— Не — отвърна Сузана. — Разбира се, че не. Тя е малката ми сестричка.

— Много добре.

Роухън се запъти към изхода на дневната.

Неговата домакиня скочи припряно.

— Къде мислиш, че отиваш?

Той вече се качваше отново по стълбите, премина тесния коридор и този пъти отвори внимателно всички врати подред.

— Престани, по дяволите, просто престани. Върви си, моля те, върви си.

Баронът се обърна към нея. Тя беше задъхана.

— Къде е детето?

— Няма ли просто да си тръгнеш? Знаеш, че сам желаеш това.

— Точно така. Но кой знае защо, не мога да го направя.

Знаеше, че щеше да го стори ако реши, ако си наложи да се обърне и да слезе по тесните стръмни стъпала, да отиде при пеещия коняр и Гъливер. Детето на Джордж. Копелето на Джордж. Не можеше да повярва. Нямаше да повярва.

Продължи да крачи напред.

Сузана отпусна рамене.

— Е, добре, натам.

Момиченцето спеше по корем върху едно тясно легло, обгърнала с ръка някаква кукла, останала почти без коса. Беше увито в леко одеялце. Лицето му беше обърнато на другата страна. Главичката му беше покрита с руса коса.

— Как се казва?

— Мариан.

Ударите на сърцето му се учестиха. Мариан, дъщеричката на скуайер Бетъни, която бе умряла едва на пет годинки, като храчеше кръв. Тя беше най-добрата приятелка на Джордж. Той не бе проговорил в продължение на почти осем месеца след нейната смърт.

— Има ли второ име?

— Да, Линдзи. Казва се Мариан Линдзи. Това е името на майка ми.

Болката в сърцето му бе много силна. Обърна се бавно към нея.

— Знаеш откъде идва първото й име, нали?

— Да, знам.

Детето се размърда, засмука показалеца си.

— Все още ли продължаваш да твърдиш, че ти е сестричка?

— Струва ми се, че вече няма да има смисъл.

— Никакъв. Моля те, събуди я. Искам да видя детето на Джордж. Искам да видя племенницата си.

Сузана се наведе и започна да разтрива леко гърба на дъщеря си. Смучещите звуци се учестиха.

— Събуди се, Мариан. Хайде, сладка моя, събуди се. Дошъл е да те види един добър господин. Хайде, любов моя.

Вдигна момиченцето, уви го в одеялцето, целуна го по ушенцето и после го обърна към него. Детето отвори бавно очи. Роухън се взря в тях, в очите на брат си — светли, нежнозелени, цветът на очите на почти всички мъже от рода Карингтън от три поколения насам.

Преглътна с усилие. Бавно, внимателно докосна с върха на пръстите си лицето на Мариан. Тя се отдръпна и се намръщи.

— Всичко е наред, скъпа.

— Да — додаде Маунтвейл тихо; гласът му галеше като пролетен дъжд. — Аз съм твоят чичо.

Малката отдели пръсти от устата си. Взря се в него с дълбоките си, подобни на смарагди очи.

— Какво е чичо?

— Аз съм брат на твоя татко.

Ръчичката с два влажни пръста докосна трапчинката на брадичката му.

— Имаш дупка на брадичката си също като татко.

— Да — отвърна Роухън и преглътна отново.

— Аз нямам. Мама ми каза, че Господ не ги давал на всеки.

— Така е. Но Господ ги дава на повечето синове от рода Карингтън.

— Мама ми каза, че татко викал, като се бръснел, защото винаги се порязвал на това място.

— Трудно е.

Баронът не си спомняше да е виждал някога брат си да се бръсне. Просто нямаше кой знае какво за бръснене. Но той очевидно бе стоял в тази къща, бе се къпал в нея, бе се бръснал.

— Искам Господ да ми даде такава дупка. Знаеш ли, че моят татко отиде на небето?

Всичко това бе изречено по детски наивно. След това Мариан напъха отново пръсти в устата си и ги засмука буйно.

— Нямам нищо от Джордж, освен скеча с въглен, който направих преди две години. Мариан скоро ще забрави как е изглеждал.

— Не е вярно. Скечът е прекрасен. Няма да забрави.

Младата жена сви рамене.

— Аз съм само аматьор. Той не е достатъчно добър. Няма надежда. Ще забрави как изглеждаше баща й.

— Не, няма.

Думите, излезли като че ли сами от устата му, увиснаха във въздуха помежду им.

Като полюляваше детето в ръце, Сузана заяви спокойно, сдържано.

— За вас тук няма нищо повече, сър. Да, вярно, тя е дъщеря на Джордж. Вече го отгатнахте. Приликата й с него е явно изразена, но това сигурно не означава нищо или почти нищо за вас. Тя не е момче. Не може да е от някакво значение за вас.

