Той беше луд, безнадеждно и неопровержимо луд. В това нямаше съмнение, но не можеше да остави момиченцето да живее тук с дядо си, който най-вероятно освен комарджия беше и пияница. Желанието му бе да вземе само Мариан, но знаеше, че майка й няма да се съгласи на подобно нещо.

— Лондон?

— Там имам къща. И не гледайте така ужасено, това не е свърталище на адски изчадия.

Младата жена поклати глава.

— Не, не, наистина всичко е такова, каквото го искам. Желая да остана тук. Вярно е, че баща ми се намира в особено лош период и аз никога не съм сигурна колко дълго ще продължи това. Единственото, което искам, е защита за Мариан. Моля ви…

— Няма да се молите повече. Не ви подхожда. Мариан ми е племенница, моя плът и кръв. И ще живее както подобава на една Карингтън. Ако Лондон не ви допада, тогава ще отидем в моето имение в Съсекс, докато свикнете с новото положение. Но тя няма да остане тук.

— Ако ви слуша някой, ще помисли, че Мълбъри е истинска кочина. Но не е така. Просто татко е в един от лошите си периоди и…

— Татко ви може да изпадне в какъвто си ще период. Добруването или недоимъкът, в които расте моята племенница, няма да зависят от неговия късмет. Нима искате един ден да разбере, че скъпият й дядо се е опитал да изнуди чичо й?

Това бе възмутително, но събитията се развиваха прекалено бързо едно след друго.

— Къде живеете в Съсекс?

— Близо до Ийстбърн, само на две мили от морето. Местността е много красива, хълмиста, тук-там се издигат високи скали, което изглежда много изненадващо. Недалеч се е състояла битката при Хейстингс. Когато се разхожда там, човек сякаш чува бойните викове на нормани и саксонци. Времето е толкова приятно, колкото изобщо може да бъде някъде в Англия.

— А баща ми?

В отговор баронът вдигна рамене. Все още му се искаше да ступа автора на писмото, но все пак, чрез своята дъщеря, той го бе дарил с племенница — детето на Джордж — и затова вече не бе настроен чак толкова войнствено.

— Няма да има проблеми. Баща ви може да ви посещава. Рядко. Нека да кажем — много рядко. Ще му плащам издръжка, която да му позволи да продължи да живее тук, в Мълбъри Хаус.

Сузана не знаеше как да постъпи. Не познаваше този човек. Но знаеше доста за него. Той беше женкар, известен с разюздания си нрав, какъвто бе баща му и каквато продължаваше да бъде майка му. Не можеше да си представи да има развратна свекърва. Според Джордж обществото направо обожаваше барон и баронеса Маунтвейл. Колкото по-непристойно се държаха те, толкова по-голямо ставаше възхищението на тяхното обкръжение. Очевидно същата извратена зависимост бе в сила и за настоящия барон, наречен Дивия.

— Защо ми предлагате това?

Младият мъж я погледна, но в действителност видя лицето на брат си такова, каквото бе при последната им среща, само два дена преди неговата смърт. Джордж бе поруменял заради нещо, на което се бе натъкнал. Отказа да каже на Роухън за какво става дума, само обясни, че това нямало да го заинтригува.

Сега се питаше дали Джордж изобщо някога бе възнамерявал да му каже за…

— Не знам как се казвате — рече той.

4

Неговата събеседница се усмихна при вида на обърканото изражение на лицето му. Искаше й се да се разсмее, но не го направи.

— Казвам се Сузана. Така се казваше майка ми.

— Ще дойдете ли с мен в Маунтвейл Хаус?

Младата жена се сети за малката порция овнешко в кухнята. Разполагаше всичко на всичко с шест лири, които бе събирала шилинг по шилинг в продължение на година и половина. Беше кърпила дрехите на Мариан толкова пъти, че нямаше да изкарат още дълго. Но най-много я измъчваше мисълта, че дъщеря й щеше да израсне с представата, че мъжът представлява нещо подобно на дядо й, че семейството трябва да бъде такова, каквото бе нейното. Погледна към барона, опита се да открие в лицето му следи на коварство. Осъзна, че й предлага начин да се измъкне от тази задънена ситуация. Той самият не си даваше сметка за това, но това не променяше резултата. Дали обаче наистина щеше да бъде в безопасност с него?

— Много мило от ваша страна, сър. Но тук не става дума само за нас с Мариан.

— Ако имате предвид баща си, отговорът е не. Той няма да живее в Маунтвейл. Среброто ми е прекалено ценно, за да си позволя подобно нещо.

— Баща ми не е крадец.

— Ако се съди по писмото, което ми е написал, не е много далеч от това състояние.

