Катрин Каултър - Дивият барон

Тя се отдръпна леко назад и повдигна мокрия си пръст, който бе смукала до този момент, за да докосне с него трапчинката на брадичката му.

— Хайде, Мариан, какъв човек?

Все така загледана в трапчинката, тя отвърна:

— Добър човек. Каза, че ще ми позволи да постоя на перваза, ако престана да викам. Каза, че трябва да намери нещо. И че дошъл тук, защото те познавал.

— Той ли отвори прозореца?

Детето кимна.

— И той ли те постави на перваза?

— Не. Сложи един стол до прозореца. Качих се сама.

Мили Боже.

— И ти спря ли да викаш?

Момиченцето се усмихна. Естествено, че бе спряла.

— Мариан, можеш ли да ми кажеш как изглеждаше този човек?

— Да — отговори тя, като притисна средния си пръст в трапчинката на брадичката му. — Приличаше на теб. — Уморено се отпусна на гърдите му. Звукът от смукането на пръста бе единственият, който се чуваше в стаята.

— Мислиш ли, че сега вече ще спи цялата нощ? — попита тихо Роухън.

Сузана успя само да кимне. Стоеше неподвижно, вцепенена от преживения шок, почти толкова ужасена, както през онези часове, които бе прекарала с майка си, измъчвана от жестоки родилни болки. Тогава не бе могла да стори нищо. Сега обаче майката бе тя самата. Мариан бе нейна отговорност. И можеше да умре.

— Сузана? Престани. Детето е в прекрасно състояние. Не чуваш ли как смуче пръсти? Стегни се. Така е по-добре. А сега я вземи и я сложи в леглото. Ще кажа на някоя от слугините да стои при нея дотогава, докато дойдеш да си легнеш. Ако искаш, ще изпратя две слугини?

— Две слугини — отговори младата жена.

— Най-малко — допълни Тоби; беше толкова блед, сякаш всеки момент щеше да повърне. — Нека едната да бъде мъж. С пушка.

В девет часа същата вечер къщата вече бе претърсена из основи, всички врати и прозорци бяха подсилени и бе решено един от лакеите да патрулира през цялата нощ.

Баронът, Сузана и Тоби седяха в гостната — прекрасна стая, която ухаеше на качествена стара коприна, на дъб и на ароматизиран с лимонова есенция восък за лъскане на под.

— Вие ми казахте, сър — обясняваше момчето, — да хвърля един поглед на Мариан, преди да си легна. Е, влизам аз и какво да видя? Тя си седи навън на перваза, пее и си говори сама, докато ме видя. Тогава поиска и аз да отида при нея, за да си играем. Отвърнах й, че не аз ще изляза, а тя трябва да се прибере веднага. Тя обаче не щеше да слуша. Опитах да я дръпна вътре, но малката негодница се измъкна още по-близо до ръба. Едва не ми изскочи сърцето. Съжалявам, сър.

— Не ставай глупав, Тоби. Ти си направил точно каквото трябва. И моето сърце заседна в гърлото, когато я видях. Постъпил си добре.

— Имате ли други братя, милорд, освен викария Тиболт? — попита Сузана.

До този момент тя бе стояла безмълвно, без да изпуска от очи момиченцето. То се бе свило върху един диван в тъмния ъгъл на гостната, заобиколено от едната страна от една камериерка, а от другата — от един лакей.

Роухън кимна бавно.

— Не, само Тиболт. Но той не би сторил нищо лошо на което и да е от Божиите пакостничета, както нарича децата. Изпълнен е с чувство за хумор, макар нашите родители никога да не признаха този факт, и буквално прелива от добра воля. Не, Тиболт не е човекът, отворил прозореца и поставил стола до него, така че Мариан да може да се покачи на перваза.

— Тиболт ли?

— Да, Тоби. Баща ми позволил на нашата майка да измисли името на едно от момчетата, а той измислил на другото. Майка ни избра Джордж. Докато баща ни обича необикновеното, дори изключителното. Доколкото знам, така се е наричал някакъв епископ в древен Константинопол. Може би Джордж ти е казвал, че баща ни беше известен със своята, ъъ, доброкачествена порочност. Това страшно го забавляваше. Естествено искаше Тиболт да бъде порочен като него. Надяваше се тази ирония да го забавлява до последния му час.

