Тя разтърси глава, за да прогони видението. Призраците в тази зала не бяха на падналите воини. Тук живееше духът на жената, която беше дала живота си, за да превърне ветровитата зала в уютен дом. Гуендолин помнеше много добре съпругата на Иън Маккълог. Добродушна, весела дама, която обичаше да се смее и обожаваше единствения си син. Нежната й женска ръка се усещаше навсякъде. Под счупеното кристално огледало все още стоеше богато украсеният й диван, покрит с извехтели копринени възглавници. Вместо с мрачните стенни килими тя бе покрила стените с френски лен в пастелнорозово и синьо. Паднала коринтска колона лежеше в локва дъжд.

Гуендолин продължи обиколката си. Трябваше да внимава къде стъпва, за да не се пореже на парчетата изпочупени съдове. Тя вдигна едно парче порцелан и помилва блестящата повърхност. Цял живот беше мечтала да има такива красиви вещи. Сега беше тъжна, защото всичко беше разрушено — порцеланът и мечтите, за които й напомняше. Докато въртеше парчето порцелан в ръката си, кракът й настъпи отрязана глава. Беше готова да изпищи, но навреме забеляза, че това беше мраморната глава на статуята от двора на замъка — Афродита. Главата й се усмихна надменно, подигравателно и в същото време съчувствено. И тогава го видя.

Той седеше както обикновено на тъмно. Ала нощта не беше в състояние да го скрие изцяло. Седеше на дългата махагонова маса, скрил лице в ръцете си. Пред него имаше кристална гарафа с малко уиски, сребърна запалка и свещ, която не беше запалил. Не носеше нито жакет, нито палто, само риза с небрежно навити ръкави. Под измокрения фин лен се очертаваха сухожилията и мускулите на могъщите му рамене.

Той не забелязваше присъствието й. Тя можеше да се измъкне на пръсти и завинаги да се отърве от него. Когато наистина го направи, вън отекна гръм и мускулите му моментално се напрегнаха.

Преди да е осъзнала какво прави, Гуендолин се втурна към него и нежно сложи ръка на рамото му.

Той вдигна мократа си глава, без да я погледне.

— Добър вечер, мис Уайлдър.

— Откъде знаете, че не е Тапър?

— Тапър не би посмял да се промъква в тъмното. Знае, че мога да му прережа гърлото. — Гуендолин преглътна уплашено. — От друга страна обаче, неговото гърло не е и наполовина толкова хубаво като вашата шийка.

Уискито беше смекчило кратките гласни и прегласи на произношението му до обезоръжаващ напев. Преди да е успяла да издърпа ръката си, той я хвана и я задържа. Палецът му се плъзна по дланта й.

— И ръцете му не са толкова меки. — Той потърка буза в дланта й. — Как мислите, дали коравосърдечната мис Уайлдър ще се смили и ще ме посети в съня ми, за да се порадвам на меките й ръце и ухаещата на сън кожа?

Топлината му беше подлудяваща.

— Пияните мъже не сънуват, доколкото знам.

Драконът се изсмя сухо.

— Тогава сигурно не сте сън, а дух. Бялата господарка на замъка ме предупреди да се пазя. Каза ми, че идването тук може да ми струва безсмъртната душа. — Той я погледна, без да отделя лицето си от сянката. — О, забравих, практичната мис Уайлдър не вярва в призраци, нали?

Ядосана, че той бе отгатнал така точно съня й, Гуендолин отговори:

— Досега не вярвах, но вече не съм толкова сигурна.

Драконът махна ръката й от рамото си, стана и се скри в по-дълбоката сянка на камината. Гуендолин се почувства странно ограбена. В сърцето й нахлу студ.

Мъжът бе вдигнал глава към старите греди на покрива.

— Можете ли да си представите какво им е било през онази нощ? Предадени от своите. Изоставени от хората, на които са разчитали. Не можели да направят нищо друго, освен да съберат малкото оръжия, да се скрият в мрака и да чакат първия гръм на оръдията.

— Трябвало е да избягат с Бони принц Чарли — възрази тя. Така и не беше разбрала защо господарят на замъка не бе постъпил именно по този начин.

Мъжът се изсмя безрадостно.

— Това щеше да им спаси живота, но щеше да унищожи завинаги скъпоценната им гордост. — И проследи с пръст девиза, гравиран на перваза на камината. — „С право или без право…

— … всеки Маккълог размахва меча.“ — завърши изречението Гуендолин. Не беше нужно да го чете. Омразните думи бяха запечатани в сърцето й.