— Той просто беше загрижен. Способността му да преценява трезво се е замъглила за момент, това е всичко. Той е наполовина ирландец. Много е добър с конете.

— Може и така да е, но той няма да живее в Маунтвейл.

— Не говорех за него.

— Какво има пък сега? Джейми ли искате да вземете с вас? Чудесно, вземам го на работа при мен. Освен това се съмнявам, че Гъливер ще го изпусне доброволно от поглед. Той е първият след мен, успял да прелъсти коня ми.

— Не, не става дума за Джейми, а за Тоби.

— Кой, по дяволите, е Тоби? Любимият ви котарак? Ако е добър ловец на мишки, нямам нищо против да го вземем.

— Тоби е братчето ми.

В първия момент Роухън не бе способен на нищо друго, освен да а съзерцава безмълвно.

— Братчето ви ли? — повтори бавно той, като опитваше да събере мислите си. — Имате дете и братче?

— Да. Тобаяс Холуърт. На осем години е и аз съм му по-скоро майка, отколкото сестра. Майка му — нашата майка — умря при неговото раждане.

Ах, каква болка й бе причинило това. Когато забременя с Мариан, Сузана бе ужасена да не умре на свой ред, но раждането, слава Богу, бе сравнително лесно.

— Но баща ви няма да му позволи да замине. Този Тоби несъмнено е неговият наследник и…

— Разбирам, сър — отвърна тя; в спокойния й тон се усещаше примирение. — Но аз не мога да оставя Тоби, така както не мога да оставя и Мариан. Благодаря ви, че дойдохте. Радвам се, че се запознахте с племенницата си. Довиждане.

Очевидно се опитваше да го изхвърли. Тъй като тази маневра не успя, тя излезе сама и му махна да я последва. Гъливер погледна към нея и изцвили. Джейми го потупа по бялата звезда на носа.

— Довиждане — повтори тя.

— Сузана! Къде си? Сузана?

Към тях тичаше някакво момче. Беше високо и слабо като дирек, а косата му — черна като сънищата на грешник. Спря рязко пред нея. Ухилен до уши, пъхна някаква тетрадка в ръцете й.

— Ето, виж само това, Сузана. Преводът ми от латински. Викарият Хоркл рече, че не е виждал по-добър от него. Виж, дори е написал „прекрасно“ на първата страница. Какво ще кажеш?

Младата жена отвори мълчаливо тетрадката, прочете написаното от викария. После се усмихна на момчето, прегърна го и го целуна по ухото.

— Вие сте едно чудо, господарю Тоби, истинско чудо. Но я виж ризата си, пак си я скъсал. Погледни си обувките, целите са надраскани и прашни. Какво са правил? О, не, Тоби, пак си се бил с онова момче Финли, нали?

Роухън вече бе забелязал повече доказателства за размяна на юмруци. Кокалчетата на ръцете на момчето бяха разкървавени, коленете на панталоните му — скъсани, на зачервената му буза започваше да се образува синина. Баронът се изкашля.

— Спечели ли?

Момчето засия.

— Да, сър. Ударих го така, че от очите му изскочиха искри, вдигнах го във въздуха и го повалих върху един дънер. Той, разбира се, направи опит да се съпротивлява, но аз го държах здраво и натъпках малко листа в устата му. Мисля, че един от тях беше дори с гъсеница.

Този разказ не можеше да не върне куп спомени у младия мъж. Той се усмихна неволно. После се разсмя.

Колкото до Сузана, тя замръзна като чешма през януари. А след това заобяснява изключително бавно:

— Тоби, това е лорд Маунтвейл. Той е чичо на Мариан и е дошъл да ни види за малко. Поздрави го с добре дошъл и си вземи довиждане, тъй като той си тръгва.

— Здравейте, сър — възкликна момчето и се поклони.

Последва дълбок, силен звук на късащ се плат. Тоби ококори очи, заотстъпва заднишком, най-накрая се обърна и побягна.

— О, Боже — проплака младата жена, — изглежда си скъса панталоните. Моля ви, сър, вървете си вече. Трябва да се погрижа за брат си.

— Не — възпротиви се Роухън. — Това ще направя аз.

— Той се крие в източния край на конюшнята, милорд — провикна се Джейми и Гъливер побърза да изцвили, за да не остане назад.

Сузана го сграбчи ръкава.

— Но вие сте непознат, а аз съм неговата сестра. Редно е аз да се грижа за него, това е…

— Не мърдайте. Връщам се веднага.

Едва след като се озова на входа на тъмната конюшня, се запита какво всъщност правеше. Не познаваше това момче. Какво го интересуваше дали се е притеснило заради скъсаните си бричове?

— Тоби? — извика той. — Не бягай, това съм аз, Роухън, ъъ, лорд Маунтвейл.