— Божичко — възкликна момчето. — Радвам се, че татко не е направил подобно нещо с мен.

— Изглежда в крайна сметка не се е получила никаква ирония — обади се Сузана.

— Точно така.

Тоби се прозя на глас.

— Време е да си лягаш — заяви сестра му.

Той се изправи веднага, но не помръдна, а остана на мястото си, забил поглед в земята.

— Какво има, скъпи? — попита младата жена.

— Може ли да спя във вашата стая, сър — избъбра накрая момчето. — Не, че ме е страх, но…

— Точно се канех да го предложа, Тоби. Струва ми се, че ще се чувствам много по-добре, ако спиш в стаята ми — рече Маунтвейл.

И въздъхна. Едно осемгодишно дете в стаята му? Е, нали вече го бяха правили през последните три нощ. Момчето не хъркаше. Колкото до него самия, дори и да хъркаше, съквартирантът му не се бе оплакал. Баронът се изправи.

— Ще кажа на Фиц да занесе още едно легло в спалнята ми.

— Не ми харесва онова, което стана, сър.

— И на мен. Утре ще опитам да разбера кой е посетил Мариан. Определено не е бил брат ми Тиболт.

Не можеше да е бил Тиболт. Мариан беше само едно малко момиченце. Преценката й, че въпросният човек приличал на него, очевидно бе погрешна.

Погледна към Сузана, докато говореше. Отново видя паника в очите й. И още нещо. Страх? Какво, по дяволите, ставаше тук? Не каза нищо повече, преди Тоби да напусне стаята.

— Сега може би ще ми обясниш какво е търсил този мъж?

Гласът му беше мек и спокоен, такъв, че да накара когото и да било да излее без колебание и най-съкровените си тайни. Младата жена разтърси глава, за да се освободи от въздействието на проклетия му тон. Не знаеше какво да прави. Вдигна спящата си дъщеря и я подпря на рамото си. И излезе от гостната, последвана от своя домакин.

Най-накрая изрече тихо, за да не обезпокои Мариан.

— Има едно нещо, което обаче не виждам какво общо би могло да има със случилото се.

— Защо не позволиш на мен сам да отсъдя?

— Мисля, че се държа като глупачка.

— Кажи ми.

— Звучите като съдия, милорд, строг и уверен — каза тя, докато се изкачваха заедно по главното стълбище.

— Милорд? — Баронът я погледна и изви нагоре дебелите си вежди. — Сега, след като те видях как се качваш на прозореца и пропълзяваш по перваза му — с оголени глезени и открити чак до коленете крака — няма ли да се откажеш от титлите и да започнеш да ме наричаш отново Роухън?

Сузана не го погледна. Спряха пред стаята й. Постави момиченцето на своето легло и то незабавно засмука пръст.

— Кажи ми. Позволи аз да реша дали е глупаво или не.

Наистина нямаше надежда да се справи с него. Всъщност дори желаеше да му разкаже всичко. Не искаше да го таи повече в себе си.

— Първото подобно посещение — започна без предисловия тя, — стана в Мълбъри Хаус непосредствено преди Коледа. Всички бяхме на гости у съседи. Когато се върнахме, открихме навсякъде разхвърляни документи, преобърнати мебели, няколко от дрезденските овчарки на майка ми изпочупени. Като че ли нищо не липсваше. После, два месеца по-късно, се случи същото нещо. Само че този път Тоби се прибрал по-рано от очакваното. Някой го ударил по главата. А последното посещение стана само преди три седмици.

— Но нищо не беше откраднато.

— Не. Който и да е бил посетителят обаче, бе направил страхотна бъркотия и трите пъти. Мисля, че това бе една от причините, поради които приех да дойдем с теб, без да споря много-много. Изпитвах ужас при мисълта, че някой от нас може да си бъде вкъщи, когато крадецът се появи отново. Тогава Тоби не пострада много, но аз се уплаших до смърт.

— Нямаш ли представа кой може да е той?

— Ни най-малка.

— Нямаш ли представа какво е търсил?

— Не.

— Да, след като се е връщал три пъти в Мълбъри Хаус, очевидно не е открил онова, което е искал. Струва ми се съмнително, че го е намерил и третия път. И сега се питаш дали точи човек не ви е проследил дотук, в Маунтвейл?