— Знаете ли дали са имали деца? — попита небрежно той и се опита да изтрие с пръсти дебелия слой прах върху камината.

Гуендолин скри лице от лунната светлина.

— Едно момче.

— Само едно? Необикновено, нали? Аз си мислех, че планинците се размножават като зайци.

Гуендолин поклати глава.

— Съпругата на лорда му роди само един син. Но той никога не я укори. Той я обожаваше. Твърдеше, че е получил от нея най-скъпоценния от всички дарове — прекрасен син. Наследник, който ще запази единството на клана след смъртта му. — Тя понижи глас. — Мисля, че селото не можа да преодолее загубата му.

Драконът изпухтя презрително.

— Доколкото сте ми разказвали за хората от Балиблис, позволете да се съмнявам, че някой е пролял и една сълза за момчето.

Гуендолин се обърна рязко към него.

— О, напротив! Аз например!

Драконът не отговори и тя се обърна отново към строшения прозорец.

— Бях почти дете, когато той умря. Но бях… влюбена в него. — Тя се усмихна меланхолично. — Бях достатъчно глупава да вярвам, че момче с неговото положение ще обърне внимание на една тромава, непохватна хлапачка като мен.

— Единствената ви глупост е била да се влюбите в някого, който е бил наполовина дете.

— О, вие нямате представа какъв беше той! Необикновено момче, наистина необикновено. Силен, любезен, благороден. Още тогава беше очевидно какъв е и какъв мъж ще стане.

— Без съмнение е бил образец на доброта — отговори иронично драконът. — Закрилял е слабите, помагал е на потиснатите, защитавал е добродетелта и е спасявал бедните девойки от опасни ситуации.

— Точно така. Веднъж наистина ме спаси. Но аз бях твърде горда и своенравна, за да му благодаря. Вместо това се стоварих отгоре му. Нямах представа, че за последен път го виждам жив.

Тя гледаше към руините в двора, но виждаше траурното шествие на селяните в онзи облян от слънце ден. Усети грапавото дърво, когато заби нокти в кората на дъба, чу жалния вой на гайдите, които възвестяваха смъртта на мечтите й.

— Понесоха трупа му надолу по хълма. Аз се бях качила на дървото и проследих как минаха по същия път, по който той обичаше да язди. Този път обаче го бяха сложили на гърба на понито с лице към земята. Покрит с тартана, който с такава гордост носеше приживе…

Гуендолин заплака беззвучно — както в онзи ден. Не забеляза, че драконът се втурна към нея, за да я спре. Не видя как той стисна безпомощно юмруци.

След малко тя изтри сълзите си и се обърна към него.

Той й обърна гръб и се опря на перваза на камината.

— Предлагам да ме оставите сам, мис Уайлдър. Аз съм пиян и самотен. Пиян съм от няколко часа, самотен съм отдавна. Не съм годен да правя компания на дама по нощница, която ми говори за призраци.

Признанието му стъписа Гуендолин. Досега беше смятала, че мъките на самотата са запазени за обикновени жени с красиви сестри.

— И къде да отида, милорд дракон? Да се върна в килията си?

— Все ми е едно къде ще отидете — процеди през зъби той. — Искам единствено да се махнете от очите ми.

Даже ако в този момент в залата беше паднал гръм, Гуендолин нямаше да напусне бойното поле. Защитната стена, която драконът беше издигнал пред лицето си, се бе пропукала и тя бе успяла да надзърне в душата му. Трябваше да направи опит да го извади на лунна светлина.

— Нима искате да се върна в селото? И да разкажа на съселяните си, че страшният дракон е просто един мъж? Мъж, който ги плаши до смърт, но крие лицето си, защото се страхува сам от себе си?

— Разкажете им каквото искате, по дяволите! — Той стисна с такава сила перваза на камината, че пръстите му побеляха.

Гуендолин вдигна ръка и пристъпи безшумно към него, но не посмя да докосне железния му гръб.

— А да им разкажа ли колко мил бяхте към мен? Да им кажа ли как заменихте парцаливите ми дрехи със скъпи одежди? Как ме принудихте да се храня, когато реших да гладувам? Как отблъснахте жертвата на девицата?

Той се обърна бавно.

— Не мислете, че не ми се е искало да я приема. И пак ми се иска — сега, в този момент!

В очите му пламтеше желание, но той не посегна към нея. Това я накара да протегне ръка и да го докосне с върховете на пръстите си. Той задиша пресекливо, когато пръстите й започнаха да изследват лицето му. Тя търсеше белега, клеймото, ужасното обезобразяване, което го бе тласнало към живот в мрака, което го беше жигосало завинаги и го беше отлъчило от обществото.