Чу шумолене в сламата и тръгна към далечния край на помещението. Детето беше клекнало до стената, притиснато така силно в нея, сякаш искаше да премине от другата й страна. Беше скрило лице в дланите си.

— Конят ми е много капризен. Не искам да го карам да чака, това го прави нервен. Ако петостишията на Джейми свършат и той няма какво да му пее повече, нямам представа какво ще стане. Може да се изправи дори на задните си крака. А на мен ще ми се наложи да вървя пеш до най-близкия град, а това няма да бъде особено приятно преживяване.

Тоби не вярваше на очите и ушите си. Гледаше ококорено джентълмена пред себе си, най-красивия и безупречно изглеждащ джентълмен, когото някога бе виждал. На всичкото отгоре той му се струваше някак си познат, но това беше невъзможно.

На момчето му се искаше да потъне сред сламата и да изчезне, но все пак се изправи на крака.

— Целият ти задник ли се вижда или само се е разпорило малко? — попита Роухън.

— Мисля, че целият, сър. Или поне дясната половина.

— Имаш късмет, че съм тук и съм с палто. — Свали дългия жакет за езда от раменете си и го подаде на детето. — Веднъж, когато панталонът ми се съдра така, че задникът ми се виждаше и отляво, и отдясно, се наложи да извървя целия път до и през дома на родителите си, докато имам с какво да се прикрия. Това означаваше да мина покрай три мои лели — стари моми, безчет слугини и камериерката на майка ми, която се развика до небесата, като ме видя. Доколкото си спомням, по-голямата ми сестра ме помъкна нагоре по стълбите, като се хилеше през цялото време и ме сочеше с пръст. Исках да й ударя един, но тя бе много по-голяма от мен.

— Колко голям бяхте, сър?

— На осем или девет години.

— Аз съм на осем. Моята сестра също е по-голяма от мен.

— А, значи си на съвсем същата възраст. Обърни се. Да, палтото скрива всичко. Не мисля, че твоята сестра ще ти се присмее.

— Не, тя ще се държи като майка. Ще започне да нарежда и да мърмори и ще се опита да ме прегърне толкова силно, че може да ми счупи ребрата. Ще погледне кокалчетата на пръстите ми, ще се завайка и ще завъздиша още по-силно. Ще се опита да ми се скара, задето съм се счепкал с онова момче и съм пострадал, само че аз изобщо не съм пострадал, е, само малко.

— Да, прав си. Също като майка. Може би присмехът би бил за предпочитане. Смея да кажа, че тъй като сега носиш моето палто, тя няма да посмее да те прегърне от страх да не го измачка.

Тоби тръгна редом с него и двамата заедно излязоха от конюшнята.

— Наистина ли сте чичо на Мариан?

— Да, и ви вземам с Мариан и твоята сестра в Маунтвейл Хаус. Това е моят дом в Съсекс. Близо е до Ламанша. Обичаш ли да ловиш риба?

Очите на детето светнаха.

— Да ловя риба? И да плувам? Може би ще се науча и да карам платноходка?

— Да, ще можеш да правиш всички тези неща.

— О, сър, ще бъде страхотно. — Лицето му помръкна. — Но татко, сър? Какво ще правим двамата със Сузана с татко?

— Татко ти ще остане тук, в Мълбъри Хаус. Ще намерим някоя добра жена, която да идва да се грижи за него. А ти ще можеш да го навестяваш всеки път, когато пожелаеш.

Роухън се притесни, че бузите на Тоби може да се спукат от широката му усмивка. Синината вляво придобиваше жълтеникавозеленикав нюанс. Палтото на барона се мяташе между коленете му, кръвта от кокалчетата на ръцете му вече бе изцапала единия маншет. Младият мъж си представи как лицето на Тинкър щеше да почервенее при вида на маншетите. Запита се дали съществува някакъв таен начин за премахване на петна от кръв.

* * *

Сузана въздъхна, сломена от атаката.

— Изглежда не сте ми оставили никакъв избор. Е, добре. Мисля, че няма повече надежда за съпротива от моя страна. Идвам в Маунтвейл Хаус.

— Ентусиазмът ви ме смазва. Имате ли нужда от помощ за приготвяне на багажа?

— Не, това няма да бъде проблем.

— В такъв случай аз тръгвам. Не мога да остана тук, тъй като нямате придружителка. Има ли страноприемница някъде наблизо?

— На главния път, точно преди да влезете в Мортън-ин-Марш. „Кратуната и стафидата“. Чувала съм, че чаршафите са чисти, а мисис Дули сервира вкусни неща. Трябва да опитате ябълковото й вино. Тя се гордее много с него.