казваше:

— Не мърдай, дяволите те взели. Няма да ти кажа нищо.

Значи Роухън бе имал право. Тиболт знаеше. Трябваше да направи нещо, но какво? Той вече се бе отделил от нея. Разстоянието помежду им наистина не бе повече от метър, а пистолетът сочеше право към гърдите й.

— Ти не заслужаваш да знаеш. Никой освен мен не заслужава. Всички онези стари глупци, пазили тайната… но това не е твоя работа. Казвай по-бързо. Подозирам, че брат ми ще те потърси скоро, после ще се притесни. Вероятно ще помисли, че се натискаш във вестибюла с някой от съседите. Казвай, по дяволите, или отивам за Мариан.

Сузана се взираше в дулото и в Тиболт — свещеника, брата на нейния съпруг, който го бе насочил срещу нея. Той пък местеше поглед ту към нея, ту оглеждаше спалнята. Да не би да очакваше да види картата, оставена върху полицата над камината?

Тя обаче не можеше да признае къде се намираха търсените от него неща, още бе прекалено рано. Преглътна страха си и рече:

— Казал си на Роухън, че Джордж само е споменавал пред теб за картата. Казал си му, че не знаеш нищо повече. Но Джордж не бе замесен в това, нали? През цялото време сте били само ти и онези двама ужасни мъже.

Тиболт вдигна ръка бавно, неестествено бавно. Сузана разбра какво щеше да последва, но не бе достатъчно бърза. Юмрукът му се стовари върху бузата й. Прониза я остра болка, последвана от лепкавото, сладникаво усещане за кръв. Той отстъпи от нея, задъхан.

— Кожата ти се цепна, но раната не е дълбока. Съмнявам се, че ще остане белег, колкото и да съжалявам.

Сведе поглед към дланта си и едва сега тя забеляза тежкия пръстен, който носеше. Беше без него в деня, в който го бяха посетили с Роухън. Иначе щеше да го помни. Изглеждаше от солидно сребро, изрязано плоско и равно отгоре. Викарият търкаше единия си пръст там, където пръстенът се бе забил в плътта му при удара. Върху него беше гравирано нещо, може би някаква фигура. Сузана се изпъна напред, за да види. Точно в този момент той случайно го обърна срещу нея. Образът приличаше на църковен служител с епископска Митра. А това отдолу не бяха ли някакви думи? Не можеше да разбере. Какво означаваше всичко това?