— Кога ще навърши четири години?

— През ноември, четвърти ноември.

— Не ми казахте защо не дойдохте на погребението на Джордж, само изрекохте някаква глупост във вид на обяснение. Можехте да дойдете. Никой нямаше да разбере коя сте.

Той значи искаше истината. Така да бъде.

— Нямах достатъчно пари, за да дойда. Не ми се усмихвайте така надменно. Нито ви моля за нещо, нито се опитвам да ви накарам да изпитате съжаление към нас. Ние се справяме превъзходно. Само дето баща ми от време на време губи разума си и в резултат — и парите си. Той е комарджия и вероятно точно с това се занимава и в този момент. Комар. Просто тогава нямахме достатъчно пари. Викарият… бе достатъчно добър да дойде тук, за да се помолим заедно за Джордж.

Спря да говори и притисна по-силно момиченцето към гърдите си, свела поглед.

Роухън внимателно повдигна брадичката й с пръсти. По лицето й течаха сълзи.

— Джордж поне е познавал дъщеря си в продължение на повече от две години.

— Да. Но не можеше да стои дълго тук. Учеше усилено в Оксфорд.

Но нима той нямаше да бъде доволен да изучава своите карти, своя латински и книгите си тук? Очевидно не. И защо не му беше казал за нея и за дъщеря си? Всичко това нямаше смисъл.

И тогава изведнъж разбра.

— Какво е фамилното й име?

Сълзите пресъхнаха и Сузана изправи гръб. Детето се размърда, усетило тревогата на майка си.

Наблюдаваше я как успокоява Мариан, като я повдигна върху рамото си и започна да я потупва лекичко по гърба. Тя изхлипа два-три пъти, след което въздъхна тежко. Младият мъж се усмихна; беше невъзможно да не го стори.

Най-накрая Сузана сложи отново детето на леглото, зави го, изчака малко, за да се увери, че спи и му даде знак да излязат.

На стълбищната площадка Роухън попита отново:

— Какво е фамилното й име?

— Карингтън — отвърна тя и заслиза пред него. Щом стигна на първия етаж се обърна и додаде: — С Джордж се оженихме през октомври 1806 година в Оксфорд. Баща ми трябваше да даде съгласието си, тъй като тогава бях само на седемнайсет години.

— Джордж обаче не е имал моето разрешение. Никой не би му разрешил да се ожени без моето съгласие. Не ви виня, че сте поддържали тази лъжа; трябвало е да се справите с местните хора. Момиченцето на Джордж е незаконно, но аз ще се погрижа да не страда от това. Ще направя всичко възможно, за да…

Двамата стояха един срещу друг в тъмния вестибюл. Младата жена вдигна ръка и го зашлеви силно през лицето.

— Как смеете? Не, въпросът не е там, че обидихте мен, а че помислихте брат си способен на подобно безчестие!

Вдигна отново длан, но този път Роухън успя да я хване за китката. Все още му се виеше свят от първия удар.

— Много сте силна — заяви най-сетне той, но не я пусна.

Сузана беше задъхана, вбесена, и се опитваше безуспешно да се освободи от него.

— Джордж ми повтаряше непрекъснато, че ще му се изсмеете, ако ви каже за нас, ако ви каже за Мариан. Казваше, че него ще изпратите в Австралия и ще ми вземете Мариан. Казваше, че вероятно ще ме продадете като робиня в Колониите.

Баронът я съзерцаваше безмълвно. Нима Джордж беше изрекъл всичко това? Не, не беше възможно, наистина не беше.

— И че после ще се изсмеете и ще заявите, че сте най-добрият от братята, въпреки вашите тайни и флиртове. Тогава не разбирах какво искаше да каже. Но вие не знаете нищо, милорд. И тъй като очевидно не ми вярвате, ще ви покажа документите за сключването на нашия брак. Защото ме интересува не какво мислите за мен или Мариан, а за Джордж. А после искам да си вървите. Вие никога не сте бил част от нашия живот. Отдавна разбрах, че Джордж никога нямаше да ви позволи да бъдете част от нашия живот. И определено не желая това да стане сега.

Роухън беше напълно объркан. Всичко това нямаше никакъв смисъл.

Имаше племенница на име Мариан. А дори не знаеше името на майката.

* * *

Сузана се върна във вестибюла, където я очакваше Маунтвейл и му подаде някакъв плик. Документът в него имаше доста официален вид. Това разбира се бе брачното свидетелство. Позна подписа на брат си. Разчете подписа и на свещеника — Блай Макноли. Нямаше нужда да чете повече.

Върна й листа с бавен жест.

