Тиболт блъсна грубо брат си обратно в спалнята и припряно затвори вратата след него. Чу се вик, последван от втори. Някъде с трясък се отвори врата.

— Какво става тук?

Викарият натъпка пистолета в джоба на жакета си.

— Заключих крадците в стаята си. Те простреляха приятеля ми. По-бързо, къде е мировият съдия?

— Добре — обади се някакъв дребен човек с огромна нощна шапка и тънки крака, подаващи се изпод дълга и обемна бяла нощница. — Аз шъ доведа въпросната особа. Има голяма вероятност обаче да съ й натряскал с бренди, както му й обичай.

— Не, не, аз ще го доведа. Вие само дръжте крадците в стаята ми. И не рискувайте излишно!

В следващия момент баронът отвори бурно вратата. Четиримата новодошли, до един с нощници и двама от тях — с нощни шапки на глава, се ококориха срещу вбесения мъж с пистолет в ръка, който изглеждаше по-разярен дори от току-що измамен при игра на карти мъж.

— Проклятие — провикна се Роухън. — Той избяга! Бързо, трябва да го хванем. Той отнесе Свещения Граал!

След него от стаята изскочиха един мъж и една жена, без да обръщат внимание на облечените в спални дрехи гости на страноприемницата. Те още дълго останаха да гледат втрещени над мъртвия човек в краката си, потънал в локва от собствената си кръв.

* * *

— Той няма повече от десет минути предимство пред нас — извика виконтът, докато приятелят му наместваше съпругата си върху седлото.

— Слава Богу собственикът на конюшнята го е видял да отпрашва по източния път — рече младата жена, като увиваше полата около краката си.

Миг по-късно се носеха в галоп по осветения от ярката луна път. Не говореха помежду си, само пришпорваха конете, докато най-сетне Роухън ги спря и каза:

— Трябва да ги оставим да си починат малко. Сузана, добре ли си?

— Да, но трябва да го намерим. Трябва да вземем Граала от него.

— Ами ако вече е пил от чашата? — попита лорд Деренкорт. — В такъв случай сме изгубени. А и защо да не го е направил? Може да е пил още с излизането си от хана. И сега нищо чудно да ни очаква на следващия завой, за да ни унищожи.

— Не — промълви едва чуто младата жена. — Не, сега си дадох сметка, че все още не е пил от Граала. Не може да го направи, разбирате ли?

Двамата й спътници се обърнаха, за да я погледнат.

— И защо да не може, дяволите го взели? — почти изкрещя Филип.

— Защото не успя да вземе светената вода — отвърна невъзмутимо тя. — Току-що си спомних, че зърнах шишенцето върху леглото му.

— Тя е права — възкликна съпругът й. — Мили Боже, тя е права. А това означава, че той ще трябва да открие светена вода, за да може да пие от чашата.

— А това значи църква — допълни приятелят му. — В Дънкелд имаше църква. Защо просто не отиде да си вземе светената вода в нея?

— Защото знае, че ще го последваме — отвърна Роухън. — Не е искал да рискува. Оставете ме да помисля. Така, намираме се почти на крайбрежието. Пред нас се намира малкото градче Монфийт. Сигурно е решил, че е най-безопасно да спре в него и да открадне малко светена вода.

— Нямаме много време — възкликна Сузана и срита кобилата си в хълбоците. — По-бързо! Не можем да го оставим да пие от Граала.

* * *

Оказа се, че в Монфийт няма църква. Затова пък малко извън града имаше древен манастир, разположен върху скалите над Бъдън Нес. Небето започваше да изсветлява, луната — да избледнява. Скоро щеше да се зазори.

Щом направиха големия завой по тесния, изровен от колелата на колите път, въздухът замириса силно на вода. И тогава пред погледа им внезапно се извиси старият манастир, целият в развалини, разположен върху малък скалист нос на самия край на канарите. Видяха и коня на Тиболт да пасе на поляната на братята монаси.

В нито едно от прозорчетата не се виждаше светлина.

В този момент младата жена зърна девера си. Той носеше под едната си мишница ковчежето, а в другата си ръка — чаша с вода и бързаше към развалините, намиращи се на най-високата точка. Точно тогава той се обърна и ги забеляза.

Чуха смеха му.

— Елате — провикна се викарият. — Елате!

Беше се качил върху някаква паднала греда. Наблюдаваха го как налива водата в Свещения Граал.

— Не! — извика Сузана. — Не!

Тиболт вдигна пълната чаша, изсмя се победоносно и я пресуши.

34

Сега вече вървяха бавно към него със съзнанието, че вече нямаше надежда. Той бе победил. Светът бе изгубен.