Сузана се подпря на стената до затворената врата на стаята си. Под нея се виждаше светлината на свещите.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Да, разбира се. От нас се иска само да съобразим какво може да търси тази особа.

— Мислила съм много по този въпрос. Ние имаме толкова малко, нищо, което да бъде от какъвто и да било интерес за когото и да е. Не, нямам никаква представа.

— Може би трябваше все пак да ме предупредиш?

Гласът му прозвуча тихо и меко, но това не я заблуди. Забеляза и силно пулсиращата вена на врата му. Очевидно беше много ядосан.

— Извинявай. Искрено вярвах, че никой не ни е видял, като тръгнахме. Мислех, че всичко ще се промени, след като напуснем Мълбъри Хаус и дойдем да живеем при теб. Изобщо не съм искала да те излагам на опасност. О, Боже, Мариан можеше да падне от перваза.

— Престани. Мариан е добре. Чуваш как си смуче пръстите. Така, сега, след като вече знам какво става, мога да предприема някои стъпки. Ти си уморена, Сузана. Защо не отидеш да легнеш до дъщеря си? — Роухън докосна нежно меките косички на момиченцето. — Не се притеснявай. Утре ще поговорим повече по този въпрос. Не те виня, поне не много. Лека нощ, Сузана.

— Лека нощ, милорд.

Обръщението го накара да се усмихне. Младият мъж се обърна и се запъти към внушителната си спалня. Прикри пламъчето на свещта с длан, за да не смути съня на Тоби, чието легло беше на по-малко от метър от неговото собствено. Стори му се доста блед, както спеше, с паднал върху челото кичур черна коса. Определено красиво момче и, още по-важно, добро и интелигентно. Заслужаваше нещо по-добро от онова, което щеше да му осигури неговият пропаднал баща, а то нямаше да бъде много повече от нищо.

Роухън поклати безмълвно глава. Мили Боже, нима сега трябваше да играе ролята на негов баща? Баронът въздъхна. Та той беше едва на двайсет и пет. На тази възраст от един мъж с неговата репутация се очакваше дори да не е чувал за съществуването на децата.

Животът бе станал прекалено сложен. Прелъстяването на една жена несъмнено беше детска игра в сравнение с всичко това. Дори помисли за момент, че би предпочел да се усамоти в скромното жилище на брат си за една-две седмици, за да свали напрежението от опънатите си нерви. Точно преди да се унесе, се запита защо Тоби не бе споменал за тайнствените посещения в Мълбъри Хаус. Вероятно защото сестра му го бе помолила да не го прави. Трябваше да помисли доста по този въпрос.

През тази нощ момчето хърка.

На следващата сутрин цялата прислуга се бе наредила в редица във вестибюла, очевидно в очакване на появата му.

Той ги изгледа, докато слизаше по стълбите. И се обърна към иконома по типичния си привидно безгрижен начин:

— Май се очертава бурен ден, Фиц?

— Да, милорд, така изглежда. Може би милорд ще поиска чаша кафе, докато Бен обясни какво е открил край конюшнята? А докато ядете бърканите яйца, мисис Бийт ще разкаже какво е чула посред нощ. И сигурно няма да се откажете от препечените си филийки, когато Елси опише какво знае, ако изобщо знае нещо. Всъщност мисля да не я пускам в салона. Ще минем без нейната история.

Мистър Фиц, иконом у семейство Карингтън от двайсет и пет години, поставил собственоръчно Роухън върху първото му пони, не изглеждаше доволен от всичко, което ставаше. Колкото до мисис Бийт, домакинка на Карингтънови в продължение на повече от двайсет и пет години, дошла в дома им тогава, когато майка му се бе омъжила за баща му, тя го гледаше така, както проповедникът би гледал един грешник, отказал да признае пороците си. Странното обаче бе, че тя гледаше по същия начин и Тиболт, а сам Господ знаеше, че той бе свети човек.

Баронът кимна.

— Добре. Мисис Бийт, когато мисис Карингтън слезе, погрижете се за нуждите на момиченцето й.

— Представяте ли си, милорд — произнесе с мекия си напевен местен акцент домакинката, — господарят Джордж е бил тайно женен през всичките тези години. Такова свенливо, ученолюбиво момче. Мозъкът ми все още не може да го побере.