— Прозорлив човек — отбеляза Сузана, след като той напусна дома на епископа. — Какво ще правим?

— Няма да му кажем истината, това е сигурно — заяви баронът.

— Казах ви, че не е глупав — намеси се Филип. — Искам да напусна това място, имате ли нещо против?

* * *

Филип им даде онова, което нарече „най-доброто легло в Динуити Манър“. Спалнята бе с нисък таван и може би леко влажна, но леглото действително бе великолепно. Минаваше полунощ. Вечерта бяха прекарали в обсъждане на случилото се, но така и не бяха достигнали до еднозначен отговор. Сузана се бе притиснала в съпруга си, поставила буза върху рамото му, разперила длан върху широката му гръд.

— Наистина нямам представа какво да правя — рече на тъмния таван той. — Само мисля и мисля. Боже мой, Сузана, ами ако убиецът на епископа е Тиболт?

Тя го целуна по рамото.

— Нямаме доказателства за това. Изглежда по-вероятно брат ти да е човекът, отвлякъл вниманието на Роланд. В крайна сметка той е бил с въпросния пръстен. Аз обаче имам идея.

Целуна го отново по рамото, като в същото време поглаждаше с длан гърдите му в посока надолу. Когато пръстите й стигнаха до корема, мускулите му се свиха, а дишането му от бавно и спокойно стана учестено и неравномерно.

Младата жена продължи да движи надолу ръка, докато достигна слабините му.

Роухън подскочи и едва не падна от леглото. Всички грижи от деня бяха пометени от страст, толкова силна, че го караше да трепери. Пръстите й обхванаха члена му.

— Сузана, знаеш ли какво правиш?

— Не съм сигурна, но мисля, че ще ми кажеш, ако правя нещо не както трябва, нали?

— О, да. Действията ти са напълно приемливи.

Думите му бяха последвани от пъшкане.

Тя го целуна по устата и рече, когато съпругът й разтвори устни.

— Твърде дълго отвличаха вниманието ни. Възникнаха прекалено въпроси, случиха се прекалено много лоши неща. Каза ми, че ще споделяме всичко, Роухън. Сега имам нужда от друг вид споделяне. Желая те.

Не бяха се любили от няколко дена. Баронът не бе забравил и за момент, че тя му е съпруга, но бе държал устните, ръцете и всички останали свои части по-далеч от нея; злощастните събития бяха затормозили достатъчно съзнанието им. Но тя имаше право. Крайно време беше да се слеят отново, както през тяхната първа нощ, както и през онази невероятна нощ в хана.

Обърна се бавно на една страна, за да я погледне. Слава Богу, тя не го пусна.

Започна да я целува. Дланите му се плъзнаха по гърдите й, по корема, обхванаха хълбоците й.

— Проклета нощница — промълви, без да се отделя от устата й, после я вдигна, за да издърпа дрехата през главата й.

За нещастие Сузана го пусна, за да му помогне да се освободи на свой ред от бельото.

Лорд Маунтвейл се отпусна назад по гръб, като я повлече със себе си.

— Така дори стана по-добре. Вече щях да се намирам в плачевно състояние, ако бе продължила да ме държиш така. Някой път може би ще пуснеш в употреба и устата си, Сузана.

Тя го погледна изненадано и премигна. Беше тъмно, така че виждаше само контурите на лицето му.

— Искаш да те целувам там?

— О, да, и нещо повече.

Младата жена замълча. Никога не си бе представяла подобно нещо. Мислеше, че поставянето на ръката там бе повече от дръзко, нещо, което една дама не би трябвало да прави. Усещането обаче й бе доставило голямо удоволствие, топлината и твърдостта му й бяха много приятни.

Той я дръпна напълно върху себе си.

— Целуни ме.

Когато устите им се сляха, обхвана с разперени пръсти хълбоците й и започна да масажира меката й плът. Не след дълго разтвори бедрата й. Пръстите му докоснаха чувствителната й плът помежду и Сузана се отдръпна назад, като го изгледа смаяно.

— Не ти ли хареса?

— О, хареса ми, но съм изненадана.

В този момент напъха целия си пръст в нея и тя хлъцна.

— Роухън, сега ме галиш така, както прави и през първата ни нощ заедно, и през нощта в страноприемницата, и през другите ни нощи, но съм забравила усещането. Мина толкова време. Цели три дни.

И тя се размърда. Баронът стисна клепачи. Нямаше да издържи още дълго.