— О, Боже — промълви Филип, вперил поглед във викария; той се бе изправил, висок и безмълвен, потънал в очакване също като тях. — Какво ще направи сега?

Тогава Тиболт изведнъж започна да трепери. Постави припряно Граала върху един камък. Тресеше се толкова силно, че стъклената чаша падна на земята. Извика, хвана се за гърдите, после затъкна с всичка сила ушите си с длани. Младата жена понечи да хукне към него, но съпругът й я стисна за ръката и я дръпна обратно.

— Не — рече той. — Не мърдай. О, Боже, какво направи той? Какво става пък сега?

Брат му вдигна треперещите си ръце към небето и ги разтвори.

— Господи, пих от свещената чаша. Дай ми сила. Дай ми безсмъртие. — Внезапно спря да трепери. Сега вече потръпваше, цялото му тяло се движеше нагоре-надолу. Като че ли се смаляваше. — Дай ми силата и властта, които ми се полагат! — провикна се отново към смълчаните небеса той.

Тримата се приближаваха бавно, много бавно, без да отделят очи от него.

Хоризонтът бе яркорозов, а небето над главите им — сивосиньо. Слънцето изгряваше зад Тиболт и лъчите му се промъкваха сред развалините на древния манастир.

Внезапно викарият замря, сякаш се бе превърнал в камък, сякаш бе замръзнал на място. Бавно, много бавно започна да се променя. Затресе се отново, така че цялото му тяло затанцува от силата на конвулсиите.

И тогава Тиболт започна да изчезва. Светлините и сенките си играеха над него и като че ли изтриваха образа му. Все едно че някаква гигантска ръка го моделираше и премоделираше, правеше вдлъбнатина там и издатина — тук. Той се променяше.

Изведнъж пред тях се появи Сузана. Тиболт се бе превърнал в Сузана. Всичко това нямаше никакъв смисъл. И беше ужасно.

— Не! — промълви Роухън при вида на страшния образ на своята съпруга, който се люлееше напред-назад върху гредата насреща им. — Не!

Фалшивата Сузана се обади от мястото си върху скалите.

— Сега вече знам как сте се измъкнали от катакомбите. Цялата тази сила сте я получили само с онези няколко капчици от Граала. Сега вече проумях.

Фалшивата жена изведнъж започна да се дави, хвана се за гърлото, но тогава започна да се променя отново; този път се превръщаше бавно в много стар човек, облечен в някаква поне стогодишна дреха. Гласът му прозвуча древно като скалата, върху която стоеше.

— Трябва да предам на тебе Свещения Граал. Пази го добре, епископе. Пази го добре. Не казвай на никого какво представлява в действителност. Наречи го „дяволския съд“. Казвай на всички, че онзи, който пие светена вода от него, ще умре от ужасна смърт.

— Старият рицар тамплиер — промълви с вкочанените си от ужас устни Филип.

След малко старият рицар също изчезна и на неговото място се появи здрав мъж в разцвета на силите си, облечен странно, с корона на главата. Той отметна назад глава и заговори гордо:

— Да, приемам Граала. Ще го пазя като зениците на очите си. Ще го отнеса у дома в Шотландия. Никой никога няма да го намери там.

— Макбет — прошепна Сузана. — Това трябва да е Макбет, когато приема Граала от папа Лъв IX.

— Тиболт се превръща в хората, докоснали Свещения Граал — отвърна баронът, макар все още да не можеше да повярва на очите си, а в същия този момент кралят на Шотландия се променяше отново.

Сега пред тях стоеше старец, облечен като древните ученици, поне както Роухън ги бе виждал изобразени в книгите. Бе целият в бяло. На краката си имаше сандали. Пред гърдите му висеше дълга брада.

— Кой е това? — попита шепнешком младата жена.

— Не знам. Може би някой от приближените на Христос след Тайната вечеря?

— Аз съм Йосиф Ариматейски — провикна се към тях непознатият с изтънял от възрастта глас. — Иисус ми даде светения съд, след като пи от него. Каза ми да събирам кръвта му в него. Аз го погребах и взех чашата.

И Йосиф Ариматейски също изчезна. После пред тях се появиха и други хора, всичките в библейско облекло, като образите им се преливаха от един в друг.

Бяха общо дванайсет.

И накрая настана пълна тишина. Тиболт вече нямаше човешка форма. Чертите, които го бяха правили човешко същество, бяха изчезнали от лицето му, изгладени, сякаш се бе превърнал в камък. Ръцете и краката бяха замръзнали край тялото му, изгубили очертанията си. Той приличаше на стълб, неподвижен, безжизнен. А миг по-късно и самият стълб изчезна. Пред тях нямаше нищо.