Отмахна един копринен кичур от челото му и продължи изследването си. Веждите бяха гъсти и леко извити, миглите дълги и меки. Носът беше прав, енергичната брадичка небръсната. Когато помилва устните му, той простена и хвана ръката й.

Улови я за раменете и я притегли към себе си.

— Готова ли сте да ми се отдадете, Гуендолин? Готова ли сте да се пожертвате, за да спасите бедния, разкъсван от желание звяр, в какъвто се превърнах?

Гуендолин погледна в лицето, което се състоеше само от сенки, и бе обзета от странно спокойствие.

— Веднъж ми казахте какво трябва да направя, за да ви превърна от звяр в човек.

Тя сложи ръка на тила му, привлече го към себе си и впи устни в неговите.

14

Щом усети целувката на Гуендолин, драконът се предаде. Беше твърде късно да й признае, че я е излъгал. Твърде късно, за да я предупреди да се пази от необузданото желание, което целувката й разпали у него. Вместо да го укроти, тя го направи луд. Луд от желание да я целува. Да я милва. Да я люби. Отворените, цъфтящи устни го замаяха. Нямаше смисъл да се съпротивлява.

Все пак трябваше да се овладее, защото не искаше да я стресне. Прегърна я нежно и езикът му се зае да изследва влажната топлина на устата й. Тя имаше вкус на невинност и желание. Плахата пламенност правеше целувките й много по-привлекателни от целувките на най-опитната куртизанка.

— Сладкото невинно агънце… — пошепна до устните й той. — Ти си сън, нали? Сън, който стана действителност.

Гуендолин не повярва на ушите си. Нима един дракон можеше да говори толкова нежно? Устните му се плъзнаха по брадичката й и оставиха по лицето й пареща следа от възбуда. Той целуна трапчинката на бузата й и потърси вдлъбнатинката между шията и ключицата. После се върна към устата й.

Това не беше бегло докосване на устните, нито непохватно триене. Тази целувка беше сладка и тъмна като смъртта. И изпълни устата й с такова съвършенство, че тя падна на гърдите му. Той беше пил, но стоеше здраво на краката си — докато тя се люлееше. Пияна не от уискито на езика му, а от парещата му нежност. Той дишаше на пресекулки като нея, драконовото му сърце пулсираше под ръката й.

Той я понесе към масата, без да прекъсва целувката. Тя беше имала намерението да го привлече под лунната светлина. Изобщо не бе помислила, че той ще я скрие в най-дълбоката сянка и че тя ще го последва доброволно, дори с радост.

Усети под себе си ръба на масата; той се притисна в мекия й корем и й доказа, че не беше див звяр, а мъж, който я желае отчаяно.

— Проклета малка глупачка. Трябваше да си отидете, когато ви казах. — Той я притисна още по-силно до себе си.

Гуендолин посегна към лицето му. Дрезгавото обвинение беше по-неустоимо дори от докосването му. Той помилва устните й със своите и тази нежност разтопи сърцето й.

Драконът отвърза сатенените панделки, които прибираха нощницата й, и разголи раменете й с треперещи ръце.

— Толкова мека кожа имате… — Пръстите му се плъзнаха по ключицата.

— Това е често явление при пълните момичета — обясни тя, — малка компенсация за липсата на талия. — И притисна парещата си буза към гърдите му.

Той обхвана лицето й с две ръце и произнесе с треперещ от страст глас:

— Ако бяхте богиня, Афродита щеше да позеленее от завист, като ви видя.

Гуендолин се усмихна несигурно.

— Сигурен ли сте, че не е позеленяла от мъха?

Драконът зарови лице в шията й, неспособен да потисне напиращия в гърлото му смях. Беше напълно убеден, че само нежността и мекотата й могат да запълнят страшната празнота в живота му.

— Щом не приемате похвалата от езика ми, ще го употребя другаде.

Езикът му се плъзна между устните й и Гуендолин простена сладостно. Ритъмът, в който се движеше той, беше стар като вълните отвън, които се удряха в скалите. Когато ръката му обхвана меката й гърда, тя бе обзета от греховна възбуда. Палецът помилва зърното под батистената нощница и го събуди за живот.

Тя изпъшка в устата му и той простена в нейната. В долната част на тялото й лумна див пламък. Макар че ушите й бучаха, чу как той произнесе дрезгаво името й.