Когато проникна в нея, когато краката й се обвиха около хълбоците му, а дланите обхванаха лицето й с нежност, той прошепна, без да се отделя от устните й:

— Да си направим ли бебе, Сузана?

Тя започна да се движи и промълви във врата му:

— Не ме интересува, не ме интересува. Искам теб, само теб. Роухън…

Той попи удоволствието й в себе си. И на свой ред достигна върха.

* * *

Тримата седяха в трапезарията на следващата сутрин. Разговорът не вървеше дотогава, когато Роухън изтърва парченце хрупкав бекон и рече:

— Ами ако половината от картата е все още в дома на епископа? Дори в кабинета му? Ако убиецът не е успял да я намери? Не е имал чак толкова време. Ако се съди по начина, по който е убил Раундтрий, трябва да е бил вбесен; нищо чудно причината за яростта му да е отказът на епископа да разкрие истината.

Сузана постави салфетката си на масата и се изправи.

— Точно това си мислех и аз. Епископът трябва да е скрил някъде другата половина на картата. Да отидем да видим.

— Никога не съм срещал жена като нея — обърна се Филип към приятеля си.

— В такъв случай, когато откриеш жена като Сузана, може би ще се ожениш за нея, преди да е успяла да избяга от теб.

Виконтът се загледа със сериозен вид в нея и най-сетне рече:

— Може би. Може би.

29

— Проклет да съм — възкликна Филип Мърсъро и се изправи изпод бюрото на монсеньор Раундтрий, където бе лежал по гръб. — Вижте. Беше прикрепено към долната повърхност на писалището.

Това бе тясна, платнена книга. Изглеждаше много стара.

Роухън и Сузана се събраха около него. Точно мислеха да се отказват от по-нататъшно търсене на кабинета.

— Струва ми се, че ще се разпадне всеки момент — промълви Филип, като я разгърна бавно. — Само три страници, написани на латински. И това тук.

Усмихнат ослепително, той издърпа внимателно половината на малка карта от един джоб на задната корица.

— Получаваш първа награда, Филип. Това прилича на другата половина от картата.

— Първото, което предлагам да направим, господа — рече тихо Сузана, — е да потиснем задоволството си и да напуснем незабавно това място. Не желая Роланд да каже на лорд Балантайн за нашата находка. Или на когото и да било другиго. Ще се държим така, сякаш в крайна сметка сме се отказали.

— Тя е права — съгласи се баронът. Целуна я и прошепна в ухото й: — Намерихме я!

— Никакви такива — възкликна Филип. — Това ме кара да завиждам. А не обичам да завиждам. Прекалено е дребнаво, прекалено е разпространено и просташко. Роухън, никакви целувки по ушите повече. Така, а след като излезем, трябва да бъдем сериозни и дори намръщени. Нищо чудно някой да наблюдава къщата.

Когато слязоха долу, откриха Роланд в кухнята, седнал пред масата, поставил глава върху кръстосаните си ръце, потънал в дълбок сън.

— Какво ще стане с него? — попита младата жена, когато съпругът й помогна да се качи в каретата.

— Ако епископът има роднини и те се преместят да живеят тук, тогава, страхувам се, за него няма да има място — отвърна виконтът.

— Защо не? Той е толкова красив и, макар да не си пада по дамите, изглежда доста работлив и способен. Не вярвам да го вините за възхищението и привързаността му към монсеньор Раундтрий.

— Не е чак толкова просто — отговори Роухън, пое ръката й в своята и я целуна по кокалчетата.

— Защо не му предложиш някаква длъжност при теб, Филип? — попита младата жена, след като успя да откъсне поглед от красивите очи и даже още по-красивата уста на съпруга си, уста, в която напоследък тя се заглеждаше все по-често.

Никога не бе предполагала, че някой ден ще започне да изпитва към един мъж това, което изпитваше към него. А начинът, по който я караше да се чувства, когато я докоснеше, когато проникнеше в нея? Все едно че бе отворил прозорец пред нея и тя бе излетяла през него. И не искаше този прозорец да се затвори никога. Вече дори не желаеше да остави съпруга си. Знаеше, че бе неин и винаги щеше да бъде неин, каквато и репутация да имаше. Колкото до нея самата, тя нямаше избор. Отклони мислите си от устата, която желаеше да целува, докато и двамата останат без дъх.

— Ами, Сузана, положението е такова, че… — започна да обяснява Филип, но не довърши, взря се продължително в хубавото й невинно лице и изпъшка. — Не мога.