— Баща ви ми е написал онова писмо, защото е искал пари. Очевидно те не са в изобилие в Мълбъри Хаус. Вие обаче не поискахте пари от мен, следователно или нямате нужда от такива, или, ако имате, използвате напълно непозната за мен стратегия.

— Не ви искам парите. Никога не съм ги искала. Джордж се надяваше да наследи част от парите на баща си, когато навърши двайсет и пет години. За нещастие той така и не достигна тази възраст.

Младият мъж погледна в далечината само за миг, после се усмихна и се хвърли с главата напред.

— Да, но вие се лъжете. Не ви ли е казал? Не, разбира се, че не. Леля Мариан умря след него. Той нямаше и представа, че тя ще му остави пари, някъде около двайсет хиляди лири. Тези пари останаха за мен, тъй като Джордж беше мъртъв. — Пое си дъх с чувството, че навлиза във все по-дълбоки води и то не в коя да е река, а в Стикс. — Сега те трябва да отидат за неговата дъщеря.

„Пари“ — мислеше си Сузана, загледана в своя гост. В крайна сметка се оказваше, че, без сам да подозира, Джордж й бе оставил пари. Е, не точно; всъщност баронът й предлагаше тези пари, макар да не беше длъжен да го прави. И то не някаква дребна сума, а истински пари — двайсет хиляди лири. Съмняваше се, че някога през целия си двайсет и едногодишен живот бе виждала наведнъж повече от двайсет лири.

Това бе повече от предостатъчно, за да живеят винаги съвсем сносно. Добрият Бог знаеше, че тя имаше богат опит за това как да се преживява с жълти монети. Тези двайсет хиляди лири слагаха край на усилията й. Двете с Мариан бяха осигурени. Тоби също. И тримата бяха осигурени.

Погледна го право в очите.

— С тази сума с Мариан ще можем да живеем до края на дните си. Наистина ли бихте ни дали наследството на Джордж?

— Съществува само един проблем — отвърна бавно Маунтвейл, като същевременно се чудеше как изобщо подобни думи можеха да излизат от устата му и усещаше, че потъва все по-дълбоко и по-дълбоко.

Но в този момент си спомни личицето на момиченцето, усмивката й, идентична с тази на Джордж, и сърцето му се сви. Детето на Джордж. Не можеше да го остави тук. И нямаше да го направи.

„Сега вече брадвата ще падне“ — мислеше си Сузана, докато го наблюдаваше. Да не би да искаше да я закара в леглото си? Джордж бе въздишал по нея — не можеше да го изрази по друг начин — но тя го обичаше и искаше да се омъжи за него. Следователно той нямаше избор, ако желаеше да легне с нея. Беше се оженил за нея и тя бе забременяла почти веднага.

Не го обвини особено много, когато я остави веднага след започването на сутрешните неразположения. Не е особено привлекателно да наблюдаваш някого, който повръща. А тя беше така уморена и досадна. Дори се зарадва, когато той си тръгна. Чувстваше се окаяна и виновна и тези две емоции й действаха убийствено. Но тогава той се бе върнал. Джордж винаги се връщаше при нея.

Баронът обаче продължаваше да мълчи; само я гледаше напрегнато.

— Искате да легна с вас — заяви тъжно тя и се загледа през отворената врата по посока на Джейми, който все още пееше на Гъливер и в отговор големият сив кон кимаше с глава. Интересно дали отмерваше с копито ритъма. — Това е единственото ви условие.

— О, не — отвърна младият мъж. — Разбира се, че не е това. Прекалено сте слаба, имате кал под ноктите и се съмнявам, че сте способна да разговаряте за нещо, което надминава кой знае колко интересите на едно тригодишно дете.

— Не, преценката ви не е вярна. Не ме разбирайте погрешно, причината не е там, че сте грозна или дори непривлекателна. Просто не сте мой тип. Не, проблемът не е в това.

Приемаше онова, което вършеше и причината, която го бе породила. Просто никога досега не бе правил подобно нещо. И то определено щеше да смути скъпата му майка. От друга страна бе сигурен, че лицето й щеше да блесне като звезда при вида на дъщерята на Джордж.

— Какъв е проблемът тогава?

Беше я обидил безкрайно. Нали уж беше сатир? Нали пожелавал всяка жена, която види? Дори такава с кал под ноктите? А и тя не беше чак толкова слаба.

Роухън се взираше в собствените си нокти. Бяха чисти и лъскави.

— За да наследи парите на Джордж — заговори той, без да вдига поглед, — трябва, така да се каже, да излезете на сцената. Не може да останете тук в Мълбъри Хаус. Трябва да заемете мястото си като вдовицата на покойния Джордж Карингтън. С две думи, трябва да дойдете у нас и да заживеете живота, който бихте водили, ако Джордж не бе умрял.