Свещеният Граал стоеше все така върху камъка. Внезапно иззад него изпълзя змия, зелена и люспеста, с огромна глава, с разтворена паст и засъска насреща им. Започна да обвива бавно чашата с дебелото си тяло, като правеше навивка след навивка, първо около съда, а след това около самата себе си. Накрая подпря голямата си глава върху чашата. Устата се отвори. И от нея се чу гласът на Тиболт.

— Той ви пощади. Сега вече знам защо ви пощади. Сега вече знам всичко, но това не променя нищо, тъй като вече не съществувам.

Небето, което само допреди миг бе проблясвало от настъпващото утро, притъмня. Затрещяха гръмотевици. Светкавици прорязаха мрака и езерото под тях се разпени. Изведнъж над змията се появи кратер от светлина — широк, бездънен. А след това отново настана непрогледна тъмнина, сякаш бе полунощ.

Не се виждаше нищо.

Сузана обърна лице към гърдите на своя съпруг. Усети напрежението му от току-що видяното. Чу се тихо буботене. То започна да се засилва и продължи дотогава, докато скалите не започнаха да се тресат. Една стара арка се срути и падна в езерото под скалите. Масивната скала, върху която бе стоял Тиболт и върху която отвратителната змия бе увила огромното си тяло около Свещения Граал, бе празна.

Нямаше нито змия, нито Свещен Граал.

Тримата приятели потрепераха. Появи се бяла светлина и много бързо започна да се разпространява, да става все по-силна, докато ги заслепи.

Скалата изчезна в ослепителната бяла светлина.

Буботенето спря рязко.

Нямаше нищо.

Появи се слънцето, денят продължи да настъпва. В тишината се чу чуруликане на врабче.

Тримата тръгнаха като по команда към мястото, където бе стоял огромният камък. Всичко изглеждаше така, сякаш поне в продължение на едно столетие не се бе случвало абсолютно нищо. Нямаше я дори мощехранителницата.

Сузана изви глава на една страна и посочи натам. После се приведе и вдигна нещо. Обърна се безмълвно към своя съпруг и разтвори длан. В средата й лежеше златното ключе.

— Ключето за мощехранителницата. Оставили са ни го.

— Не, Сузана, оставили са го на теб — поправи я Роухън.

Филип впери поглед първо в ключето, после към мястото, където бе стоял камъкът. На земята лежаха парчетата от счупената стъклена чаша, в която Тиболт бе донесъл светена вода.

Младата жена се взря в далечината, зад манастирските развалини, отвъд езерото. Преглътна с усилие, стисна златното ключе в дланта си.

— Свещеният Граал не познаваше нищо друго, освен добро, докато не попадна в ръцете на Тиболт.

— Всички образи, които придоби той — промълви бавно лорд Маунтвейл, — бяха на хора, които са го държали или пили от него. Ти не пострада, защото си добра. Именно това видя ясно преди самия си край Тиболт.

Виконтът се отърси, сякаш се събуждаше.

— Искам да се махна от това място. Няма какво да правим повече тук.

— Прав си — съгласи се Сузана. — И доброто, и злото си отидоха.

— Това не е съвсем вярно — възпротиви се Роухън и привлече своята съпруга към себе си. — Тримата сме още тук. Ние оцеляхме.

И я притисна в обятията си. Стори му се, че усеща топлината на миниатюрното златно ключе, което тя продължаваше да стиска в дланта си.

Почувства от дълбините на душата си, че никога повече нямаше да говорят за случилото се. Почувства също така, че миниатюрното ключе щеше да свърже в здрава връзка тримата до края на живота им.

* * *

— Нека аз първо да гушна това ангелче — рече Сузана и вдигна на ръце пискащата от щастие Мариан.

Колкото до момиченцето, след като се наслаждава не повече от петнайсетина минути на цялото внимание на майка си, след като бе люляна и хвалена, и след като чу вълнуваща история, която обаче нямаше нищо общо с действителната, то бе готово да стъпи на земята и да се види с Роухън.

Баронът я взе на коляното си. Щом се умори, детето се облегна на гърдите му и напъха пръсти в устата си.

— Опитах да я науча да не си лапа пръстите — обади се Тоби. — Но всеки път, когато ги измъквах от устата й, надаваше такъв вой, че накрая се отказах. Шарлот каза, че ушите й не можели да издържат подобно наказание. Ще опитам отново, Сузана, но трябва да бъдем сами. Тя не реве, когато сме сами. Не е ли странно това?