— Сузана — обади се баронът. — Аз съм ти съпруг. Трябва да ми повярваш, че колкото и лоялен и привързан да е Роланд, Динуити Котидж не е подходящо място за него.

— Добре — произнесе бавно младата жена, извила въпросително на една страна глава. — Ще искам да ми обясниш тази мистерия, когато останем насаме, Роухън. — Притисна се в него, целуна го по ухото и прошепна: — Ще ми кажеш всичко, дори ще ме молиш за милост, когато ми паднеш в ръчичките.

Сега бе ред на барона да изпъшка.

— Чувствам нова вълна на ревност — обади се Мърсъро. — За да се разсея, ще погледна през прозореца; така и ще се уверя, че никой не ни преследва.

След час бяха отново в Динуити Манър. Валеше силно, когато каретата премина по главната алея, а небето беше мръсносиво. Бе три следобед. Но това нямаше значение. Радостното им вълнение можеше да ги пренесе през цял потоп.

— По дяволите — промърмори Филип, когато влязоха в кабинета му. — Иска ми се да имахме и другата половина на картата.

— Е, добре, имаме я, може да се каже — отвърна Сузана. И се усмихна на съпруга си. — Възнамерявах да те изненадам. Мисля, че сега е най-подходящият момент, не мислиш ли? Прерисувах другата половина от картата. За нещастие нямаше как да направя същото и със златното ключе. Копието е горе. Връщам се след секунда.

— Ще те удуша, Сузана — провикна се след нея баронът. — Прерисувала я е. Трябваше да се досетя. — Миг след това додаде, вече на Филип. — Тя е превъзходна художничка.

— Оженил си се за много умна дама, Роухън — рече виконтът и подаде чаша бренди на приятеля си. — Питам се кога ще й кажеш истината?

— Когато дойде подходящият момент. Човек с моята репутация никога не насилва нещата. Това съм научил добре по време на разюзданите си години на тази земя.

Лорд Деренкорт се смееше, когато младата жена влетя задъхана в стаята.

— Ето я! Вижте какво съм направила. Исках да бъда сигурна, че пропорциите са възможно най-близки до оригинала, затова я направих толкова малка, нали разбирате.

И тя напасна безупречно двете половини, като ги приглади, за да не се огъват.

— Вижте — рече тя, като отстъпи назад. — Това е Шотландия, тук спор няма. Ето един град на име Дънкелд… „Д“-то е от едната страна на картата, така че не може да се разбере кой е той без другата й част. И вижте тази миниатюрна рисунка на шпиц на църква. Едната му половина е в едната част на картата, а другата — в другата половина. Отново онзи, който не притежава цялата карта, не би могъл да разбере, че става дума за църква. Мислите ли, че съкровището или каквото и да е там, се намира в църквата?

— Напълно е вероятно — отговори Филип.

В това време приятелят му започна да чете написаното в крехката платнена книга.

— Това трябва да е някое войнстващо поучение как да се сдобием с власт и безсмъртие — нищо конкретно, просто общи приказки и твърдения, че доброто става все по-рядко сред човешкия род, а злото цъфти и процъфтява и се превръща в напълно реална опасност. Говори се за „Дяволския съд“, а тук се загатва за нещо като „Чист пламък“, каквото и да имат предвид. А, ето ни на темата. „Чистият пламък“ намеква за Хилдебранд. Тук за него се споменава като за главен поддякон, за управител на папските владения по време управлението на много папи, онзи, който пазел кораба от крадците и алчните хора. — Роухън потъна в мълчание, докато четеше написаното по-нататък. А след това продължи да говори: — Хилдебранд очевидно е бил здравомислещият стълб през онзи хаотичен период на непрекъснато сменящи се папи, невидимата власт зад трона. Именно той настоял пред папа Лъв IX да приеме Макбет Шотландски — човек на честта, човек с много достойнства, на когото можело да се вярва. Летописецът казва, че опасността била много близко и Хилдебранд не вярвал, че ще успее да опази съда. Страхувал се за живота на папата. Страхувал се за съдбата на човешкия род, ако съдът попаднел в ръцете на злонамерени хора. Затова го поставил в мощехранителница и го поверил на Макбет, като го заклел да го съхранява така, че „да не може да бъде нито унищожен, нито освободен“. — Баронът вдигна поглед. — Последните думи, „да не може да бъде нито унищожен, нито освободен“, са подчертани. — Поклати глава. — Всичко това е много странно. Човек остава с впечатлението, че се говори за нещо живо.